Цилия Лачева
Интервю (11)

XI

През същия месец заработи през две улици комбинатът за млечни произведения. Повлечени от родната миризма на мляко и на сирене, каракачанките се размърдаха, започнаха да се събират по две, по три по време на работа и при всяка забележка стипчиво показваха здравите си зъби на планинки. Завеяният любовник на жената от стая номер пет се оживи, започнаха все по-често да чуват гласа му и дрезгавите му подвиквания на човек, който рядко и неумело си служи със словото.

Внезапно в една събота, цялата обвита в ситен непроницаем летен дъждец, каракачанинът дойде някъде по обед във фабриката, пийнал и весел, а от мокрия му официален костюм излизаше пара. Водеше го подръка непозната жена, едра и грозна, на вид по-стара от него, която носеше пазарска чанта с пълни бутилки…

Окуражен от всеобщото любопитство и от закачките на мъжете, той съобщи, че е пристанал на Гера Попгергова, която си имала къща, крава, овце и два коня. Същата Гера, съпругата му де (той я показа с мръсния си показалец), работи в млечния комбинат, при сиренето, а и той вече е дал дума, че ще се хване при сиренето, така че да го запомнят с добро и да се почерпят за изпроводяк.

Булката извади шишета от чантата, всеки отпи колкото може под взискателния й, пресметлив поглед. Пожелаха им дълъг живот и берекет във всяко начинание, посмяха се и поцъкаха зад гърбовете им и веднага ги забравиха — момчето не беше хванало корен във фабриката, мислеха го за завеяно и несретно и неприятно се изненадаха от женитбата му, сключена по сметка и с корист.

След няколко дни още четири каракачанки напуснаха фабриката, като нарочно се правеха, че не схващат какво е туй постановление, и отговаряха с някакъв изкълчен акцент на онова, което не им изнасяше. Директорът се обади на своя колега от комбината за млечни произведения и търпеливо му обясни, че ще постави този въпрос пред окръжния комитет, вместо да се дебнат като кокошкари, дано им падне нещо в тъмното… Отсреща му отговориха с учудване, че много уважават интербригадиста и е, меко казано, неудобно за интербригадиста да сравнява себе си с кокошкарин, тъй като нашата действителност отвсякъде е огряна с ясна светлина и за какви тъмници намеква уважаемият директор…

— Намеквам ви, че вашите методи са кокошкарски, колега — отвърна директорът на тъкачната фабрика, — вие подмамвате младия кадър и не ме принуждавайте да хвърлям ясна светлина как става това.

— Аз! Подмамвам! — не вярваше на ушите си колегата и слушалката пращеше от благородно възмущение. — Аз да подмамвам вашия кадър! Че защо ми е? Дори да ми трябва, не бих дръзнал… Сам бих се впрегнал, ако това ще ви достави удоволствие… Аз ви уважавам, скъпи Иван Саев! Вие сте гордост за нашия окръг! От дете се уча на доблест и смелост от вашата биография. Напразно! Не си слагайте грях на душата! Привети! Почитания!

Иван Саев затвори телефона и шепнейки — ама че шмекер — с разтреперани пръсти започна да размества дребните вещи по бюрото. После пак ги върна на местата им и страдалчески погледна Дамяна.

— Те строят два жилищни блока наведнъж — каза той и потърси цигарите си, които бяха пред него. — Аз съм за моралните стимули и за работа, близка до сърцето… А работничките отиват при млекаря заради млякото.

— И ние не сме хептен зле — обади се Дамяна.

— Скоро ще открият и завода за радиоапарати — прекъсна я Иван Саев, улисан в страховете си. — Да видим какво ще измъкнат от ръкавите си онези майстори… Директорът щял да бъде млад мъж, както чувам. Софийски инженер…

— Жените обичат да седят, вместо да шават насам-натам… И шивачки търсят за модния магазин — предаде се унило и Дамяна.

— Е, какво — повиши ядосано гласа си Иван Саев, — да спуснем кепенците, това ли предлагаш? Добре ме утешаваш, няма що…

Дамяна уплашено го погледна, за първи път забелязваше, че косата на директора се шареше, във веждите му като ленени влакна стърчаха бели косми, кафявите очи, обърнати към прозореца, сякаш избеляваха под зноя на грижите. Директорът старееше, никакъв попътен вятър нямаше да го тласне към островите на младостта и никога нямаше да измъква под трясъка на бомби ранения другар. Тя се взря в лицето му, извърнато от нея, и прочете с премаляло сърце, че нейният любим е изморен, угрижен и най-страшното — заседна в мозъка й догадката — директорът се отегчаваше с най-човешко обикновено отегчение. През дългия си взаимен допир те се бяха съветвали и сприятелили, вълнували се бяха от всеки почин, общо преживяваха успехите на фабриката и нашествието й по света, заедно изискваха от себе си и от другите — да, но винаги заедно. Сега той се отегчаваше сам и обръщаше погледа си към прозореца, зад който бленуваше и се разнищваше в първата лятна мараня самотен облак.

