Филип Шелби
№1818 (31)

30

Гледката стъписа Слоун: Френч, който отстъпва две крачки назад, изражението на ужас и неверие, замръзнало на лицето му, увитата птица, която пада, ръката на Френч търси опора, събаряйки стъклените буркани от тезгяха. Кръвта, която се излива от раната в главата му.

Мъртъв е. Боже, помогни ми, мъртъв е.

Когато се отърси от вцепенението и пристъпи към Френч, Слоун видя как Уип Али препречва пътя на един купувач и посяга за оръжието си. Почти бе успял да извади деветмилиметровия „Валтер“, когато залитна, обръщайки се наполовина назад. Пистолетът отплува във въздуха, а Али сграбчи рамото си и залитна към щанда.

Клиентите панически хукнаха навън от магазина, блъскайки се едни в други, изпълвайки въздуха с писъци. Бурканчета и шишета се пръснаха по пода и се чуха ругатни, когато хората започнаха да настъпват отломките.

Слоун се втурна през тълпата, за да стигне до Али, който тежко се бе облегнал на тезгяха. От рамото му се стичаше кръв.

— Засегнат е само мускулът — погледът му бе прикован към хладилната стая.

— Къде е Ловкия? — извика Слоун.

— Остави го. Измъкни Френч навън!

— Уип…

— Придържай се към плана!

Френч лежеше на пода, кожата му добиваше цвят на пепел. Слоун се наведе над него, сграбчи подгизналите му от кръв ръце и ги разпери встрани. Разтваряйки палтото му, прокара пръсти по сакото му, после ги пъхна под него и стигна до ризата му. И двете дрехи бяха сухи.

— Ставай! — кресна Слоун, но той я гледаше с отсъстващ вид. — Ставай, да те вземат мътните!

Подхващайки го през раменете, тя го изправи на крака и го забута, газейки през счупените стъкла на път към вратата. Двамата детективи, които спояха на пост отвън, най-накрая бяха успели да се промъкнат през бягащите хора и се озоваха вътре с извадени оръжия. Единият тръгна към Слоун.

— Помогни на Уип! — извика тя. — Аз ще се оправя с този.

Хванала с една ръка яката на Френч, тя го насочи към вратата. Когато стигна, се обърна назад, но Уип Али не се виждаше никъде.

 

 

Когато Холис Фремонт забеляза суматохата в магазина, тя веднага разбра какво се е случило. Обучението й не й позволи да последва първия си порив, който беше да се втурне да помага, защото така само щеше да се озове в капана на блъсканицата. Убедена, че Ловкия няма да излезе през входната врата, тя застана така, че да има видимост към уличката, която вървеше покрай едната страна на магазина от главната улица към задния вход.

Придвижвайки се през навалицата от хора, втурнали се навън от магазина към улицата, тя изтича с пушка, притисната към бедрото й. Когато зави зад ъгъла, Фремонт видя, че задната врата е затворена. Натисна дръжката. Не поддаде. Ловкия бе все още вътре.

Отдръпвайки се на две крачки назад, Фремонт стреля в ключалката и с един ритник отвори вратата.

 

 

Хладилникът на старата ледница имаше три дълги релси, закрепени на тавана, на които се закачаха куките за месо.

В ъгъла се намираше резачката, завинтена за пода, огромна касапска маса и набор от ножове. Имаше камара тигани и табли и грамадни пластмасови бурета за отпадъците и костите, както и редица У-образни железни скоби, закрепени една над друга към стената. Те образуваха импровизирана стълба, водеща към капандурата на покрива.

Тъй като Ловкия знаеше точно къде отива Додж Френч, беше пристигнал два часа по-рано. Така си бе осигурил достатъчно време, за да проучи вътрешността на „Птиците на Маги“, да излезе на уличката и да се покатери по пожарната стълба, водеща към покрива на съседната сграда, а после да се прехвърли на покрива на магазина за месо. Той не бе разгледал хладилната стая на Маги отвътре, но бе залостил бравата на капандурата на покрива на магазина. Доволен, че е открил път за бягство, я бе отключил, преди да се заеме с Френч.

Сега това щеше да спаси живота му.

