Цилия Лачева
Интервю (10)

X

След около четири дни телефонът вкъщи пронизително и отчаяно я зовеше — обаждаше се тъкачката Лефтера Траянова и с продран глас настояваше пред Дамяна веднага да тръгне за у тях, нощта била тъкмо за такова нещо…

— Какво й е на нощта? — не разбра Дамяна.

— За тази работа е… Ела, Дамяно, сестра си нямам, ти си ми за сестра, чакам те…

Дамяна вечеря на крак, изпи бутилка кока-кола и даде кратки, но точни нареждания на близначките, който се учеха да плетат, изплезили езичета.

— Все ние, все ние… — възмути се по-голямата. — Дойде ни до гуша да сме безукорни. Никоя майка не го иска.

— Аз го искам — каза Дамяна — и да не легне брат ви гладен.

— Бедното братче — обади се по-малката (с двадесет минути), — гледаме го като сакато… Виртуоз… Ще дойде и второто действие, както казва татко…

— И през второто действие ще искам от вас послушание — заключи безпощадно майката, тропаше из хладилника, изваждайки готвеното и всичко, купено за вечерята. — Вие ще ме заместите, аз може би ще се позабавя. Лефтера има нужда от мене, нали разбирате.

— Че и ние имаме нужда от тебе — възропта малката, — но ти пет пари не даваш и ние стърчим като два…

Голямата измърмори: „Като два комина“, но малката я поправи: „Като два фикуса, по-добре“. Плетяха, въртейки куките, и подутините над очите им, там, където по-късно щяха да пораснат веждите, се изчервяваха от напрежение. Самата тя до късно нямаше вежди — децата й, руси като гъсета, приличаха на нея и по външност, и по живия си отклик към явната несправедливост. Тя беше строга и взискателна към тях като към зрели жени, а сина си имаше за невръстно момченце.

Подкара колата, но й беше гузно, че двете момичета останаха седнали на миндера с плетиво в ръце като две малки жени, измамени и неразбрани в най-свидното, убедени, че за близкия човек са равни на два фикуса или на два случайни комина. Раздвоена и потисната, влезе в старата тухлена къща и се качи нагоре по стълбата.

Веднага щом влезе, Лефтера се спусна към нея и я прегърна с приучения жест на сираче, което посреща своята благодетелка. Беше израснала в дом за сираци, дори я били взели някакви хора, но бързо я върнали обратно — растяла хилава и неприветна, а хората искали весело дете да им се отплаща за грижите и главоболията.

Най-първо Дамяна усети мирис на ракия, видя дъжделиво-зелената течност в тумбесто шише. Взе го, поразклати го.

— Сама ли пиеш?

— Ами — дръпна се Лефтера, — нявга на празник и пред гостенин. Човек ли съм, или напротив…

Тъкачката миришеше на ракия, две петна очертаваха скулите й, иначе беше прежълтяла, облечена във вехта престилка и чехли на нозете. Във фабриката работеше в кисело мълчание, загърната с вечно недоволство, което изразяваше с опитни, бързи, но сякаш троснати движения. Набираше три години предница, вече открехваше четвъртата, но без сърце, само със злобна упоритост, криеща все още несигурност и изненади.

— Сядай — покани я Лефтера, издърпа стол, изтри го с кърпа. Тъкачката измъкна от джоба на престилката си плик, седна до Дамяна и отвори плика. Сложи на масата десетина снимки, любителска работа.

— Снимки ли ще гледаме?

— То едни снимки, да не дава господ. А на мене даде.

Подреди снимките като карти за игра, които ще разгадават нечий живот, и започна да чука по тях с похабения си показалец, а нокътят й клъцваше образите, отпечатани от некадърна ръка.

— Кои са тези… не ги познавам — каза Дамяна, но почти веднага разпозна мъжа, мустакат хубавец с черни вежди и вакла коса.

— Ха така, ха така! — наблюдаваше я Лефтера с искрено злорадство, сякаш тъкмо Дамяна беше главната причина не само за снимките, но и за Лефтериния хал.

— Познах ги — сухо каза Дамяна, — но не разбирам…

— Ще разбереш — назидателно я прекъсна Лефтера, почуквайки по същия непоносим начин върху мъгливите лица на нейния мъж и трижди проклетата ПТТ. Бяха заснети с любителски апарат.

— За какво ти са? — раздвижи се Дамяна, жегната от недобро предчувствие.

Лефтера подмина този въпрос, разглеждайки снимките с удоволствие, почти с наслада, дори веднъж вметна, късайки буквите: „Хуба-ви-чък ми е, на-ли…“. Дамяна на свой ред не отговори, различавайки дървета в далечината, трева и маса пред двамата. Бутилка с две чаши. Всяка снимка изразяваше недвусмислена сърдечна близост — или той държеше ръката й, или тя беше сложила своята на рамото му с вече привичен, свойски жест. На една снимка беше изтипосана и лека кола, навлязла като бивол в дълбока, гъста трева.

— Нашата кола — процеди Лефтера, — ама скоро ще им пари под задниците…

Дамяна, отвратена, си премълча, решавайки в себе си по-далече да се държи от такава скандална история.

— Гледай, за крака я пипа — плачливо се обади Лефтера и показа една от снимките, — тука пък за ръката. Вино, екстра категория. Пък аз плюскам ракия. Никога не ме е черпил екстра категория…

— Кой ти пречи… Пий! — студено каза Дамяна и все беше нащрек, в очаквано на абсурдното, което приближаваше.

— Ей ги, тука се смеят… Виж й зъбите! Няма що, има си всичките зъби… Смейте се, ама последният се смее най-яко, казват някои… Последните стават първи. Пък другите плачат.

