Филип Шелби
№1818 (8)

7

За полета от Хонконг до Ню Йорк Ловкия избра „Юнайтед Еърлайнс“. Тя е сред петдесетте и една авиолинии, включени в Информационната система за пътническа информация, с най-многобройни полети, прекосяващи Тихия океан.

Ловкия пътуваше с паспорт, издаден на името на несъществуващ бизнесмен — канадец от френски произход. С течение на времето американските митници си бяха създали стабилна представа за този обикалящ земното кълбо човек. Когато Ловкия влезеше в някое летище по света и представеше документите си на бюрото за проверка, знаеше, че номерът ще се сканира от една от три хиляди и петстотинте машини, предоставени от митниците на избрани авиолинии. Машината копираше данните от паспорта и докато самолетът още беше във въздуха, предаваше данните на митническото управление в Нюингтън, Вирджиния. Там те се сравняваха с база данни на федералните изпълнителни власти — Обединената система за митнически контрол. Ако възникнеха усложнения, на пътника — в този случай френско-канадския бизнесмен — имиграционните власти отказваха да дадат „зелена светлина“.

Независимо от обичайните облекчения, митницата можеше все пак да наложи ниска такса на багажа. Съществуват три основни категории контрол върху багажа. Едната е насочена към онези пътници, чиито имена са записани в база данни за нарушители. Другата представляват хора, които имат да плащат мито или формулярите им са привлекли вниманието на митническия служител. Ловкия не се безпокоеше, че принадлежи към тях. Заплахата за него се криеше в това, което митниците наричаха „контролна група“: случайно избрани хора, които да запълнят квотата на нарушителите. Само веднъж това се случи на Ловкия, преди година на „Дълес“. Митническият служител отвори куфара му „Дънхил“, който можеше да побере и слон, но не откри нищо друго, освен напълно законна консерва foie gras^[1].

Самолетът кацна на летище „Кенеди“ в 11:05 сутринта. Четиридесет минути по-късно Ловкия пътуваше с такси към хотел „Четирите сезона“ в Манхатън. Летище „Кенеди“ му навяваше неприятни спомени и той не искаше да се задържа дълго там.

В хотела имаше резервация за апартамент — с просторна тераса с изглед към града — на името на френскоговорещия канадец. Ловкия плати с платинена кредитна карта „Американ Експрес“, на която беше изписано съответното име. След като се регистрира, му дадоха ключ и голям, плътно залепен плик, върху който се четеше името на международна, известна издателска къща — причината, поради която бе прелетял двадесет хиляди километра.

Ловкия взе душ, преоблече се във всекидневни пролетни дрехи, приготви си питие от барчето и разпечата плика. Ако бяха пипали съдържанието на пакета, крадецът и/или полицаят щяха да останат разочаровани. В ръцете на Ловкия изпаднаха биографии и лъскави снимки на водещи американски бизнесмени и финансисти с размер 24 на 30 сантиметра. Придружителното писмо уведомяваше, че бъдещата книга би привлякла вниманието на инвеститорите. Предлагаха заглавието „Милионерът в теб“.

Ловкия захвърли всички материали, с изключение на биографията и съответната снимка на Х. Пол Макгрегър.

Убиецът се усмихна. Това щеше да му спести огромен обем подготвителна работа, което от своя страна намаляваше риска от изобличаване. Вместо да преследва Макгрегър, щеше просто да остави изпадналия в немилост ръководител да дойде при него.

 

 

Докато Ловкия се наслаждаваше на продължителни обеди в „21“ и „Ле Сирк“ — ресторанти, предпочитани от адвоката по развода на Макгрегър, който взимаше на клиента си по 300 долара на час и после му връчваше сметката от обяда — Слоун Райдър лакомо поглъщаше сандвича си пред Федералния съд на Съединените щати, преди да даде показания под клетва пред служителите в Комисията по ценните книжа.

Ладъм се бе оказал прав: тя нямаше представа какво я чака.

Комисията се представляваше от двойката одитори Бърнет и Рийс. Сивите им костюми подхождаха на строгия им вид и Слоун едва различаваше монотонните им гласове. Нарече ги Боб и Роб.