През частите от секундата, когато изстреля двата куршума, Ловкия разбра, че мисията му ще се провали. В същия момент, по някаква необяснима причина, Френч бе вдигнал пакета, който му подаде продавача. Тежестта на птицата трябваше да накара ръцете на политика да увиснат и тази част от гърдите му, където да попаднат куршумите да се разкрие. Но вместо да срещнат човешка плът, двадесет и два милиметровите куршуми, проектирани да пробиват меки материали, преди движението им вътре в тях да стане въртеливо, се забиха във фенера на пуйката.

Ловкия видя, че Али изважда оръжието си. Третият куршум, предназначен да повали Френч, бе изстрелян по детектива.

Ловкия нямаше възможност за четвърти изстрел. В магазина се възцари хаос и той използва възможността да отстъпи към хладилната стая. Продавачът вътре бе чул шумотевицата и побърза да излезе, за да види какво става. Ловкия мина отстрани, откри импровизираната стълба и започна да се изкачва по скобите.

Секунди по-късно той бе отворил капандурата и се бе прехвърлил на покрива. Приведе се и побягна към ръба, после прескочи ниския парапет на съседната сграда. Оттам му оставаше малко разстояние до пожарния изход.

Преди да слезе, стрелецът съблече дрехите си на месар и уви с тях пистолета си, хвърляйки всичко във вентилационната шахта. Бързо и без шум се спусна по пожарната стълба, като преодоля със скок последните метри.

— Извинете, полицай!

Ловкия рязко се завъртя. Пред него стоеше момче на не повече от десет години, с широко отворени очи.

— Какво има, синко?

Момчето преглътна.

— По-добре веднага да дойдете. В онзи магазин има пострадал.

Убиецът пристъпи към момчето.

— В „Маги“ ли?

Момчето припряно вирна глава.

— Родителите ти наблизо ли са?

— От другата страна на улицата. Мама…

Ловкия постави една ръка на рамото на момчето, другата върху магнума, скрит в кобура.

— Иди да й кажеш, че ще се наложи да поговоря с теб, когато се справя с лошите. Сега бягай!

Детето хукна като заек. Понесе се през улицата, по целия път до магазина, преди любопитството да го надвие. Когато се обърна назад, полицаят никакъв не се виждаше.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това, че го няма? Къде може да е отишъл?

Стискайки кървящото си рамо, Уип Али диво се озърташе. Огромният хладилник сякаш му се присмиваше.

— Там — отвърна Холи Фремонт. — Това е единственият изход. — Тя посочи към У-образните железни скоби.

— Кучи син!

Докато Фремонт се изкачваше по стълбата, Али се свърза по радиостанцията с двамата си агенти и ги предупреди, че Ловкия е най-вероятно на покрива на съседната сграда. Стискайки зъби, Али се покатери по стълбата и излезе на покрива. Откри Фремонт върху долепената до магазина постройка с блеснали от гняв очи.

— Изпуснахме го — извика му тя.

— Не може да е стигнал далеч…

— Вече е далеч. Отивам при хеликоптера. Кажи на Райдър да се свърже с мен.

Преди Али да успее да отговори, Фремонт изчезна от погледа му. Той се отпусна на бордюра и се наведе напред. Изпадаше в шок. Напипа радиостанцията и доближи устни до микрофона.

— Слоун? Къде си?

 

 

Слоун караше по 1–95 към Вашингтон, широките гуми пееха по асфалта, гълтайки километрите към крайната й цел. Стигна от Ококуан до магистралата точно за двадесет минути, тъй като другите коли не смееха да се изпречат пред събърбъна. През цялото време не спираше да мисли за Уип, питайки се колко ли тежко е ранен. Изпита облекчение, когато гласът му прозвуча по радиото.

— Къде си?

Слоун натисна бутона за предаване, включвайки канала.

— Пътувам с колата ти. Добре ли си?

— Ще се оправя. При теб ли е Френч?

Слоун погледна към тялото, облегнато на вратата.

— Да. Малко не е на себе си, но ще се оправи.

— Къде си в момента?

