Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (11)

Единайсета глава

Издокарана в елегантен бял дъждобран, опръскан с дъждовни капчици, и понесла в ръка огромен китайски чадър, Рики Ву влезе в ресторанта на съпруга си, сякаш пристъпваше по борда на яхта. Момчето на рецепцията скочи, пое дъждобрана и чадъра й и ги отнесе някъде. Никой не бе обърнал внимание на моето сако, което бях закачил на облегалката на стола си. Огледа помещението, опитвайки се да открие Сюзан. Беше обяд и в салона нямаше почти никой. Може би се дължеше на дъжда, а може би просто повечето хора от Порт Сити не обядват. Погледът й пробяга покрай мен, след това се върна и се прикова отгоре ми.

Изправих се. Тя се приближи.

— Госпожо Ву!

— Къде е Сюзан?

— Извикаха я по спешност при пациент — обясних аз и кавалерски поднесох стола към Рики Ву. Изглеждаше озадачена.

— Значи ще бъдем само двамата.

— Да, но аз ще бъда два пъти по-забавен и очарователен, за да компенсирам.

Рики Ву явно се чувстваше неловко, но въпреки това седна.

Преди да стане пицария, мястото е било магазин, чиито стъклени витрини са гледали към улицата. Сега тези витрини бяха наполовина закрити с нагъната като акордеон бяла хартия. Над пердетата прозорците бяха замъглени от влажното време. Един сервитьор ни поднесе чай и мълчаливо застана отстрани. Имах чувството, че всеки момент ще се просне в краката на собственичката. Без да го поглежда, Рики Ву бързо избъбри нещо на китайски, той се поклони, отстъпи назад и изчезна от обсега ни.

— Надявам се, нямате нищо против — каза тя с тон, който издаваше, че изобщо не я интересува дали давам съгласието си, или не, — че поръчах и за двама ни.

— Нямам.

Наблюдавах я как приема факта, че е останала насаме с мен и как се приспособява към него. Усмихна ми се някак заговорнически. Рики Ву беше олицетворение на секса. Бях напълно уверен, че е разглезена, себична и повърхностна. Може би дори жестока. Със сигурност не й пукаше за околните. Но беше олицетворение на секса. Той несъмнено й харесваше, изпитваше нужда от него, искаше повече секс, отколкото болшинството мъже са в състояние да й предложат, и мислеше само за себе си по време на акта. Бях прекарал твърде много години в търсене на подобно нещо и само понякога в съзерцанието му, защото не го разпознавах, когато се изпречеше на пътя ми. Но сега го виждах съвсем ясно. Човек можеше да си прекара дяволски добре с нея веднъж месечно.

— Е, сега сме само двамата.

— Сънени и с прозявка на уста — додадох аз. — Не съм усетил, че е толкова късно.

— Спи ли ви се?

— Това е текст от песен. Понякога просто изникват такива неща в главата ми.

— Много интересно.

Сервитьорът се приближи, постави на масата плато с различни дзяодзъ^[1], поклони се и си тръгна. Рики Ву постави няколко парчета в чинията ми.

— Благодаря. Познавахте ли добре Крейг Сампсън?

— О, не.

— Онази вечер ми се стори, че го защитавате доста разпалено.

— Харесвах го, ценях работата му. Беше добър актьор. Освен това никак не ми допадна подтекстът във въпросите ви.

Английският й беше превъзходен и някак официален. Китайският й също ми се струваше перфектен, макар да можех да съдя за това само по бързината, с която говореше.

— Да, съжалявам, че се наложи да ги задам. Тук ли сте родена?

— Имате предвид Порт Сити ли?

— Съединените щати.

— Не. Родена съм в Тайпей.

— Значи английският не ви е роден.

— Да — усмихна се тя. — Интересно, че забелязахте.

— Владеете го като роден.

— Да, така е. Същото се отнася и за кантонския, на който току-що разговарях с келнера. А също и за мандаринския.

