Цилия Лачева
Интервю (12)

XII

Фабриката имаше две коли — едната, светлосива „Волга“ с малинови седалки, разкарваше директора Иван Саев по всяко време из окръга и беше прехвърлила хиляди километри. Бързият и делови Саев не търпеше бюрократичната кореспонденция, която често се проточваше между фабриката и някое предприятие, уловено с гореща брънка към общото производство. Понякога и Дамяна пътуваше с него, притискаха въпросното ръководство чевръсто и сговорно, обядваха в местната гостилница, отбивайки всяка покана за гощавка и приятно прекарване, и се завръщаха още вечерта, уморени, но почти винаги свършили работата докрай. Беше им приятно да пътуват заедно. Дамяна напълваше догоре термоса с горещо и силно кафе, черпеха се, крепейки на коляно големите чаши, и разговорът се движеше заедно с пътя — леко без препятствия и изненади.

През този горещ месец, обливан от изобилни, но кратки дъждове, те наново се качиха в колата. Дамяна остави в краката си красива чанта, в която имаше кутия с домашни бисквити и термоса, пълен догоре със силно и много горещо кафе. Саев задържа погледа си на чантата, както на нея й се стори, с подозрение:

— Много красива чанта…

Дамяна смутено покри чантата с жилетката си, убедена, че Саев се учудва не на тази накичена сламена чанта, а на нейната сантиментална готовност да се изложи пред плановика и шофьора с прекалено внимание. И бързо отговори, че в града живее нейна приятелка, носи и армаган. През цялото пътешествие не спря да спори с плановика, да доказва и се горещи, а потната й ръка притискаше седалката, устата й съхнеше, въпреки че на два пъти почерпи пътниците с кафе. Не отвори кутията с бисквити. Беше купила за всеки случай и бонбони — така си и останаха — непобутнати. Какво си въобразяваш — чуваше тя своя разтреперан глас някъде около сърцето си — докара се като за меден месец, прищя ти се да черпиш сватбари и да хвърляш бонбони през прозореца… Много си глупава, ама нейсе…

Беше спала неспокойно, събуди се призори, разтърсвана от ранобудните и упорити камбани, които вещаеха дълъг празник, цял един пълен ден двамата със Саев. Сякаш безкрайност. Размисли се какво да облече и ненадейно се върна десет години назад, като избра една розова рокля с бяла яка — тогава я беше преценила като много младежка, почти ученическа. Сега, кой знае защо, й се стори таман за топлия ден, постара се и над косата си, като я вчеса назад зад ушите и я обви цялата с бяла, лека кърпа. Така подмладена и летяща, тя се задържа пред огледалото и се парфюмира, като непохватно докосваше врата си със своите хубави, яки пръсти, загрубели от безбройния допир с нишките. Избра и сламената чанта с рисувани цветя, която беше нагиздена с панделка. След кратко колебание отвърза и захвърли панделката.

Сега се притесняваше от хората, седнали в колата, най я дразнеше неподстриганият тил на плановика — беше се качил в последния момент, обръщайки все към тях любопитното си ухо, обрасла с косми. Директорът, облечен всекидневно и почти винаги небрежно, сякаш не виждаше своята спътничка. Погледът му минаваше встрани, забележките му се отнасяха до жаркото време, подранилата жътва и вероятна реколта. Дамяна поддържаше разговора, но после млъкна, уморена от мъчителното усилие да не издаде, че се валя в собственото си разочарование, което беше още по-кошмарно от истинското, видимо разочарование, защото и това пътуване си беше като всяко друго. Пак седяха редом със Саев, пиеха горещо кафе и догонваха работата с близо сто километра в час. Но някъде към края на пътешествието, сред настъпателното слово на Саев (той подготвяше справедливата си критика, която щеше да стовари върху местния, нищо неподозиращ директор), от радиото женски глас оповести писмото на Татяна из операта „Евгений Онегин“. Дамяна изви лице, загледа се през прозореца, като че много заинтересувана и увлечена от пейзажа. Шофьорът беше намалил скоростта и тя видя една свежа гора със зелени сенки, паднали разпръснато върху недокосната трева, и си каза, че няма да забрави тази гора, прилична на декор за любовна песен, в която скитат нетленни образи от нейните сънища, държат се за ръце, но не могат да намерят устните си. Разтърсващи сълзи вече дращеха гърлото й, тя грозно се закашля и потърси шишето с вода. Пийна няколко глътки, но спазмата все още стягаше гърлото й, призля й от страх, че ще се посрами пред чужди хора, и дрезгаво помоли шофьора да спре радиото.