В тясна стая без прозорци с лаптопи, свързани с главната мрежа на Комисията, и огромен, скърцащ ролков магнетофон, одиторите мрачно похвалиха Слоун за стореното от нея, след което зададоха първия от много си въпроси:

— Желаете ли да присъства адвокат, госпожице Райдър?

Тя примигна.

— Защо би ми бил необходим?

Роб изпусна дъх с аромат на плодова дъвка и се усмихна:

— Предвид обстоятелствата, решихме да ви попитаме…

— Искахме само да се уверим, че знаете правата си — допълни Боб.

Слоун си припомни всяка подробност от втората си среща с Ладъм, по време на която той я посъветва изцяло да сътрудничи на Комисията. Преся всяка дума от разговора, търсейки примки и капани, но не можа да открие. Ладъм изглежда желаеше само едно: разследването да приключи колкото може по-скоро.

— Не ми е нужен адвокат — отговори тя на служителите. — Да започваме.

Роб и Боб бяха проучили доклада й, но искаха да чуят историята от самото начало от собствената уста на Слоун. Докато говореше, магнетофонът се въртеше и скърцаше като щурец. Въздухът в стаята стана задушен.

Слоун първоначално мислеше, че доказателствата, които изпрати на Комисията по ценните книжа, и свидетелските й показания са напълно достатъчни. Но всяка вечер й казваха да се върне и на следващия ден Роб и Боб я чакаха с дебели папки със записки, страници, отбелязани с жълт маркер, и подчертани с червен молив пасажи. Разчленяваха думите й, както рибарите от Фултън Стрийт транжираха рибата.

Процесът продължи две седмици. Отлагаха някои от срещите, тъй като изпращаха информацията във Вашингтон за двойна проверка и чакаха отговор от чуждестранни финансови институции. Понякога казваха на Слоун да не идва определени сутрини и после линията на модема й иззвъняваше точно когато говореше по телефона с клиент. Би ли могла да слезе веднага? Имало известно „развитие“. Повечето пъти се касаеше за факти, които не й бяха известни, цифри, за които единствено Макгрегър, като централна фигура, можеше да коментира. Уморена и изнервена, веднъж тя запита служителите на комисията защо не се обърнат направо към него.

— Макгрегър си нае адвокат — отговори й Роб. — Уили Престън от Вашингтон. Чували сте за него.

Беше истина. Престън беше главният съветник на един от предишните президенти, защитаваше го от обвинения в сексуален тормоз.

— Престън държи Макгрегър далеч от очите ни — добави Боб. — Твърди, че иска да види с какво разполагаме, преди да позволи на Макгрегър да говори с нас.

— Мислех, че Макгрегър ще бъде принуден да сътрудничи — възрази Слоун.

— Теоретически е така — призна Роб. — Но не искаме да си изгаряме мостовете, нали? Ако принудим Макгрегър да ни съдейства, кой знае кого още ще ни сервира.

— Но грешка няма — бързо допълни Боб. — Макгрегър потъва.

Не и докато Уили Престън го държи за ръката, помисли си Слоун.

Смелите й думи, че не й е нужен адвокат, оставиха горчив вкус в устата й.

Заради постоянно менящата се програма на служителите на комисията, й бе невъзможно да си върши работата. На повечето си обаждания до клиенти въобще не получи отговор; отменяше срещи, променяше графика си и пак не й бе възможно да спази уговорките си. До средата на юни броят на клиентите, които я търсеха, намаля с петдесет процента.

Гласността изведнъж я направи известна. В рамките на две седмици „Уол Стрийт Джърнал“, „Бизнес Уик“ и „Форчън“ публикуваха обширни материали за скандала с Източнокитайската петролна компания. Слоун беше обрисувана или като предател на собствения си вид, жена, която умишлено подкопава името на един добър човек, или като отмъстител, представител на потребителите, рискуващ кариерата си в името на дребния инвеститор. Нито едно от двете не беше полезно за кариерата й.

Неколцината корпоративни инвеститори, с които работеше Слоун, първи оттеглиха поръчките си. Независимо от опитите й да ги разубеди, отговорът им беше неизменен: беше удоволствие да работим с вас, спечелихте ни пари, но онези, които представляваме, се притесняват от цялата тази публичност. Инак бяхте чудесна.