— На 1–95, на около тридесет километра северно по шосе 123. Уип, какво стана с Ловкия…

— Изпуснахме го. Слушай, Слоун. Фремонт и Тайло са в хеликоптера. Ще те намерят до десет-двадесет минути. Остани на същата честота. Щом те открият, си в безопасност по целия път до града. Тайло се обади на Секретните служби за допълнителен ескорт. Чу ли ме?

— Чух те.

— Сега тръгвам. Ще бъда на същия канал. С малко повече късмет, ще те настигна, преди да влезеш в града.

Чуха се смущения, но Слоун долови думите, които искаше да чуе:

— … обичам те.

Радиото замлъкна и Слоун чу сух, дрезгав смях.

— Приятелят ви ли беше?

Райдър отмести поглед от огромния камион, след който караше. Френч се бе поизправил на мястото за пътници и се взираше в тъмните петна, които покриваха дрехата му.

— Съсипано е — промърмори той. — Знаете ли от колко години имам това палто? Сега предполагам, че ще се наложи да си купя друго.

Безгрижният му тон смая Слоун.

— Стрелецът ви уби седем души досега. Вие щяхте да бъдете осмата жертва — причака ви този, който знае, че днес ще дойдете в магазина.

— Въобразявате си.

— Така беше!

— Вие сте Слоун Райдър, нали?

— Да.

— Много сте умна, госпожице Райдър. Жалко, че усилията ви ще отидат на вятъра. — Френч замълча. — Мога ли да попитам къде отиваме?

— В Белия дом. Президентът желае да говори с вас.

— Да, предполагам, че иска.

Пращене от радиото се разнесе в колата, когато Холанд Тайло се свърза от хеликоптера.

— На около три минути сме след теб, Слоун. Всичко наред ли е?

— Засега да.

— Как е пътникът ти?

— За момента добре. Къде е Уип?

— Кара бързо след теб. Слоун, справи се отлично. Сега ще те охраняваме по целия път до вкъщи.

Слоун изключи апарата и се съсредоточи върху пътя. Пикапът, след който се движеше, даде сигнал, че спира. Тя намали, видя го, че завива надясно, след което спира зад един микробус.

— Изглежда, държите всичко под контрол — отбеляза Френч.

— Кажете ми, защо го извършихте? — изведнъж се обади Слоун.

Френч я изгледа, сякаш беше не особено интересна археологическа находка. Погледна към арматурното табло и натисна с пръст копчето на касетофона.

— Търсите ли нещо? — попита го тя.

— Само взимам предпазни мерки. Не ми се иска да мисля, че вътре има касета, която ще попречи на интимния ни разговор. Виждате ли, зная, че не носите подслушвателно устройство. Като се има предвид естеството на малката ви операция в Ококуан, надали ви е било нужно. Така че можем свободно да разговаряме.

— Защо? — повтори въпроса си Слоун.

— Не бъдете нетърпелива — предупреди я Френч. — Иначе няма да чуете нищо. И не мислете, че ще чуете много, когато стигнем в Белия дом. — Той замълча. — Кажете ми, какво ви подтикна да ме приберете? Зная, че не съм ви дал повод.

— Разбрах от Питър Мак.

Изненадата на Френч бе неподправена.

— Какво?

— Прослушах една касета. Един от многото пъти, когато е бил при вас, е носел малък касетофон в джоба си, от онези, които се активират от глас. Навярно дори не е съзнавал, че е у него.

— Каква находчивост — промълви Френч. — И какво точно имаше на касетата?

— Уредихте Питър да работи в МГ-11. Заповядахте му да дойде в дома ви непосредствено след срещата в Белия дом, на която президентът ви покани да участвате. По това време Гарет вече бе мъртъв. Не знаехте колко знае МГ-11 и възнамерявахте да използвате Питър, за да ви информира. Дадохте му името на Сюзан Остроф, за да знае върху какво да се съсредоточи. Искахте да ви предупреди веднага щом се доберем до нея.

Слоун помълча.

— Проблемът беше, че още никой не беше споменал Остроф, още по-малко да я свърже с Гарет. Съобщихте на Питър нещо, което само вие можехте да знаете.

Френч леко почука по един от предните си зъби с нокът.