— Значи владеете китайските диалекти толкова добре, колкото английския?

— Да, разбира се.

— А как мислите?

— Моля?

— Когато сте сама и размишлявате за разни неща, на кой език го правите?

Тя се поколеба и отпи от чая си. Вероятно просто не мислеше за нищо, когато останеше сама.

— Не знам… Сигурно зависи за какво си мисля — усмихна се тя. — Или за кого.

— Мислите ли за Крейг Сампсън?

— Да, такава трагедия. Такъв блестящ млад човек, а животът му свърши толкова внезапно!

— А мислехте ли за него, преди да умре?

Очите й се разшириха. Отново отпи от чая. След това очите й леко се присвиха и тя строго ме изгледа над ръба на чашата си.

— Какво се опитвате да намекнете? — студено попита Рики.

— Госпожо Ву, просто си говорим. Опитвам се да се хвана за нещо. Не правя никакви намеци.

— Между мен и Крейг нямаше нищо. Почти не го познавах извън сцената.

— В Порт Сити ли живеете?

— На хълма.

— Разбира се. Знаете ли дали е имал връзка с някоя жена от града?

— Защо трябва да е имал връзка? Не знам за никакви негови връзки в града или където и да било другаде. Защо непрекъснато разпитвате за това?

— Защото повечето хора изживяват поне по една, макар и мимолетно свързана със секса връзка. А той, изглежда, не е имал нито една. Струва ми се странно. Ако човек не знае нищо, поне обръща внимание на необичайното.

— Но защо искате да го научите от мен?

— Питам всички. Просто в момента вие сте тук.

— Намирам това за крайно отегчително — заяви Рики.

— Добре. Ще насочим вниманието си към нещо по-вълнуващо. Желаете ли да ви покажа как правя лицеви опори на една ръка?

— Наистина ли можете?

— Колкото поискате.

Тя се отпусна. Отново се върнахме в света на осезаемите неща. Това беше нейната територия.

— Сигурно сте много силен.

— Но съм чист по душа и добродушен.

— Може да ми покажете някой път, когато не се намираме на публично място.

— Може да се видим в спортната зала.

Тя се намуси. Нищо чудно и да не бях толкова забавен, колкото си мислех. Или пък тя нямаше никакво чувство за хумор. Вероятно е китайска черта. Опитах от храната. Тя пийна още чай. Не беше особено вкусно, но пък беше много.

— Спортувате ли? — попита тя.

— Разбира се.

— И аз спортувам. А имате ли треньор?

— Не. Сам си съставям програмата.

— А аз имам двама — обясни тя. — Единият е СС специалист, а другият е Рони — той съставя и регулира режима ми.

— СС ли?

— Да, специалист по сърдечносъдови болести. Ежедневно тренирам под тяхно наблюдение.

— Явно дава резултат.

— Да, трябва да видите какво тяло имам.

— Наистина трябва.

Тя се засмя, но не свенливо. Но все пак беше някак неловко, сякаш се притесняваше от собствената си сексуалност и от това, къде може да я отведе. Изправи се. Беше обядвала с две чаши зелен чай. И аз се надигнах.

— Имам час по бодибилдинг — обясни тя. — Някой път трябва да ми покажете как правите лицеви опори.

— На една ръка — напомних й аз. — Питайте Рони дали може да го направи.

Тя се засмя. Подадох й визитната си картичка.

— Ако се сетите за нещо по случая, обадете ми се.

— Може и да го направя.

Келнерът се появи с палтото й и й помогна да го облече.

— Сметката е уредена — каза тя.

След това се обърна и се запъти към вратата. Келнерът я последва, а когато стигна до изхода, й отвори вратата, разтвори чадъра и го задържа над главата й, докато тя пое от него дръжката и излезе. Не съм сигурен, че изобщо забеляза присъствието на горкия човечец.