Единичните клиенти до един бяха ядосани, искаха да знаят защо не им е закупила от въпросните акции. Извършеното от нея разследване, макар и довело до разкрития, бе останало ялово. Конкурентите й се бяха възползвали от възможностите, които първа бе забелязала. Клиентите промърморваха някакво извинение и изтегляха парите си.

Цифрите за тримесечието на „Янг и Пулен“ отчитаха загуби. Слоун беше постигнала това, което фирмата наричаше с евфемизма „отрицателен приход“. Повече пари бяха излезли от сметката й, отколкото бяха влезли. В една написана на ръка бележка Ладъм беше посочил, че спечелените от нея суми — с други думи, ползата на фирмата от нея, са намалели със седемдесет процента. Щеше да се отрази при оценката на работата й. Въпросът за премиите дори не се споменаваше.

През третата седмица от юни й съобщиха окончателната дата за изслушването на Макгрегър от Комисията по ценните книжа. Тя щеше да бъде единственият свидетел и разполагаше с три седмици да подготви показанията си. Нито една от страните не знаеше, че други събития ще променят начертаната програма.

Нощите, през, които Слоун се прибираше в апартамента си, ставаха все по-тихи и мрачни. Една вечер забеляза, че Питър Мак е идвал и си е отишъл. Ключът, който му беше дала, стоеше на масата, дрехите му, които преди висяха в гардероба й, ги нямаше. Ядосана, че е влизал в нейно отсъствие, тя позвъни в централата на ФБР в Ню Йорк, но й отговориха, че Питър Мак е заминал и нямат връзка с него. Слоун не си направи труда да попита къде е или кога ще се върне. За нея Питър Мак вече не съществуваше.

 

 

За две седмици планът узря в главата на Ловкия. Той се отнасяше към него като към рядко цвете, обикаляше го, възхищаваше му се от всички възможни ъгли, винаги готов да търси дефект или вредител. Но не намери такива.

По това време беше опознал отблизо Х. Пол Макгрегър. Информира се не само за неговия график, но и за този на съпругата, с която се бе разделил, и на двете дъщери близначки в юношеска възраст, които Макгрегър сляпо обичаше. Когато Ловкия прецени, че е готов, посети Макгрегър в дома му в Лонг Айлънд и се представи като изпратен от човек, на когото Макгрегър не можеше да откаже нищо.

Хотел „Уолдорф“ си бе спечелил репутация със своята елегантност и сигурност. Той бе дом на множество знаменитости и безброй президенти бяха отсядали в него при посещенията си в града. „Алеята на пауните“ си бе възвърнала старото име след период на анонимност по времето на кризата с иранските заложници. Отново бляскава, тя бе великолепна прелюдия към коктейли и известност.

Беше десет часа в петък вечерта. В хотела цареше суетня, балните зали и салоните му бяха пълни. „Алеята“ гъмжеше от народ точно както Ловкия искаше. Бяха му нужни разговорите, музиката и шумът на прислугата.

Портиерът на хотела му бе резервирал тази маса, необходима предпазна мярка срещу наплива в петък вечер. От мястото си на червеното кожено канапе видя Макгрегър да подминава метр д’отела и да си пробива път покрай него. По нищо не личеше, че го е познал, преди да спре пред него. Макгрегър не знаеше как изглежда човекът, с когото му предстоеше да се срещне, известен му бе само номерът на масата.

— Господин Смит?

Макгрегър сведе поглед към мъжа с морскосин костюм на дискретно райе, на фона на който като ярко петно изпъкваше вратовръзка с цвят на слънчоглед. Изглеждаше спокоен, даваше вид на напълно компетентен, от тези хора, с които Додж Френч разполагаше, когато задачата изискваше едновременно дискретност и сила.

— Господин Макгрегър — заговори Ловкия. — Моля, седнете.

Макгрегър се настани на канапето, като едва не блъсна ръката на сервитьора, който му носеше питието.

— Не съм поръчвал това.

