Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (27)

Двайсет и седма глава

Точно срещу входната врата бе разположена баня, а късичкото коридорче вдясно водеше към стая, служеща едновременно за спалня и за дневна. Най-далечната стена на стаята беше покрита с огромен черно-бял плакат, а от единствения висок прозорец проникваше мрачна и сивкава дневна светлина. На плаката се виждаше Марлон Брандо в „Трамвай желание“. Леглото представляваше дъбова платформа с чекмеджета, върху която се намираше матракът. Имаше едно зелено кресло, сиво метално бюро и стол. До леглото се мъдреше сиво метално шкафче. Стените бяха бели, но много замърсени — явно скоро не бяха боядисвани. Чувах трополенето на дъжда по покрива. Надзърнах през прозореца и видях как три етажа по-надолу дъждът тихо се сипе върху колата ми. Валежите бяха ускорили падането на листата. Платното беше осеяно с лъскави жълто-зелени петна, отводнителните шахти също бяха запушени от купчини листа. Мина боядисан в сиво и бяло градски автобус, който опръска тротоарите с вода от локвите под колелата си. Отново се обърнах към стаята. Беше в изряден ред. Явно госпожа Ребело се бе намесила, след като полицаите бяха обърнали всичко с краката нагоре. Странно защо бяха оставили нещата в безпорядък. Обикновено не го правят.

Започнах с банята и бавно я огледах. Дори в такова малко жилище съществуват много места, в които човек трябва да надникне, особено когато не знае точно какво търси. Надзърнах под килимчето и в тоалетната чиния. Усещах как водата тече по тръбите. Използвах отвертката си, за да развия кранчето на душа. Извадих решетката от отвора на канала и светнах вътре с фенерчето си. Разклатих кърпите и внимателно опипах над и около завесите на душа. Проверих плочките, за да се уверя, че някоя не е разместена, за да крие нещо отзад. Направих същото с перваза на пода и с облицовката на тавана. Развих сифона под мивката и открих топка косми и парченце сапун. Не знаех какво точно търся, но определено не беше това. Светнах с фенерчето и в тази тръба. Изпразних кошчето за боклук и след това върнах всичко обратно. Помирисах лосиона за бръснене и разгледах съдържанието на шишенцето срещу светлината. Бръкнах в пудрата и я изпразних в тоалетната. Имаше само талк. Пуснах водата и хвърлих кутийката в тоалетната. Вдигнах срещу светлината и шишето с шампоана. Проверих пастата за зъби, сухия дезодорант и крема за бръснене. Всички бяха точно това, което изглеждаха. Свалих тоалетната хартия от поставката и внимателно огледах рулото от всички страни. Нямаше нищо навито вътре. Светнах с фенерчето между ребрата на радиатора. Проверих аптечката. Когато бях сигурен, че в банята няма нищо, което да ми е от полза, се преместих в стаята. Само след десет минути го открих.

Белият плик беше залепен за дъното на едно от чекмеджетата под леглото, а вътре се намираха осем снимки — седем на гола жена и една на снимани в огледалото гол мъж и гола жена. Мъжът беше Крейг Сампсън. Жената криеше лицето си с кърпа.

Взех снимките, разстлах ги върху бюрото и запалих настолната лампа в единия му край. Разгледах ги с чисто професионален интерес. Тя стоеше права или лежеше в легло вероятно в хотелска стая. Беше или чисто гола (пет снимки, включително и тази, на която бяха двамата със Сампсън), или носеше само един от онези колани с жартиери и чорапи, издържали успешно изпитанието на времето в списание „Плейбой“ (три снимки). Успокоих се от снимките с жартиерите. Боях се, че само на нас с Хеф все още ни пука за такива неща.

Докато разглеждах фотографиите, в стаята беше съвсем спокойно. Чуваше се трополенето на дъжда по покрива, от време на време нещо изскърцваше, както става в старите къщи, които отвръщат по този начин на земното притегляне, или пък се долавяше съскането на парата в радиаторите.

