Филип Шелби
№1818 (6)

5

Ловкия излезе от таксито сред бурята, която щеше да се понесе над Японско море и да достигне Хонконг. Сградата на полицейското управление се намираше на по-малко от пет метра надолу по тротоара, но сакото на костюма му и обувките му подгизнаха, преди да стигне до входната врата.

Носеше се миризма на рибени глави, ориз и вкиснало зеле с подправки, жълто-зеленикавата боя по стените се лющеше, в очите на арестуваните, седнали на дълги пейки пред бюрото на дежурния офицер, се четеше примирение и покруса. Ловкия мина покрай клюмащи наркомани, пристрастени към хероина, проститутки с дръпнати очи и намусени хулигани от улицата, прибрани за скитничество и кражби от магазини. Новото правителство на Хонконг не беше така либерално към хорските недостатъци, като английското.

Офицерът зад бюрото хвърли бегъл поглед към Ловкия, когато последният тръгна по тесния коридор зад писалището му. Той мина покрай килиите със задържани, от които се чуваха стенания и хъркане, и измина още няколко крачки към стаята за разпити с тежки метални врати, които едва приглушаваха долитащите писъци.

В края на коридора имаше врата, водеща към квадратна стая с размери три на три метра, таванът и стените на която бяха покрити с висококачествен звуконепроницаем материал. Ловкия затвори вратата, седна зад сложното устройство за комуникация и включи компютъра. Пръстите му затанцуваха по клавишите, отваряйки врата към сателит от клас „Фуджи“, изстрелян от наземната ракетна установка в Лоп Нор. Докато чакаше връзката да се осъществи, си мислеше колко хитро бяха постъпили китайците, като скриха комуникационния си център в невзрачен полицейски участък, насред най-бедния район на Хонконг. Дори и агентите — етнически китайци, оставени от англичаните да играят роля на Троянски кон, въпреки че бяха родени и израснали в колонията, надали щяха го открият.

Сателитът потвърди връзката. Ловкия въведе шифъра и зачака. Беше измислил този начин за лична комуникация, настоявайки да няма никаква пряка връзка с командира си. Последният изпращаше шифрованото си съобщение до сателита, което се съхраняваше в базата данни. Оттам се излъчваше нов сигнал до евтин пейджър, прикрепен на колана на Ловкия. Никога не се изпращаше гласово или цифрово съобщение. Вибрацията на пейджъра бе единственият сигнал за предупреждение.

Информацията пристигна и разшифрованата версия се изписа на екрана. Ловкия въведе текста в паметта, преустанови контакта и изключи устройството. Съобщението беше, в най-общи линии, каквото бе и очаквал. Никой не би го потърсил за нещо друго. Припомни си как работодателите му го бяха уверявали, че няма да се наложи да използва дадения му от Бога талант, че ще прибегнат до услугите му само в краен случай. „Крайният случай“ беше налице. Ловкия имаше чувството, че чува заровете, които потракват в божията длан, някъде сред дъжда и гръмотевиците.

Напусна полицейския участък така, както беше и дошъл. Никой не го погледна повторно. Навън проливният дъжд и мрачното небе го превърнаха в бързо движеща се сянка. Той притича между няколкото сергии, скочи в спрялото по негов сигнал такси и даде адреса на шофьора. Петнадесет минути по-късно се намираше в апартамент на седмия етаж на добре поддържан небостъргач.

За разлика от повечето жилища в Хонконг, това беше просторно, построено в средата на шестдесетте, когато цените на недвижимите имоти все още бяха относително разумни. Беше обзаведено по западен образец, с мебели от светла скандинавска дървесина, приятни килими и завеси. Единствено ароматите, носещи се от кухнята, напомняха за Изтока.

Един севернокореец на средна възраст вдигна поглед, когато Ловкия влезе във всекидневната. На масата пред него стояха разгънати различни документи: акт за раждане, издаден в Южна Корея, училищни бележници, имунизационен паспорт, медицински свидетелства. Ловкия погледна над рамото на корееца, проверявайки качеството им. Изглеждаха автентични с избледнялото си мастило, напукани печати и прокъсани гънки. Всичките бяха подправени, естествено, изработени от най-добрите фалшификатори в службите на Народната освободителна армия на Китай.

— Доволен ли сте? — запита кореецът на мандарински диалект, за който знаеше, че Ловкия разбира и говори.

— Говорете на английски — рязко му отвърна другият. — Да, много са добри. Американските имиграционни власти няма да представляват проблем. Какво става с паспортите и визите за вас и съпругата ви?

Кореецът се усмихна. Жената, идваща от кухнята с димяща купа юфка и свинско с подправки в ръце, не беше негова съпруга. Искаше му се да е така. Беше с десет години по-млада, с права, лъскава черна коса, гъвкава фигура, която предизвикваше у него възбуда. И двамата носеха брачни халки и съседите им мислеха, че са семейство, но в спалнята им имаше две единични легла. Мъжът веднъж се беше опитал да я докосне и в следващия миг се озова пред дулото на пистолет, насочено право към дясното му око.

Жената, също севернокорейка, остави купата и учтиво помоли мъжа да разчисти масата. Когато той излезе от стаята, тя каза:

— Паспортите ще пристигнат следващата седмица. Визите също.

