Цилия Лачева
Интервю (3)

III

Хората от санаториума се разделиха сърдечно, дори обещаха да си драснат по няколко думи — за кураж. Всички бяха убедени, че светът е малък, а какво ще кажем за България? И все пак кой можеше да предположи, че този толкова малък свят ще й доведе на крака нейната другарка от стая номер пет, наклепана с помада и с още по-граблив поглед, който улавяше като в капан почти всяка вещ. Дамяна щеше да се слисва колко е все пак недостижим светът от картичката, запечатала непознатия град, чиито ослепителни, размазани светлини идваха сякаш от космоса.

Отпърво музиката на нейния Перун звучеше нормално — той свиреше с цигулката си гами, чиито тонове се редяха един подир друг като делници, и не плашеха никого. Тя търпеше тези тонове-делници, при все че главата й бучеше от трясъка на машините, и жадуваше само тишина.

След пет години синът й потъна в такава напрегната, неразбираема за нея звукова материя, че я усещаше с всеки свой нерв и се чудеше как да я изолира, тъй като тя проникваше през врати и прозорци и пълнеше, необятна като въздуха, съседните къщи. Докато връстниците му растяха, отдадени до захлас на своите детски игри, нейният Перун свиреше, стиснал страстно в ръка цигулката, а лицето му — не, тя затваряше врата, за да не гледа това лице на обречен. Той беше станал жертва на огромния си талант, довял семето си неизвестно с чии ветрове, и тя се свиваше като виновна под тънките, чисти, намазани сякаш със скъпоценно масло звуци, убедена, че такъв човек няма да намери никъде покой, защото ще мине и през своя дом, и през целия свят със затворени очи. Хранеше се, ако тя го подсети, нехаеше какво облича, а най̀ я плашеше навикът му да чете ноти, полегнал на дивана, махайки с безкръвната си ръка на призраците, които му свиреха.

На седемнадесет години той се обаждаше с кратки изречения от далечни светове. Завинаги излезе от сметките на работническия народ, който, къде на шега, къде на истина, сватосваше родните си деца. Децата бяха около родителите, обядваха в стола, къпеха се в банята, пазаруваха от магазина при фабриката. Омешани бяха в едно голямо семейство, без тайни, дори деликатните отношения решаваха вкупом, доброжелателно, но с искрена грубост.

Перун беше вън от простите кроежи за продължение на човешкия род, висеше самотен в почти небесните висоти на своето страшно призвание и за него говореха само много добро, но някак отвлечено като за непознатите или за умрелите. На деветнадесет години той се завърна при майка си да поработи на спокойствие. Тя му отдели стая и със смесени чувства подреди гардероба му — все черни костюми, все бели ризи и обувки от черен лак. Дори там нямаше обикновена дреха, която да поизкърпи или преплете, не усети по миризмата своя син. Косата му слизаше чак до раменете, носът му беше остър. Като го гледаше такъв един, с изострен, чувствителен нос, с херувимски коси до раменете, синът й напомняше стара мома, която от проклетия се е разминала с любовта, но няма да си го признае дори насън. Той беше „виртуоз“ или, както някои от фабриката казваха, „виртюоз“, за да определят странното русо същество, което никога не сядаше да изпие с тях чаша ракия, а в редките случаи на разговор между работник и „виртюоз“ се забелязваше неловкост и от двете страни. Разговорът не се засичаше в никоя точка — момчето не познаваше стана на фабричния работник, работникът — труда на музиканта, но Дамяна смътно долавяше, че има нещо общо в умопобъркващото всеотдайно свирене на сина й, който привечер се просваше с разперени ръце на леглото, като човек, поразен в гръбначния стълб и умората от собствената си неотпадаща борба. И тя усещаше ръцете си изсмукани от съпротивлението на четиридесет тъкачни машини, главата си — изпразнена от звука, който си имаше своя гама и свой предел, докато внезапно потъваше в глуха тишина. Просваше се по гръб за някакви си двадесет минути и връщайки сетивата си, влизаше в останалата част от времето. Другите й деца, близначки, дребни, вироглави, но весели и добродушни като домашни кутрета, слугуваха на своя голям брат, ако имаха настроение, но обикновено се бунтуваха — какво са те виновни, че брат им е виртуоз? Да беше спортист, щяха да имат полза — ето, една тяхна приятелка тренира с брат си земна гимнастика. А те какво да тренират с него?

