Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (43)

Четирийсет и трета глава

На обяд споделихме кой каквото е открил.

— Никой в китайския квартал не иска да разговаря с нас — каза Хок.

— Да не ги подозираш в расизъм? — попитах го.

— Не — отвърна той. — Мисля, че са ме виждали с теб.

Кимнах. Мей Лин гледаше одобрително Хок. Вини мажеше със сирене крема някаква кифличка. Изглеждаше съвсем спокоен, но каквото и да правеше, погледът му непрекъснато шареше из стаята.

— Според една от приятелките й Джослин си падала по Христофолус.

— А той пропусна да го спомене пред теб.

— Точно така. И пак според приятелката й тя била страхотна мърла.

— Какво от това?

— Ами когато претърсих апартамента, там всичко беше опънато по конец.

— Коя е приятелката?

— Диъдри Томпсън.

— Дамата с големите бомби.

Мей Лин се изчерви и тихо се изкиска.

— Да не би да смяташ, че Джослин е подредила стаята си, защото е смятала, че е възможно някой да я претърси?

— Може би — отвърнах аз.

— Да не искате да кажете, че е знаела за предстоящото отвличане? — предположи Мей Лин. Изглеждаше толкова възмутена, колкото изобщо бе възможно в нейния случай. Което ще рече — не много.

— Може би — отвърнах аз. — Искаш ли да влезеш незаконно в жилището на Джослин заедно с мен? — предложих й аз.

Тя се стъписа и погледна към Хок.

— Иска ти да погледнеш, защото си жена — обясни й той. — Може да видиш неща, които той не е забелязал.

— Надявам се да не приемаш това като дискриминация — казах аз.

— Не, господине — усмихна се Мей Лин. — Жените често виждат неща, които мъжете не успяват.

— Добре. Да вървим тогава.

Мей Лин погледна към Хок.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Ще ви закарам, госпожице. И ще чакам отвън.

Оставих на масата достатъчно пари, за да покрият обяда. Вини се позабави малко, докато приготви сандвич със сирене от втората си кифличка, уви го в хартиена салфетка и го пъхна в джоба си.

— Ще се радвам цялата тая работа да свърши — заяви той. — Ще отида на някое място, където човек може да си поръча истинска храна, годна за консумация, например някоя сочна пържола.

Джослин обитаваше апартамент в партера, до който се стигаше по три бетонни стъпала отстрани на триетажна, облицована с камъни сграда близо до брега. Стълбите бяха ограничени е парапет от черно желязо, а на прозорците се виждаха тежки капаци. Вратата беше боядисана в черно.

Вече го бях правил, затова ми отне само минутка да разбия ключалката. Вратата си беше, както я бях оставил. Ако Де Спейн беше влизал след мен, беше го направил съвсем чисто. Имаше дневна, в която се намираше леглото, кухня и баня. Банята беше с плочки, а останалите две стаи бяха облицовани с шперплат. Леглото беше застлано с розова сатенена покривка.

— Огледай се наоколо, Мей Лин, и виж дали няма да зърнеш нещо необичайно. Нещо, което трябва да е тук, а го няма. Или пък е тук, а не би трябвало. Нещо, което не очакваш да видиш.

Мей Лин застана в средата на стаята и се огледа.

— Може ли да отворя гардероба и чекмеджетата?

— Да.

Направи го. При това доста методично. Започна от далечния край на дневната, премина през цялата стая, кухнята и най-сетне отиде в банята. Облегнах се на стената на кухненския плот и я наблюдавах как действа. Лицето й беше сериозно, а между веждите й се появи малка бръчка. Беше захапала леко долната си устна, докато внимателно оглеждаше всяка вещ.

— Гримът й не е тук. А също и чантичката й.

— Не е нелогично за нея да е взела чантичката, докато са я отвличали. Разумно ли е да допуснем, че гримът е бил вътре?

— Привлекателна жена ли е? — попита Мей Лин. — Актриса, която се грижи за външния си вид?

— Да.

— Тогава не е логично, господине. Би държала в чантичката си червилото, може би руж и молив за очи, но едва ли е носила всичко в чантичката. — Мей Лин се усмихна. — Твърде много неща са. Банята не е добре осветена. Няма прозорец. Сигурно е имала увеличително огледало, вероятно с вградена крушка. Би трябвало да има сешоар, нощен крем, овлажнител за кожа, фон дьо тен, сенки за очи, спирала и… — Мей Лин безпомощно разпери ръце. — Толкова много неща. Освен това не виждам цялата й палитра.

— Палитрата с гримовете ли?

— Да.

— Смяташ ли, че е притежавала цяла палитра?

Мей Лин се усмихна почти снизходително.

— Да, господине.

— Нещо друго?

— Не знам в какво е носела багажа си, обаче никъде не виждам куфар.

— Да, и на мен ми направи впечатление, но тогава не търсех това.

— Пастата за зъби и четката й все още са тук.

— Да, но много хора си имат резервен комплект за пътуване.

— Какво означава това, господине?

— Че Джослин е приготвила багажа си, преди да бъде отвлечена.

— Че кой би й позволил да го направи?

— Никой — отвърнах аз.