— Малцово уиски — отговори му Ловкия. — От специалните запаси на хотела.

Макгрегър се усмихна и се поотпусна. Опитваше се да определи акцента на Смит — явно европейски, но откъде?

— Човек сте на Френч — предположи той.

— Разбрах, че имате известни затруднения.

Макгрегър изсумтя:

— Може и така да се каже.

Принуден да си вземе отпуск, той откри, че се е превърнал в парий за членовете на групата си и в очите на цялата финансова общност на Уол Стрийт. Забраниха му да извършва каквато и да е финансова дейност и не знаеше с какво да запълва дните си. Съпругата му, унижена от клюките в кънтри клуба, бе забегнала в Европа на продължителна почивка; дъщерите му бяха надалеч в пансиона и нямаше да се връщат седмици наред.

— Според Додж Френч можете да ми помогнете — подхвана Макгрегър.

Ловкия сложи на масата нещо, прилично на табакера. Беше електронен механизъм, който екранираше подслушвателните устройства и не допускаше да запишат разговора, който се водеше. Само по устните им можеше да се разбере за какво говорят. После Ловкия извади кафяв плик и го подаде на Макгрегър.

— Отворете го.

Съдържанието представляваше фотографии, които накараха Макгрегър да пребледнее. Щеше да даде воля на гнева си, ако нещо не го беше предупредило да остане на мястото си, нещо много меко и едновременно крайно неприятно в гласа на Смит.

— Близначките ви са весели момичета, не съм ли прав, господин Макгрегър? Кати и Али — и двете като розови пъпки. Посещават девическото училище на госпожица Фармър в Гринич и ходят на езда в конюшните на Ланкастър. Два пъти годишно се състезават за Националната купа в Кънектикът, Кати — с Черния рицар, а Али — с Малката Нел. Обожавате ги, нали господин Макгрегър? Давате им всичко, осигурявате им нужните пари, така че да не пострадат дори и при най-лошо стечение на обстоятелствата при сегашното ви положение. Всъщност сте скрили известна сума на Антилите или както интуицията ми подсказва — в Хага. Искате дъщерите ви да имат красив, блестящ живот. Убеден съм, че е така.

Макгрегър не забеляза, че сервитьорът му е донесъл второ питие. Взе пълната чаша и отпи дълга глътка.

— Кой сте вие? — прошепна той.

— За вас това е без значение. Единственото, което е важно за вас, е, че косъм няма да падне от главите на дъщерите ви, докато правите каквото трябва.

— За какво, по дяволите, говорите?

Ловкия остави на масата кашонче с размерите на кутия за обувки, но не толкова дълго. На капака стоеше фирменият знак на „Холанд и Холанд“, потомствени производители на огнестрелни оръжия и ловни принадлежности.

— Когато си тръгна, отнесете това в тоалетната. Съдържанието говори само за себе си.

Очите на Макгрегър бяха приковани в кашончето. Изведнъж се опита да заговори, думите се препъваха една в друга върху езика му в желанието си да видят бял свят.

— Каквото и Френч да си мисли, кажете му, че не е необходимо. Пред Комисията съм като бетон — адвокатът ми ще види сметката на онази кучка Райдър. А когато приключи с нея…

— Не тя е проблемът — полека заговори Ловкия, — а вие. Този въпрос трябва да приключи.

— Нека поговоря с Френч!

Ловкия, му подаде клетъчен телефон.

— Опитайте, но няма да ви отговори. Никога.

Макгрегър бясно занатиска копчетата и долепи телефона до ухото си. Очите му се изцъклиха, докато секундите отлитаха.

— Никога — повтори Ловкия.

— Защо? Защо ме отстранява, след всичко, което съм направил за него? — просъска Макгрегър.

— За да не потърся Кати и Али — отговори Ловкия.

Макгрегър се загледа в спокойния, сдържан непознат и сякаш почувства гробовен повей. Бяха му донесли ново питие. Стисна очи и го изпи на един дъх.

— Какво искате да направя?

Ловкия се плъзна по канапето и се приближи до Макгрегър.

