Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (38)

Трийсет и осма глава

Когато сортирам пощата в кантората си, винаги правя купчинка, която възнамерявам да отворя, купчина със сметки, които трябва да се платят на трийсето число, и една трета, която хвърлям, без да отварям. Винаги има много писма за боклука. Този път се натъкнах на пакет, увит в кафява хартия, върху който липсваше адресът на подателя. Моят беше написан със зелено мастило, а пакетът беше изпратен преди два дни от Бостън. Сложих го в купчината, която щях да отварям.

Вини и Хок бяха с мен. Вини почистваше оръжието си.

— Дулото ми ще ръждяса, ако не престанем да се мъкнем в Порт Сити, мамка му — отбеляза той. Хок отново четеше книгата си. Кимна, без да вдига поглед.

— Как се казва книгата? — попита Вини. Не носеше уокмена си и му беше скучно.

— „За расите“ — отвърна Хок.

— Дааа. И защо я четеш?

— Защото авторът е негър и е умна глава.

— Пука ли ти за тези расистки дивотии? — попита Вини.

Излязох да изхвърля ненужните писма и насочих вниманието си към пакета. Пликовете, които биха могли да съдържат чекове, си оставих за десерт.

— А на тебе пука ли ти, че съм черен, Вини?

— Не.

— И на мен. Така че в момента расистките дивотии не ме интересуват, нали разбираш. Просто държа да съм информиран.

Отворих пакета. Вътре открих видеокасета, надписана „Джослин Колби“. Обърнах я, но нямаше нищо друго. Нямах и видео.

— Някой от вас да притежава видео? — попитах.

Хок поклати глава:

— Не, вече съм гледал „Деби покорява Далац“^[1].

— Аз имах — призна Вини, — обаче жена ми го взе след развода.

— Не знаех, че си бил женен, Вини — каза Хок.

Вини се ухили:

— Аз също. Може би затова се разделихме.

Вдигнах слушалката и набрах номера на Сюзан.

— При мен има една касета, която бих искал да изгледам на твоето видео — обясних й аз, когато вдигна. — Ако ти донеса изискан обяд, може би ще склониш да си починеш от откачалките и да я гледаш с мен.

— Нали не е някоя от ония отвратителни порно измишльотини?

— Не знам, пристигна по пощата и отгоре има надпис „Джослин Колби“.

— Имам два часа почивка — отвърна Сюзан. — От един до три.

— Ще се разочароваш ли, ако не е някоя от ония отвратителни порно измишльотини? — поинтересувах се аз.

— Да — призна тя и затвори.

Хок и Вини ме закараха и останаха да чакат отвън. Влязох през страничния вход и дадох малко от изискания обяд на Пърл, докато чаках Сюзан. Тя се качи по предните стълби от кабинета си в един и пет, а аз вече бях пъхнал касетата във видеото. Изисканият обяд се намираше на един от горните рафтове на библиотеката, за да не може Пърл да го докопа. Сюзан целуна мен, целуна Пърл и погледна към храната.

— Морски сандвич ли виждат очите ми? — попита тя.

— Да — отвърнах аз. — Без лук.

— Стилно наистина.

Когато работеше, не слагаше ярък грим и не се обличаше в ярки дрехи. Веднъж я попитах защо го прави, а тя ми обясни, че не тя, а пациентът е центърът на терапията. Днес беше облечена в тъмносин костюм с панталон, бяла блуза и носеше наниз перли. Гримът й беше съвсем дискретен.

— Дори и да бях нормален, пак щях да похарча сто долара на час, за да дойда и да те погледам.

— Сто двайсет и пет, но мога да ти направя отстъпка — поправи ме тя, отиде до кухнята, за да се върне с две поставки за чинии, ножове, вилици и салфетки от плат. Сервира обяда на малката масичка.

— Със сандвичите има салфетки — казах аз.