— Ще му готвите, ще миете чинии, ще слагате трапезата — ето ви тренировка — казваше разсеяно баща им и се оглеждаше крадешком в отсрещното огледало. Беше все още хубав, с гладка кожа, безделието издуваше бузите му, устата му беше червена от бирата и надениците, с който безплатно вечеряше в клуба на театралите. Постепенно той се сливаше с клуба на театралите, минаваше от една длъжност в друга, отначало келнер, после нещо като закупчик, докато на края от уважение към жена му измислиха длъжността „надзирател“, без да му дадат точни указания кого ще надзирава. Той бавно просмукваше навика да приема живота не само наготово, с вечеря и компания, но започна да вярва, че от хората трябва да си изкара онова, от което доброволно се отказваха неговата жена и синът му. Те си лягаха рано, защото и рано ставаха. Нямаха време да се радват на своята известност, на портретите и интервютата си. Дотолкова даваха на живота, че нямаха време да го наблюдават, а да му се наслаждават — не умееха. Това правеше бащата. Той носеше славата на жена си и на сина си под дясната мишница, с чанта, обрамчена с лек и фин метал, пазеше купчината снимки до фактурите от своите обеди и вечери, които изплащаше окръжният съвет за изкуство и култура. Беше шегобиец, неуморим веселяк, опрял лакти на масата, сякаш масата му вливаше неизчерпаема енергия. Такъв беше сред чуждите — вкъщи се разтакаваше без настроение, говореше кратко и лесно се дразнеше от дърдоренето на близначките, от мълчанието на това хартиено бяло момче с ангелски коси, истинско недоразумение сред мургавия му космат род. Боеше се от жена си, която му натякваше да се върне на работа във фабриката като монтьор по машините. В далечното минало той беше монтьор, но се занимаваше с дърводелство. Във фабриката поправяше машините, но скуката от такъв напрегнат и еднообразен труд го умори повече от самия труд. Дамяна се примири много бързо, беше й по-леко нея да я имат под очи, отколкото неприятния и кисел работник, който беше неин законен съпруг и баща на трите й деца. Срамуваше се заради него пред директора, по онова време тя беше сигурна величина, като марката на фабриката, приета веднъж завинаги — силуета на механичен стан и жена, наведена над него. Срещаше себе си в алеята на първенците, разкрасена от местния художник, с невероятно сини очи и дълбока трапчинка на брадата. Мъжът й заяви, че усещал мирис на тамян и чувал заупокойна молитва, когато минавал по онези места.

— По кои места? — запита тя, сипвайки му от горещата супа. Китките на ръцете й бяха стегнати, препускаше все още замаяна на четиридесет стана, а вкъщи готвеше и миеше за цялото семейство.

— По твоите — отвърна той и придърпа един голям кокал, пълен с мозък.

Беше неделя, в стаята бе топло и влажно от изпаренията на говеждия бульон.

— Това са фуканиците на твоя директор — алея, приеми, първенци, разговори по етера…

— И твоят директор устройва приеми. Говори я по етера… Само твоето име не чувам — каза тя и изведнъж се запита защо търпи този мъж, който по долна фланелка се разпореждаше с нейния кумир, сравнявайки го с директора дърдорко, пришълец в техния град и главен виновник за свободния дух в клуба на театралите.

Мъжът й не се засегна, беше много зает с кокала и подмина дребните заяждания с лека ръка. Имаше всичко, до което и най-известните имена в града не бяха се домогнали: голяма къща, лека кола (купена на старо), синът виртуоз беше направил Европа своя чаршия и не на последно място — жена с огромни скрити възможности.

В този неделен обед Дамяна пак почувства, че нищо не е останало от жаловитата й обич към мъжа сираче, когото беше прибрала в старата къща наполовина от състрадание, наполовина от нуждата си да се задоми. Времето заличаваше мъжа страдалник. Пред очите й с точна последователност, неподходяща за такъв неточен човек, се появяваше нова личност, която броеше нейните пари и парите на сина бродник, говореше от името на цялото семейство и навярно искрено вярваше, че крепи домашното благополучие. Да го изостави… Но как ще изостави такъв човек, без да се поболее от неговото изумление, от ужаса и страха, които по-късно щяха непременно да се заменят с отмъстително и съвсем дребнаво чувство на самосъхранение?

