Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (42)

Четирийсет и втора глава

Толкова често сновях между Бостън и Порт Сити, че вече започвах да се чувствам като пощенски гълъб. Двамата с Мей Лин отново се озовахме в „Кифла-мифла“ в един дъждовен съботен следобед и на мен наистина започваше да ми писва. Омръзна ми да шофирам. Омръзна ми да не ходя да работя на къщата в Конкорд. Омръзна ми все да съм на крачка зад събитията. Омръзна ми да не се виждам със Сюзан. Омръзна ми Вини и Хок да се мъкнат подире ми. И ми липсваше Пърл.

— Хок, вие с Мей Лин обходете китайския квартал от врата на врата и говорете с всеки, който прояви желание. Вини ти поемаш крайбрежието.

— Ами Драконите на смъртта? — попита Вини.

— Майната им!

— Наистина ли смятате, че така ще намерите госпожица Колби? — учуди се Мей Лин.

— Не, обаче само това ми хрумва.

— Дай ми Вини — каза Хок.

Погледнах го. Досега не го бях чувал да иска помощ.

— Бих желал да има някой, който да се погрижи за госпожицата — обясни той, — ако се наложи аз да се оправям с Драконите.

— Не се бях сетил за това — признах си аз.

— Знам.

— Не ме е страх — заяви Мей Лин.

— Знам — казах аз. — Вини?

— Дадено — отвърна той. Ядеше кифла с тиква.

— Добре, отивам в театъра, за да задам същите въпроси на същите хора. Може да се срещнем по обяд във фоайето на театъра, да сравним бележките си и да видим кой е открил най-малко.

Хок се ухили широко.

— Радвам се, че си толкова навит — каза той.

— Ако видите някой Дракон на смъртта, застреляйте го — препоръчах аз. — Дойде ми до гуша от тях.

Те станаха и тръгнаха. Мей Лин вървеше до Хок, а главата й не достигаше даже до раменете му. Платих сметката, отидох в театъра и започнах да разпитвам обичайните заподозрени.

В дванайсет без десет се намирах в голямата празна заседателна зала заедно с Диъдри Томпсън и гърдите й, които тя непрекъснато навираше в лицето ми. Беше облечена с джинси и светлосиня фланелка с емблемата на ресторант „Казабланка“, чието деколте беше разширено до доста дълбока извивка. В момента фланелката разголваше голяма част от раменете й и едва успяваше да прикрие бюста й.

— Случвало ли се е Джослин да прояви интерес от романтично естество към Христофолус? — попитах аз.

— О, мамка му! Сигурно — отвърна Диъдри. — Ако притежаваш тестиси, Джослин рано или късно ще прояви романтичен интерес към теб.

— Добре казано.

— Да, бива си я нея. Надявам се, че ще успеете да я откриете.

— А спомняте ли си да е проявявала интерес специално към Христофолус?

— Смятате, че той я е отвлякъл ли? — учуди се тя.

Поех малко въздух и бавно издишах.

— Не. Е, интересувала ли се е от него?

— Да. Но Джослин си е такава. Тя харесва мъжете, които са… — Диъдри завъртя ръка няколко пъти. — … разполагат с някаква власт. Просто се опитвам да намеря точната дума. Да, мъжете с власт.

— Като Христофолус.

— Да. Доста си падаше по Джими за известно време. Но той не прояви интерес. Не му казвайте, че сте го научили от мен, става ли?

— Става.

— Всички знаеха за това и според мен той се чувстваше доста неловко. Но ние не си мислехме нищо лошо за него. Джослин просто си е такава. Тя е ужасно забавна, така че човек просто си затваря очите за останалото — за мъжете, за пиенето, за бъркотията в гримьорните. Че кой човек си няма недостатъци!

— Бъркотията в съблекалните ли?

— Да. Това помага ли ви нещо?

— Разкажете ми повече.

— Виждали ли сте някога гримьорна на театър? Не е както ги дават по филмите.

Тя се усмихна, престори се, че оправя косата си пред огледалото и имитира репликата на техническия директор: „Пет минути, госпожице Гарбо“.

— Нали ме разбирате? Гримьорните при нас са като купени от магазин с огромно намаление. Всички се тъпчем вътре като в консерва със скариди, сваляме една дреха и навличаме друга. Истински хаос, а ако някой е разхвърлян, настава още по-голяма бъркотия. Всъщност е ужасно. Но Джослин… — сви рамене Диъдри — … изобщо не умее да си подрежда нещата. Самата тя е чиста и спретната, обаче навсякъде около нея цари истински хаос. Само да видите жилището й!

— Апартамента й ли?

— Да. Все едно се намирате в Помпей след избухването на вулкана. Леглото е разбъркано, навсякъде са пръснати дрехи, гримовете й са на пода. Направо невероятно.

— А какво бихте си помислили, ако отидете там и откриете, че всичко е подредено?

Диъдри се засмя.

— Ще си помисля, че майка й е дошла на гости. Само дето знам, че майка й е мъртва.

— А баща й?

— Баща й ги напуснал, когато тя била малка. Мисля, че след това не е получила никакви новини от него. Според мен не знае дори дали е жив или мъртъв. А и твърди, че не й пука.

Кимнах.

— А нищо чудно да е точно обратното — казах аз.