Сюзан ме изгледа съжалително и после впери ядосано поглед в Пърл, която се примъкваше към сандвичите. Кучето явно не се стресна особено, но и не се приближи повече. Посочих към касетата в касетофона.

— Знаеш ли какво има на лентата? — попита Сюзан.

— Не, чаках те.

Сюзан извади парченце маринована чушка от сандвича си и го хапна.

— Давай — каза тя.

Натиснах копчето, видеото бръмча известно време, без на екрана да се покаже никакъв образ, а след това изведнъж изникна Джослин Колби, вързана за един стол с бяла кърпа през устата. Гърчеше се във въжетата, а очите й над кърпата бяха ококорени от ужас. Това беше. Записът беше дълъг пет минути. Нямаше друг звук, освен приглушеното й пъшкане зад кърпата, нито съобщение — просто запис на Джослин, която се опитва да се освободи от въжетата. Екранът стана черен, макар касетата да продължаваше да се върти. След като се въртя достатъчно дълго, за да се убедя, че няма друг запис, аз спрях касетофона и пренавих лентата.

— Значи наистина някой я е следил — отрони Сюзан. — Сбъркахме.

Кимнах.

— Как ще я намериш?

— Хайде да го видим още веднъж — предложих аз и натиснах копчето.

Джослин беше облечена в черен комбинезон и беше обута с черни обувки с високи токчета — или по-точно, в една черна обувка. Другата лежеше на пода пред нея. Лявата й презрамка се бе смъкнала до рамото. Не се виждаше презрамка на сутиен. Глезените и коленете й бяха овързани с въже за простиране на пране. То бе преметнато около талията й няколко пъти и я придържаше за стола. Белият шал, изглежда, беше копринен. Покриваше лицето й от носа до брадичката. Тъмната й коса беше паднала напред и скриваше дясното око. На заден план се виждаше ъгълът на някакво легло. Светлината ми се струваше естествена и май идваше отляво на Джослин. Ръцете й не се виждаха, понеже бяха зад гърба й, но от начина, по който се извиваше, отсъдих, че най-вероятно са вързани за стола. Самият стол беше масивен и дъбов — като тези в библиотеките. Стената зад нея беше бежова и гола.

Пуснах касетата още пет пъти, а Сюзан седеше приведена напред, подпряла брадичка на ръката си, и я изучаваше. Нямаше какво повече да гледаме, затова спрях касетофона.

— Какво иска? — попита Сюзан.

— Ако е мъж — изрекох аз.

Сюзан нетърпеливо поклати глава.

— Дори и да е жена. Какво иска този, който я е отвлякъл? И защо ти изпраща тази касета?

— Не знам. Съобщава ми, че я е хванал.

— Нямаше ли някакво писмо с касетата?

— Не, сигурно ще ми се обади след известно време.

— Не разбирам — вдигна рамене Сюзан.

— Това е моя реплика, трябваше аз да я кажа.

— Ще съобщиш ли на полицията?

— Налага се. Ще направя копие на записа, а оригинала ще занеса в Порт Сити и ще го дам на Де Спейн.

— Какво друго ще предприемеш?

— Ще се поровя още малко в миналото на Джослин. Ще претърся апартамента й.

Пърл се доближи и положи глава в скута на Сюзан. Тя я погали по главата и се обърна към мен.

— Знам, че цениш сдържаността и че когато работиш, се стремиш да боравиш с факти, а не да следваш чувствата. Но е човешко да се чувстваш зле заради цялата тази история и това е съвсем нормално.

Очите на Сюзан сякаш бяха бездънни. Когато надничах в тях, винаги ми се струваше, че душата ми ще скочи през тях, ще се слее с нейната и ще потъне във вечно блаженство. Наведох се, целунах я и двамата останахме така, докато Пърл не вдигна глава от скута й и не я пъхна помежду ни.

— Трябва да спазя обещанието си — заявих аз, станах и се запътих към вратата.