Саев се размърда, изпълнен с безпокойство, а тя все повече се притискаше до стъклото — гората се дърпаше назад, вече нереална, нахлуваха знаците на града — жълти бидони с черни букви по тях, реклами, нашарени от дъжда, една цистерна, разпрегнала дългия си маркуч. Саев докосна ръката й с нямо и угрижено любопитство, тя не изтрая и се обърна към него, показвайки прежълтялото си лице и очите си, все още в сълзи. Той й пошепна повече утешително, отколкото любовно:

— Защо?… Няма причини…

Плановикът изненадано изви врат — разговорът не се пасваше с това „Защо?… Няма причини…“ — и Саев добави, този път само заради него:

— Наистина няма причини да бъдем либерални.

Плановикът кимна и се успокои. Саев пусна ръката на Дамяна, тя си я прибра и се замисли над това неопределено „няма причини“. Може би беше намек, че той я обича също толкова устойчиво и толкова тъжно и с ехо откликваше на любовта й с любов. Може и намек да беше за пълно разбирателство между две души, който без много усилие се прегръщат в сянката на онази гора и стават една душа, от един корен. Не беше изключено и да е обикновено утешение — какво се е разплакала такава, причини не се виждат, животът е хубав, ние сме хора с положение, извоювано с непосилен и честен труд. Що за нерви!

Градчето се проясняваше сред облака на асфалтовата база. Дамяна наметна жилетката, придърпа ненужната сламена чанта — какво е искал да каже Иван Саев, не проумя. Но за себе си беше сигурна, ако господ й даде дълги дни и ако остарее в своята къща пред прозореца, който ще показва оцелели дървета и тя, оцелялата, седнала на стола, ех, ако тя е облегнала главата си и има късмет пак да слуша писмото на Татяна и сама потреперва под ехо от възпоминания, убедена е, че все някой ще се приближи, ще я завие от грижа да не простине — вижте баба трепери, сиромашката! Тя ще се обади — усилете радиото! Те ще се спуснат и ще го усилят, за да надмогнат похабения й слух на тъкачка, нека послуша тяхната баба, толкова е стара, сиромашката, и сърцето й е старо, извървяло е пътя си все в аванс… Колко години затаена любов? Колкото два човешки живота.

Посрещнаха ги едва смогвайки да прикрият неприятната изненада — директорът на предприятието покани гостите, нареди да изстудят чешмяна вода и да наберат ягоди, но Саев с решителен жест — причини за почерпка явно липсваха — спря раздвижването и натика цялото ръководство в директорския кабинет. Изкараха няколко часа сред тютюнев дим, главоболни въпроси и изплъзващи се отговори. На края получиха сериозни уверения, че трудностите ще бъдат преодолени и някъде към три часа подир обед, смачкани от умора и горещина, пак се качиха във волгата. Седнаха върху парещите седалки и Саев даде нареждане на шофьора да потърси някое прохладно място за почивка и евентуален обед.

Намериха една градина сред настъпващите сгради. Притисната от три страни, тя пърпореше с книжни знаменца, окачени на телове. Български и немски знаменца — градът се родееше с някакъв немски град, очевидно наскоро бяха празнували това роднинство. Фенери висяха, шумоляха гирлянди из тревите. Излезе силен горещ вятър, разлюля градината, засъска книжното увеселение и те седнаха на сянка да обядват. Пиха бира, чиято пяна ги пръскаше, подхваната от вятъра. Шофьорът отскочи да налее бензин, плановикът отиде до чешмата, изгърби се и се заплиска със студената вода. Двамата останаха сами, разсеяно завъртяха чашите си. Бяха изтощени от толкова приказки, от напрежението да разгадават къде са реалните трудности и къде безгрижието и леността. Беше тихо и приятно в чуждата градина, пред масата на бели и сини квадрати, с усойните треви край оградата и бръмбара, който жужеше и се въртеше около собственото си недоумение да хвръкне ли, или да остане при тях. В порив на искреност Дамяна въздъхна с цели гърди и призна, че просто не й се връща в града, мечтае да остане в тази градина сред тишина, защото вкъщи само грижи с нейния мъж и тревоги — ето го зрял мъж, а още не му знае пътищата, а и той самият не си ги знае.