Той вдигна очи от кокала и внезапно каза:

— Може да не съм бил в Испания и тем подобни, но не съм имал друга жена извън тебе, а твоят човек ги сменя ката ден. Целият град говори…

— Тъй ли? И какво говори? — пошепна тя, а гласът и краката й се вдървяваха, просто нямаше крака. Трябваше да стане и вдигне супата, за да сложи яденето на масата. Тогава влезе синът й, яви се като спасител с немощната си къдрава коса и като седна, направи своето откритие:

— Вали! Я какъв дъжд вали!

Това разсмя бащата — валеше от сутринта и такива завеяни синове заслужават триста грама ракия, изгълтана на един дъх, за да прогледат най-после дъжда, градините и жените. Той стана, затършува за ракия, Дамяна намери краката си и отиде в хола при телефона. Трябваше да чуе гласа му, иначе щеше да изскочи извън себе си, а не смееше и да си представи една сериозна, затворена в славата си жена да излезе вън от своята крепост. Ръцете й трепереха, като набираше номера. Беше един часът по обед, почтените мъже си седяха вкъщи. Не й беше до проверката, а трябваше непременно да чуе гласа му, тя познаваше всички отсенки на тоя глас и все щеше да улови верния тон през обърканата и лудо мятаща се вихрушка от съмнения и недоумение. Телефонът звънеше, тя си представи малкия хол, доста занемарен, и телефона до мътното огледало, което повтаряше още веднъж небрежността на домакинята. Телефонът звънеше безответно, заседнал в рифовете от корали и вкаменелости, а брегът проспиваше отчаяния му сигнал.

Беше неговата жена, с предпазлив глас, както подобава на лекарка, която безпокоят и в неделя на обед.

Дамяна се окопити, каза кой се обажда и започна да обяснява защо безпокои директора по никакво време… Тя изреждаше някакви причини, които допреди минута не съществуваха, и тъй като е възпрепятствана…

— Така, много добре… много добре — меко се обаждаше слушалката, вероятно лекарката беше, свикнала да се съгласява и с най-невероятни доводи. — Но почакайте за момент, мъжът ми…

Дамяна вече съжаляваше за глупавото си хрумване да вдига директора от масата. Гласът му се обади делнично, при все че жена му беше при него в такъв дъжделив ден, удобен за домашно щастие. Тя повтори своите измислени причини за утрешното си закъснение, после, в пълно противоречие, допълни, че може да дойде и навреме във фабриката.

— В десет часа е търговската делегация от Тунис — каза той, — добре е да бъдеш във фабриката.

— Ще бъда! — извика, въодушевена от утрешната възможност да бъдат заедно, та дори и в компанията на търговците от Тунис.

— Кого викаше, майко? — запита синът й. — Пожарната? От прозореца? Какво гърло имаш…

— Говорих с директора — каза тя. — Не си само ти шумният в тази къща.

Бащата миролюбиво се намеси:

— От занаята е. Двадесет години надвиква машините и гърлото й се отвори. Защо аз напуснах онази какофония…

Започна да се облича — щеше да изпие кафето си в клуба на театралните.

— Твоето гърло се отвори без какофонията — каза примирено тя, — за коняк и бира се отвори.

Той спря с шалчето в ръка, загледа я, хубавите му черни вежди се вдигнаха от напрежение. Отвори уста да я срази с някои отбранителни, а после нападателни думи, но махна с ръка като несправедливо нахокан човек и излезе. Синът й си остана безчувствен, лениво и злоядо ядеше своя бульон, без трошица хляб.

Дамяна отиде в хола, седна на стола и загледа небето, което започваше да жълтее и тъгува, разпиляло водния си товар. Тя наум преброи годините на своя директор — бяха някъде над петдесет. Нейните — тридесет и девет, но отдавна й казваха како Дамяно — и ученичките тъкачки, и работнички с неопределена възраст — къде от уважение, къде по навик. Тя се нагледа на тъгуващото небе, облегна глава на възглавницата и в полусън видя пак такова небе и мокри локви във фабричния двор, а човекът от санаториума вървеше срещу нея. Бяха минали десет години — не беше го забравила, но него помнеше дотолкова, че да върви в мислите си редом с него.

