Иван Вазов
Молитва в планината

Станах жив, бодър. Гледам: слънце

на планина златеше връха.

В букака тъмни чувам звънци;

прохлада утренна ми лъха.

 

На двора неми в тишината

кристален чучур пей гръмливо;

с антична скуфа на главата

игумен крачи мълчаливо.

 

— Добрутро, отче Филотее!

— Къде така — с божата воля?

— В душата ми нещо сладко пее:

отивам богу да се моля.

 

Отвън излязох, на посока,

пустинята планинска фанах.

Там, върху канара висока,

един с природата останах.

 

И в божий храм неръкотворни,

пред туй величье чародейно,

пред тоя мир светлив, просторни —

коленичих благоговейно.

 

И дълги, дълги там минути

молих се, в вдъхновенье нямо,

слова дълбоки и нечути

устата ми шептяха тамо.

 

И бога сещах, виждах ясно

в небето, в слънцето заристо,

във мирозданьето прекрасно,

във всеки дъх, шум, шар и листо.

 

Навред той беше — вред изправен:

в душа ми тъмна и в ефира,

премъдър, вездесъщ и славен,

разлян в живота на всемира.

 

И той ме чуйше — ази знаех —

и мойте болки, скръб, съмненье

и сълзи, що в душа си таех,

приимаше с благоволенье.

 

Усетих неговата благост

и мир в сърце си облекчено,

изпитах чиста, светла драгост,

като създанье обновено.

 

Върнах се в двора тих и неми.

Игуменът сърдит се види

и каза ми: — От толкоз време

отключих храма — де отиде?

 

Седем престола