— При тебе е по-друго — добави плахо тя, но Иван Саев подмина намека й, не прояви любопитство и към нейните семейни тайни. Поръча още бира, Дамяна загледа лъснатия панталон на плановика, който обливаше главата си с вода — клетият човек, издържаше двама студенти в София. Той се върна при тях, седна, изтривайки лицето си с чиста носна кърпа, пристигна и шофьорът и пак влязоха в ритъма на фабриката, обгърна ги тя и ги завъртя в гигантския си водовъртеж, който не ги изпускаше и на големите празнични трапези. В колата Дамяна си помисли, че нейният Саев никога досега не бе споменавал пред нея името на жена си, докато тя често стоварваше семейните си грижи, без да чака съчувствие или утеха — просто по навик.

Някъде около полунощ Дамяна се надигна, влезе в кухнята и като отвори тихо чекмеджето на масата, извади ученическа тетрадка. Прелисти страниците, надраскани с домашни сметки, с напомняне за недовършени работи във фабриката, с бележки около депутатските задължения — целият й живот се побираше на тези листа, изписани с недотам изработения почерк на жена, която набързо и на електрическа лампа е събирала знания.

Намери чисти страници и като се ослушваше в заспалата къща, започна да пише с притеснен жест, като криеше с ръка това, което пишеше — изливаше го несръчно, без да поправя или задрасква. Започна с мизерното си детство, баща й, колач на добитък, какво може да очакваш от човек, който с гол нож посреща живота?

Пет момичета, тя е второто, и никой не те погалва с дума, да не говорим с поглед, случайно срещу тях живее жена тъкачка, пешком отива до фабриката, пешком се връща. Към десет километра дневно. И тя тръгва подире й с някакво си четвърто отделение като актив и още тогава, плахо момиче, започва да мечтае за мъж, който е умствено високо над нея, като планинския връх непоклатим и навява размишления за мъдрост и непреходна вяра в живота. Ето, тя срещна такъв мъж в тежкия момент на болестта и винаги ще си я спомня с благодарност — евала на тази отколешна болест, начало на дълга любов, която гони по дългия и горчив път на съвършенството, за да е достойна пред себе си за голямото чувство. И ръководейки толкова човешки души, тя откри, че най-трудно е да ръководиш себе си…

Поседя, пък сложи длан на челото си. Умората от съвършенството проникваше в нея, тровеше я почти като проклятие. Тъкмо то, проклетото, я изтръгна от най-блажения миг, в който щеше да потъне, най-сетне освободена, в тайнствената и гореща материя, наречена любов. Щеше да се отдаде на голямото чувство гола от глава до пети като нарисуваните грешници пред божия престол. Тя подчерта „голямото чувство“ и поседя над тези две думи, за първи път изписани от нейната ръка, изведнъж добили дълбок смисъл, но някак неясни, като заклинание срещу умората и безличието в живота. Каква сила вливаха в жилите и, боже мой! И се хвърли без задръжка като в бездънна вода, този път гола от глава до пети, зареди буйни и нежни думи, които досега от свян премълчаваше в себе си, наричаше го любим и скъпоценен, даваше клетва, че ще го обича до смъртта си. И отвъд смъртта, защото такава любов надмогва телесното разпадане и остава в паметта на хората — малко ли примери има за такава любов! Хващаше се за най-чувствителните, най-уязвимите думи, но не потъваше — напротив, носеше се по топла и звездна река със забулени брегове и до себе си усещаше него, невидимия, по-ясен от видимите.

Някъде след половин час (беше изписала към шест страници) тя пропъди от себе си лудото чувство на всеотдайност, обозначена с точни думи, и без да прочита наново писмото си, бавно го скъса, отпърво на едри парчета и все на по-дребни. Излезе на балкона, разтвори шепите си и ситнежът от бели листенца полетя и посипа долу земята. Върна се в спалнята и бързо заспа — здраво, без сънища и привидения.