Още същия ден научи, че Иван Саев е новият им директор, след два дни той я повика, каза й, че тъкмо тя ще издигне името на фабриката, готов е със затворени очи да се подпише под нейното бъдеще като под реален документ. И все едно че се подписа.

Дългите години бяха минали бързо, като всяко време, което е вече зад гърба ни. С Иван Саев се виждаха всеки ден, дори два пъти дневно и разговорите им се въртяха все около делничните грижи, които с яки въжета ги държаха за фабриката. Сред тях Дамяна беше запомнила един празник — чий, не беше важно, и тъкмо в този празник, някъде към десет часа вечерта тя излезе от салона, като си вееше с ръка, уморена от хорото, от блъсканицата край бюфета, от наздравиците, вече позамаяна от виното и от чувството, че е сама, въпреки че плуваше в пот от притискането на безброй човешки тела до нейното.

Излезе тя да си поеме дъха и видя Иван Саев в полутъмното, с цигара в ръка, с бледо и опънато лице — сякаш очакваше тъкмо нея. Изправиха се един срещу друг, отдалечени от трясъка на човешкото веселие, загледаха се в упор, открито, като мъж и жена, за първи път искрено — както на нея й се стори, изскочили от дългите години на притворство и фалшиво безразличие. Дамяна пристъпи към него, разтърсена от безпаметна всеотдайност, беше готова да се хвърли с отворени ръце и да го притисне към себе си с глава върху рамото му, дори си представяше, че вече е в прегръдката му, при все че стоеше, неспособна дори да мръдне към него. Той бавно вдигна ръка, пресегна се към косата й и тя затвори очи — дали ще я погали? Но той оправи цветето, което след втората чаша беше втъкнала в косата си, и мърморенето му я погали, като обещание за любов.

— Ще падне. — И пак прибра ръката си.

— Нека падне — каза тя прехрипнало и си помисли — по дяволите, нека всичко се срути, нека изчезне, за да останем само ние двамата, най-сетне двама.

И тъкмо пожела пълното затриване на всичко живо, от вратата нахлуха тъкачките и повлякоха своя директор да води хорото им.

Дълги години тя живя с нежния жест — Саев докосва косата й — другото беше само видимост, дълга дружба в името на всекидневния труд.

После чу името си изговорено, непознат, но сякаш много познат глас изплува от плиткия й сън. Пред вратата вече топуркаха, отърсваха снега от дрехите си и бодро, по свойски, женският глас я зовеше:

— Дамяно, де си ма, другарке! Де си да те видя!

* * *

Бяха двама и влязоха, убедени, че този час — между два и три в неделя следобед — е най-приятен за гостуване. Мъж и жена, мъжът, спретнато облечен, стискаше кариран каскет в ръка. Жената изскочи напред, хвърли се да прегръща Дамяна с горещо пресекливо дишане, както се полага при среща с много близък човек, и я лъхна с мирис на помада. След това се отдръпна и Дамяна, смаяна от бурната прегръдка на неканената гостенка, започна бавно да различава в натруфената с къдрици глава своята отколешна другарка от стая номер пет, чиито следи се бяха губили цели осемнадесет години.

— Да, аз съм — заяви гостенката и покани мъжа си да седне.

Със същия потаен и крадлив поглед тя сякаш вземаше вещи, които й падаха под око, криеше ги под палтото си, обяснявайки, че от две години живее с мъжа си в същия тоя град…

Все не идвало ред да посети скъпата приятелка, ама пусто сърце не трае и сняг не сняг, през бури и лъзгавици, изтърсили се франко къщи, на гости.

— Досега не съм работила, мъжът ми се изтрепваше и заради мене в лавката на дъскорезницата. Пък момата расте, не ни пита, но тъй като с питане и в Берлин се стига, аз реших да стигна до твоя милост. Ще ме вземеш ли във фабриката?

Оказа се, че гостенката разбира от домашно тъкане, от вътък и прежди. Разви свое предложение за подредбата на цветовете и свое мнение за качеството на платовете, излезли от тяхната фабрика.