— Изпийте още едно. Но само едно. После вземете каквото ви дадох и отидете в тоалетната. Отворете кашончето, извадете каквото има вътре и излезте. Няма да ме виждате, но аз ще ви наблюдавам.

Сърцето на Макгрегър прескочи.

— Господин Френч ме помоли да ви уверя, че не е нищо лично. Просто е нужно да се приключи случаят.

Непознатият си беше тръгнал и се появи сервитьорът с още една напитка. Когато Макгрегър посегна към нея, забеляза три банкноти от по петдесет долара на масата. Господин Смит, джентълмен докрай, беше платил сметката.

Макгрегър се загледа в кехлибареното питие, мъчейки се да проумее какво го е сполетяло. Единственото, което виждаше, беше образът на близначките си. Смехът им зазвуча в главата му като ужасно ръмжене и той не издържа.

Макгрегър пи на почти празен стомах. Крепеше се нестабилно на краката си, но достигна до тоалетната без инциденти. Остави кашончето на една лавица и седна върху тоалетната чиния. Отвори го, загледа се тъпо в двата предмета, поставени в легло от тънка хартия, след което ги пусна в джоба си. Докато излизаше, разсеяно хвърли няколко банкноти на таблата на сервитьора. Изобщо не обърна внимание, че са двадесетачки, нито чу разточителните благодарности, отекващи зад гърба му.

Нощта беше хладна, вятърът разнасяше изгорелите газове от лимузини и таксита и ги отвяваше към хотела. Макгрегър се блъсна в една двойка, запътила се да влезе, чу как жената изруга, после тръгна към уличната лампа. Портиерът го забеляза, но бе прекалено зает с парада от пристигащи, за да се намеси.

Когато светофарът светна зелено, Макгрегър слезе от бордюра и упорито се насочи към средата на улицата, приведен, сякаш си пробиваше път през снежна буря. Образите на близначките се смениха с този на Додж Френч, но топлото бащинско лице сега беше студено и безстрастно и го наблюдаваше като коравосърдечен бог.

Идея да потърси Френч, да го моли, да иска прошка проблесна в съзнанието на Макгрегър. Но знаеше твърде добре, че след като веднъж е взел решение, Додж Френч никога не го променяше. С очите си Макгрегър бе виждал как скъпернически Френч раздава своята пощада.

Светофарът на Парк Авеню и Петдесета улица се сменяше на дълги интервали. Макгрегър можеше да пресече целия булевард, стига да искаше. Вместо това той тръгна встрани от хората, които пресичаха заедно с него, и, за да не стои на пътя им, застана на разделителната линия, движейки се близо до лехите с цветя. Светът наоколо се въртеше, светлините от сградите се смесваха с фаровете на колите, чиито лъчи първо го пронизваха, а после го заливаха с блясъка си. Воят на преминаващите коли, непрестанните клаксони, пронизителните изсвирвания на портиера на „Уолдорф“, за да извика такси, се смесваха в чудовищна симфония в главата му.

Макгрегър вдигна поглед към небето, което поради светлините на града никога не ставаше съвсем черно. Кръвта му се отдръпна към задната част на главата му, внезапно му се зави свят и той едва не падна. Някакъв глас наблизо го питаше:

— Човече, добре ли си?

Ако не действа сега, някой ще се опита да го спре. Щяха да повикат полиция; щяха да го претърсят и разпитват. И докато седи в ареста, господин Смит щеше да пътува към дъщерите му, да постави монети върху очите им, както са правели римляните, или по няколко зърна ориз в устата им, като виетнамците, когато изпращат покойниците си.

Макгрегър зарови ръка в джоба на балтона си. Стори му се, че хартията, на която бе написана бележката, е мазна, а инкрустираната с диаманти дръжка на малкия револвер — топла и гладка. Той се обърна с лице към стария небостъргач на „Пан Ам“ и фокусира погледа си към мястото, където някога светеше гордият символ. Дулото на оръжието се удари в зъбите му, когато го тикна в устата си. Не разбираше как е възможно да крещи, когато устата му бе пълна, не осъзна, че това е писъкът на една пресичаща жена, случайно хвърлила поглед към него. После задната част на главата му бе отнесена и не му беше нужно да разбира нищо повече.