Жената явно доста спортуваше. Тялото й беше стегнато, а коремът — плосък. Кърпата винаги скриваше лицето й и нищо не подсказваше коя е. Е, почти нищо. Макар да не може да се каже със сигурност само по снимка, но тя, изглежда, нямаше никакво окосмяване по тялото. Теоретично погледнато, тази особеност би трябвало да ми подскаже много, но притежаваше малка практическа стойност.

Снимките не означаваха бог знае какво. Много хора обичат да се увековечават голи с партньора си. Някои от тях дори крият лицата си. Но въпреки това от снимките разбрах, че Сампсън е имал връзка, която е криел. Никой не знаеше за нея. Всички твърдяха, че нямал приятелка. А и това, че тази приятелка криеше лицето си, бе достатъчно, за да събуди любопитството ми. Още по-интересен беше фактът, че ченгетата не бяха открили снимките. Не бяха скрити на толкова трудно място, пък и всеки полицай би опипал дъното на едно чекмедже, докато извършва обиск. А тези тук бяха претърсили толкова старателно, че бяха оставили всичко в пълна бъркотия, обаче не бяха намерили снимките?

Струваше си да се замисли човек. Обаче в момента не разполагах с време за това. Поставих снимките обратно в плика, а него пъхнах в джоба на сакото си и огледах останалата част от стаята. Претършувах леглото и отново го оправих. Пребърках всяко чекмедже, надникнах зад плаката — въобще всички обичайни ходове, и не намерих нищо важно. Внимателно прибрах всичко. Аз съм един много подреден, учтив и прекрасен частен детектив. Освен това е по-лесно да претърсиш едно място, ако не го разтурваш, отколкото ако трябва да се справяш с бъркотията, която сам си сътворил.

Излязох от жилището на Сампсън, затворих вратата и чух как резето щракна. Слязох по тъмните стълби и почуках на вратата на госпожа Ребело. Вероятно си приготвяше закуска или пък ранен обяд, защото усещах аромата на бекон. Едва ли готвеше за мен.

Вратата се открехна, препречена с верижката.

— Да?

— Исках само да ви попитам много ли разтуриха полицаите, които претърсиха квартирата първия път?

— Много — отвърна тя. — Ще ме извините, ама бяха истински прасета.

— Бяха ли изпразнили чекмеджетата?

— Имаше дрехи навсякъде по пода. Хартии, чаршафи. Прасета ви казвам.

— Ще съжаляват за това — успокоих я аз.

— Свършихте ли? Може ли вече да опаковам вещите му и да дам жилището под наем?

— Напълно. Моля, приемете извиненията ми за бъркотията и за забавянето.

— Да, добре. — Сякаш се зарадва на чутото и затвори вратата.

Усмихнах се на себе си в грозното коридорче. Човек трябва да се забавлява при всяка възможност. Излязох от къщата, затворих входната врата зад гърба и чух как резето изщрака. Огледах улицата в двете посоки. Никой. Колата ми пред къщата запали, от ауспуха се разнесе кълбо дим и чистачките се включиха. Вдигнах яката на коженото си яке, слязох по стълбите в дъжда и се запътих към автомобила.

— Провървя ли ти? — полюбопитства Хок.

— Не знам още. — Извадих голите снимки и им ги дадох да ги разгледат.

— Мъжът Сампсън ли е? — попита Вини.

— Да.

— Познаваш ли жената?

— Не.

— Ама тя няма никакви косми долу — отбеляза Вини.

— Много си наблюдателен — похвалих го аз.

— И добре се изразяваш — добави Хок.

Нито Хок, нито Вини бяха в състояние да добавят нещо към въпроса за напълно обезкосменото тяло на жената. Последва оживено обсъждане на голите жени, които бяхме виждали. Бяхме единодушни, че макар окосмяването на интимните части на жените да е най-различно, никой от нас не бе виждал жена с пълна липса на такова. Вини ми върна снимките, а аз ги прибрах в джоба си.

— Най-добре ги преброй — посъветва ме Хок, включи на скорост и се насочи към улицата.