— Ти си вече в първите… Но защо трябва да плачат?

Лефтера задиша, засумтя наранено и каза, че си имала един братовчед, неин благодетел, кротък, божа кравица, смилил се и влязъл в положението й на окаяница, заснел тия двама прелюбодейци с апарата, било облачно, затуй двамата излезли като негри, ама са си те, всеки ще ги види и разпознае. Били извън града, в работен час, когато хора наоколо няма. Свободно са се галили, всеки разумен и неподкупен, като види тези картички, ще разбере, че работата е напечена, само мъжът на ПТТ си затварял очите. Сега ще ги отвори — каза Лефтера, с хитра и щърба усмивка се обърна към своята учителка, признавайки й, че е ходила при мъжа на онази ПТТ една вечер, а мъжът, голям балама, види се казал на Лефтера, че е завистница и бродница, виждал привидения, а в главата си има бръмбари. Отгоре на всичко е и ялова, завижда на трите им дечица, и ако дрънка и не си седне на парцалите, ще се оплаче в съда. Къде са доказателствата? Никакви доказателства…

— Ето! — разпери ръка Лефтера и обхвана доказателството тихо, но безвъзвратно. — Ето ти привидения и бръмбари! Ще позвъня във фабриката на Маргарита, партийната, на някои други и на мъжа й. Моля, заповядайте! Много важно! На живот и смърт! Тогава ще се смея, най-сетне и аз ще се смея. Оха-ха!

Затресе я някакъв подземен смях, от който Дамяна се отвърна, засегната повече, отколкото искаше да признае.

— Нека и те страдат — развика се Лефтера, — на онази разходки с кола, пипане тук и там, а аз, съпругата, да ходя пеша и да се давя с ракия, съвсем не екстра категория… И защо? Заради една продажница, която краде чужди мъже… поваля едно и без друго повалено семейство.

Дамяна хвана ръката на своята ученичка, онази понечи да я изтръгне, като не сваляше студения си мнителен поглед, после откопча ръката си и се отдръпна.

— Каквото съм решила, това е.

— Тогава защо ме повика?

— Познаваш и тримата, наясно си с цялата работа…

— Срам ме е да те слушам, Лефтеро…

Лефтера започна да прибира снимките с издадена напред уста, мърмореща неясно. После повиши глас:

— И мене ми беше срамно да те моля да отидеш при онази ПТТ да й кажеш няколко думи, така че да обърнеш сърцето й в правия път. А ти се побоя, премълча си, какво те е еня за Лефтера…

Лефтера мушна снимките в плика, горещо и доверително го потупа с длан.

— Отивам довечера при оня балама, мъжа, и право в очите — здрасти от бродницата и завистницата.

— Недей — каза тихо Дамяна, — не затривай невинните деца, Лефтеро. Язък за дечицата…

— Та те пожалиха ли ме?

— Децата не са виновни. И мъжът няма вина…

— Не ми е до деца, ни до мъж…

Тя се надигна, но Дамяна грубо я дръпна на стола, хвана ръката й кораво, доближи лицето си до нейното, което се кривеше в недоумение.

— Дадох ли ти четири ученички да обучаваш? Дадох ти. Казах ли им, че носиш кристална и страдалческа душа? Казах им. Какъв пример ще им дадеш? Къде е кристалната кака Лефтера? Къде е?

Тя стисна с два пръста китката на Лефтера. Онази я гледаше отблизо, без да мигне:

— А тебе кой пита от кристал ли си, или от гола пръст?

— Питат ме. Всеки час и всяка минута… Не ме изпущат от очи и нощем, докато спя…

Загледаха се в упор, по челото на Лефтера избиха капки пот, дребни и оскъдни, в дъното на очите й сивееше злоба и нещо, близко до присмеха.

— Дай ми снимките! Веднага ги дай! — каза Дамяна и добави: — За това, че сме приятелки, ще ми ги дадеш.

И прочете безпогрешно в погледа на Лефтера, че никога не са били приятелки и няма да бъдат. Мрази ме — мина уверено през ума на Дамяна и почувства в дълбините на мозъка си тази омраза като своя. Лефтера потупваше с плика по масата, с надменна усмивка, изпълнена с открито доволство, че героинята най-сетне е по-долна от нея, като я моли и увещава. Поседяха в мълчание, една срещу друга, Дамяна прибра ръката си и стана.

— Прави каквото искаш — каза тя, но повече не ме слагай за твоя близка. И като се разчуе, сама се оправяй, сама гледай фабриката в очите и онези четири момичета. Комунистка си, решавай насаме и по съвест… Аз ти казах какво мисли моята съвест, ти си съдийка на своята.

Излезе, без да се сбогува, като се правеше, че не забелязва изпращачката, после усети, че Лефтера стои на вратата и гледа подире й.

В натегнато мълчание се разминаваха няколко дни. Лефтера изведнъж проговори по радиоуредбата пред цялата фабрика, обявявайки съревнование с почти нечовешки показатели на всички стари тъкачки. Срещаха се рядко, разменяха по някоя дума, свързана с работата, и в погледа на Лефтера се беше стаило толкова упорство, с такава стаена ненавист извръщаше очи от Дамяна, че тя най-сетне се успокои.

Съревноваваха се в честна борба, изтощителна, но разбираема за всички под мълчаливото и уважително внимание на младите във фабриката. Лефтера тъчеше, тласкана от мрачния бяс на самосъжалението, дълбоко убедена, че никой не я разбира, и с потаената решимост да стигне героинята, да я захлупи пред очите на света и така да разчисти сметките си с нея — същата, която я принуди да се разколебае в своето честно и толкова сладко отмъщение.