— Ама че ахмаци — измърмори директорът, — от София идват при нас на работа…

— Умните хора правят обратното — горчиво забеляза Дамяна и той я изгледа с някакъв нов, безпомощен поглед.

— Седмицата тръгна лошо — оправда се той, но беше вперил в нея същия отчужден поглед. — Онези калпазани ни пробутаха лоши бои. Петте машини още стоят немонтирани, човекът от Полша се бави. Въпросът с второто общежитие е лашнат на опашката. Новите жилищни блокове са все още утопия. А онзи практичен млекар ги е издигнал на баш място… Последният тъпак ще си направи сметка, преди да дойде при нас.

Дамяна мълчеше — изненадаха я и тонът, и думите, които директорът не се стараеше да подбира.

— Внимавай за хората — каза той, отмествайки погледа си встрани, — поговори с тях, кажи им, че и ние скоро ще имаме свои жилища… Аз ще се заема лично с тези жилища, щом като ни навират колко е важна лична собственост в центъра на града… — Той стана, бавно се вдигаше с ръце, опрени на бюрото, с лице, изкривено от мъченическа усмивка, с поглед, скрит под пепелявите мигли. Овладя се бързо, изпроводи я с приятелско и припряно напътствие да не изпуща хората, все да й са под око и да ги държи край полата си, така че те да чувстват колко фабриката милее за тях, зачита ги и им вярва.

Дамяна намери жената от стая номер пет, която се хранеше на масата край големия фикус, седна до нея и си поръча паприкаш и бутилка кока-кола. Жената също ядеше паприкаш, хранеше се с достойнство, пиеше на малки глътки, разперила деликатно кутрето си, украсено с евтин цариградски пръстен. Лицето й изразяваше кръвна обида, но погледът й грабна чинията на Дамяна, претегли паприкаша и се успокои — не бяха дали повече на героинята. След това тя остро се втренчи в своята съседка, наежи се, подушвайки с острата си муцунка, че героинята не е седнала при нея само да се порадват на старата си дружба. Хранеха се в приятелско мълчание, разменяха понякога дума, която се въртеше в периметъра на обеда. Чукнаха се със скромен жест, особени причини за празнуване не се забелязваха.

Само преди седмица каракачанинът пред очите на цялата фабрика беше отвлечен през гъстия бодлив дъждец в селския дом на Гера Попгергова. Вървеше, без да се обръща, кльощав в сватбения си костюм, а булката крачеше напред с чанта, в която дрънчаха празни бутилки. И сега изоставената жена едва понасяше нощните смени: дванадесетият час изведнъж се беше обърнал от час за любов и завистливи въздишки в празен час и мъчително гълтане на мляко, от което получаваше болки и гъдел в стомаха. Непоносимо бе, че от жена с фатална привлекателност тя пред очите на цяла секция се беше сгромолясала до предела на измамена жена, а самият любовник до вятърничав младеж, когото дори Гера, позастаряла мома, бе захлупила като скакалец в шепата си. Появиха се нови бръчки върху челото на жената от номер пет, тя ги мажеше отчаяно с розовата помада, разнасяйки около себе си сладникав мирис на блатна трева. Седеше пред Дамяна с изправен гръб, а очите й грабваха в капана си и стенния часовник, и хората, които влизаха и излизаха, и неспокойните сервитьорки. Изчерпаха разговора и Дамяна след колебание попита тихо, но многозначително:

— Е, как живееш?

Жената от номер пет се разсмя буйно и алтово и с безразличие каза:

— Питаш ме как живея… Ще ти кажа: такива като онзи мухльо мога да завъртя по троица на единия пръст. Ей така!

Тя завъртя показалеца си, показвайки на Дамяна как ще ги върти, стига да рече, разкърши раменете си и остави дясното да стърчи по-високо, в недоумение, че могат да се усъмнят в привлекателната й сила.

— Млада съм — каза тя и помачка в пръстите си парче хляб, — на младост жената сама се опасва и сама тръгва, накъдето си иска. На старост я болест я опаше, я друго нещо и я води, където не иска. Сама ще се водя, докато съм млада.

Дамяна беше по-млада от жената от номер пет, но отдавна се беше примирила — тъкачките гледаха на нея като на майка, която е вън от разговорите за възраст и всичко, свързано с човешките преходни настроения. Горчиво се усмихна на довчерашните си страхове, никой и не беше помислял да се съмнява в безкористната й любов към всички и към никого — тя принадлежеше на фабриката, от нея очакваха трайни плодове, а не краткотраен цъфтеж.

— Не се смей — закани се нейната съседка с вилицата си. — Ти може да си героиня и да те окачат по витрините, ама аз повече си разбирам от живота и сама си късам от клоните…

Не довърши какво къса от клоните, опули се и пак така с вилица в ръка започна да дава знаци на своя мъж, който се помайваше къде да седне. Той ги видя, седна при тях, разнесе мирис на бръснарница — младееше с новото си керемидено сако и шарена връзка. Жена му се заувива около него, поръча му наденица и чаша бира, а после го гледаше все в устата с такава искрена преданост, че Дамяна побърза да свърши обеда си, замаяна от многоликата любов, която неуморната жена от номер пет демонстрираше на масата.