Биографията на новата работничка беше безупречна — в ранната младост слугувала (кой слугува от добро?), после поработила тук и там (документите не доказваха обратното), а следващите години си стояла вкъщи във вид на безупречна домакиня. Приеха я бързо. Новите цехове на фабриката поглъщаха човешка работна сила, сред пъстрата смесица от млади и не съвсем млади жени и мъже се срещаха мургавите глави на каракачанки с техните черни, лъскави коси, намазани с овча лой. Между тях беше и красавецът Юви, надарен с циганска хубост, която бързо цъфти и още по-бързо прецъфтява. Тъкмо тогава той се носеше по цеховете, бутайки количката с празни шпули, с бленуващи очи се блъскаше в машините и цялата му работа вървеше едва-едва.

Дамяна го прие в своята бригада, зае се с оптимизъм да направи от него работник и да го приобщи към машините. Последна научи, както се случва с хора, които са толкова сигурни в своята почтеност, че вярват сляпо и в почтеността на другите — със заобикалки й съобщиха, че в бригадата има влюбена двойка, хилеха се със сведени очи, намеквайки, че любовта им не е за пред хора. Въпросната двойка някъде около полунощ, когато другите невинно пиели чашите си с мляко, си разменяла знаци с очи и изчезвала в неизвестна посока. Проследили посоката по ненаситните и непредпазливи охкания на двамата и тя ги отвела в склада, по-точно при балите с вълна.

— Кои са? — попита Дамяна и запрехвърля наум младите хора, готова за остър разговор и накрай — опрощение.

— Двоица са — каза доверителката и замълча, размишлявайки кога да стовари имената им върху главата на героинята. Накрай със сведени очи ги стовари без заобикалки.

— Втасахме я — промълви Дамяна и с неприязън изгледа вестителката, която имаше влечение към безсрамните любовни истории и ги поднасяше на своята бригадирка почти с поклон.

Намираха се в малката стая до цеха, зад чийто стени бушуваше ежедневната буря на тъкачните станове, под ярка и суха неонова светлина. В стаята цареше относителна тишина, можеха да си говорят по човешки, с пълно произнасяне на думите. Имаше столове и маса, стъклата процеждаха светлина, мека и облачна в това островче на относително спокойствие. Дамяна поръча да й доведат веднага провинената тъкачка и зачака със стегнато сърце и с обидата, че хитро са я измамили.

След минута-две в стаята влезе нейната другарка от стая номер пет, потното й лице изразяваше напрежение и нетърпение. Двете останаха сами. Дамяна реши да кара направо, като назовава фактите с истинските им имена и не спира справедливото си негодуване. Жената я изслуша, шарейки с поглед наляво-надясно, а устата й все по-често се кривеше от искрено самосъжаление.

— Е, та какво? — запита тя, когато задъханата Дамяна свърши обвинението си.

— Как какво? — втренчи се в нея Дамяна.

— Ами това… Никому не преча. Преизпълнявам плана, плащам си профсъюзния, другото си е моя работа! И аз имам сърце, майка ме е раждала, не съм от сврака мътена…

Дамяна се сви от неприятна догадка — има си хас тая работа да замирише на закъсняла любов!

— Та той може да ти бъде син — каза тя, съмнявайки се дали тъкмо този факт е най-съкрушителният, — ами че той още е момче…

Жената от номер пет се разсмя неприлично, после въздъхна:

— Баш си е мъж. — И сложи ръка на дръжката на вратата. Погледна часовника на китката си, размърда се и укорно каза: — Мамицата й на машината! Не пита какво правя, ами чака работа… Да си вървя…

И преди да излезе, тя подхвърли нещо такова, което се заби в мозъка на Дамяна, разтуптя сърцето й я закова на стола от изненада:

— Белки ти не обичаш някой си човек хикс и пак си имаш мъж и деца… Дето само не търсиш балите…

Излезе с достойнство и тракна вратата.

Дамяна поседя, драскаше с пръст по масата завъртулките — нима интуицията на хората беше изровила тайната й, дълбоко потулена любов, която тя по няколко пъти на ден отричаше пред самата себе си? Невъзможно беше да се улови следата на едно такова чувство, за което и тя се питаше в лоши дни съществува ли или не.