— Тогава ще напазарувате — каза Ловкия.

— Вече го направих — увери го жената. — Най-лесното нещо е да се набавят дрехи, произведени в Южна Корея. Купих и някои, ушити тук.

— Нещо хубаво, надявам се.

Жената го удостои с усмивка.

— Как е момчето?

Без да продума, тя го поведе към една стая в дъното. Номер 1818 седеше на килима и драскаше върху лист амбалажна хартия, стиснал в ръката си цветен молив. Сякаш не обръщаше внимание на дъжда, който удряше по прозореца зад гърба му, и на очите, които го наблюдаваха през полуотворената врата.

Ловкия реши, че 1818 изглежда като съвсем нормално дете. Беше понапълнял, откакто го бяха отвели от лагера. Жената, която освен всичко друго беше и добре обучена медицинска сестра, бе облекчила раните му и грижливо приготвяше храната му. Кожата му бе изгубила болезнено жълтеникавия си оттенък, косата му бе добила блясък.

Външният му вид обаче лъжеше. Ловкия знаеше, че под привидното добро здраве и въпреки ефекта от пълноценната храна, тялото на 1818 се разяждаше от вирус, който в крайна сметка щеше да го убие. Барака номер шест, откъдето беше взел момчето, беше лагерният изолатор за болни от СПИН.

— Изглежда… представително — Ловкия изпитваше неудобство да изрече думата „добре“. Още по-малко „чудесно“. — Ще успеете ли да го поддържате в тази форма?

Жената се поколеба, после го поведе към банята. Рафтовете на аптечната бяха отрупани с шишенца, пълни с таблетки.

— Най-доброто, създадено от американските и европейските лекари — отговори тя. — Ако нещо успее да го запази жив, то е тук.

— Правили ли сте му изследвания в последно време?

— На всеки две седмици в местната клиника. Документацията ще бъде внушителна.

Друг би се стъписал от безразличието й. Сякаш говореше за цената на прясното патешко на пазара.

— Малко по-малко от шест месеца — каза Ловкия. — Опазете го жив дотогава.

— Мисля, че ще успея.

Ловкия не се съмняваше. Жената беше един от най-добрите агенти, които бе срещал. На тридесет и шест, тя беше в бранша почти четвърт век. Малко неща се отдаваха на севернокорейците. Едно от тях бе обучаването на дълбоко засекретени агенти.

Мъжът и жената бяха създали прикритието си в Хонконг преди години. Представяха се за съпруг и съпруга: той — собственик на малък бижутерски магазин, продаващ позлатени с електролиза дрънкулки, който му докарваше твърде малко пари, тя — медицинска сестра, работеща в английска военна болница. Сведенията, които събираше там, бяха безценни.

Мъжът и жената очакваха Ловкия да прекоси бившата граница между колонията и Китай. Бяха получили заповед от управлението по кадрите на Севернокорейската служба за сигурност да изпълняват заповедите на този човек. Той отговаряше пред Пекин, те пред него. Много подробно ги уведомиха за момчето, за състоянието и нуждите му. Трябваше да го представят за техен син и да го запазят жив до четвъртък, 27 ноември. Тази отговорност лежеше изцяло на техните плещи.

Човекът, който водеше момчето, щеше да им обясни цялата мисия поетапно, когато прецени, че трябва да ги информира. Нямаше да остане при тях, но щеше да поддържа близък контакт. Дадоха им да разберат, че често ще пътува.

Това естествено беше лъжа. Ловкия остана в Хонконг, живееше в луксозна сграда, чиито апартаменти се даваха под наем на западни бизнесмени. Наблюдаваше как двойката се грижи за момчето и знаеше, че жената му е казала истината. Детето трудно общуваше с хора, но тя продължаваше да играе ролята на спокойна, всеотдайна и любяща майка. Ловкия беше подочул как другите майки си шепнат колко търпелива е с толкова трудно наглед момче.

Даваше си сметка също, че й беше ясно, че той никога не се отдалечава задълго. Понякога, когато излизаше с момчето на пазар или в парка, тя подобно на войник анализираше околната обстановка, от тях двамата чак до хоризонта, после го разделяше на квадранти и внимателно проучваше всеки от тях. Никога не можа да го види, но й се струваше, че го надушва.

Ловкия сега я последва към предната част на апартамента.

— Как се справя мъжът?

Устните на жената се свиха в отвращение.

— Да го бяха инструктирали да си държи ръцете далеч от мен. С момчето се отнася добре. Човек би помислил, че има собствени деца.

— Мислиш, че няма?

Жената протегна ръка и приближи палеца и показалеца си на един-два сантиметра един от друг. Ловкия долови в усмивката й злостна подигравка.

Мъжът ядеше от чинията с юфка. Избърса устата си и понечи да стане, но Ловкия го спря с жест.

— Добре се справяте с момчето — заяви той, обръщайки се и към двамата. — Ще го спомена в доклада си.

— Няма ли да останете да хапнете? — покани го жената.

— За съжаление, не.

— Чака ви път. Имате работа.

Ловкия издърпа натъпкан с банкноти плик и го остави до купата с юфка.

— Скоро ще се видим.