— Какъв късмет за вас, че Питър е направил записа — и че сте успели да го откриете. Но все пак сте били негова любовница. Познавате навиците му, малките му странности.

Слоун пусна подигравката на Френч покрай ушите си.

— Оставеното от Питър стига да ви осъдят. Пак питам. Защо?

— Стигнали сте до нещо голямо. Толкова сте близо. Със сигурност можете да предприемете и последната стъпка. Вие ми кажете, госпожице Райдър, какво е естеството на работата ми?

— Вие сте предател. Оплели сте правителството в шпионската си мрежа: Гарет, Остроф и Мърчисън. Рядко сте имали пряк контакт с първите двама. Гарет донасял на Остроф, тя — на Мърчисън, а той — на вас…

— А каква е целта ми?

— Да продавате политическите ни тайни на Китай.

— Да продавам? За пари? Те не ми трябват.

— Тогава от идеологически съображения. Вие бяхте — сте изтъкнат експерт по китайските въпроси. Нищо чудно да обичате тази страна повече, отколкото нашата.

— Любовта, госпожице Райдър, не участва в това уравнение. Говорим за държавни дела, не за сърдечни.

— Постъпките ви все пак ви правят изменник.

— Така ли? Според мен границата между предателство и патриотизъм е твърде неуловима. Не съм подкопавал политиката на страната си по отношение на Китай, само съм я направлявал. Не аз, а хората в Белия дом считат, че Китай е държава, с която трябва да воюваме, следващата империя на злото, ако ми позволите израза.

— Джеймс Тримбъл.

Френч кимна.

— И президентът.

— И по тази причина вие ще я елиминирате.

Френч сякаш въобще не я чу.

— Китай единствено иска да се изпълни залисаното в протоколите.

— Какви протоколи?

— Тайно подписани от управителите на най-големите ни корпорации, договори, които ще донесат десетки, ако не стотици милиарди долари. Покойният Пол Макгрегър беше на предна линия в тези преговори. Естествено, вие нямаше откъде да знаете, но за зла беда, част от кореспонденцията между него и Ми Йънг привлече вниманието ви.

— Макгрегър? — Слоун поклати глава. — Но аз не знаех нищо. Само видях едно придружаващо писмо. Нямаше смисъл.

— Точно обратното, госпожице Райдър. В него се споменаваше конкретна дата, за която съм убеден, че сте питали генерал Мърчисън.

— Денят на благодарността. Утре…

— Именно.

— Затова ли наредихте да убият Макгрегър и разрушихте кариерата ми — защото се страхувахте, че споменаването на Деня на благодарността може да означава нещо за мен?

— Имах и други съображения, свързани с Макгрегър. Но вие — вие трябваше да бъдете възпряна — прозвуча лаещият смях на Френч. — Иронично, нали? Съсипах ви само за да ви тласна към Лий Портър и неговите копои.

Умът на Слоун работеше на пълни обороти, опитвайки се да запамети всяка подробност, която й споменаваше Френч.

— А протоколите — продължи тя. — Какво има в тях? Ако вече са изпълнени, означава, че сделката е осъществена. Плащането — каквото и да е то — сигурно вече е извършено.

— Това е ваше предположение. Но трябва да приемете и възможността, че то още предстои.

Изведнъж Слоун я осени прозрение.

— Да направлявате политиката ни към Китай — това е част от плащането, нали? Нищо внезапно или драматично. Дума тук, намек там. Въпреки че теоретически вече не сте на служба в правителството, все още сте разполагали с хората си. Гарет в националната сигурност, Остроф в Държавния департамент и Мърчисън като връзка с армията. Знаели сте каква политика ще провеждаме, съобщавали сте на китайците, които са съобразявали позициите, за да разсеят опасенията ни.

— Браво, госпожице Райдър. Бързо се учите.

— Но остава още една стъпка, нали? Покварихте и използвахте Гарет не само заради сведенията, които може да ви осигури, но и защото те могат по-късно да се използват, за да дискредитирате Тримбъл. После убихте Мърчисън… Накарахте го да изтегли военноморските ни сили от Тайванския проток и да ги изпрати в Персийския залив.

За Френч прозрението й беше като изгряващото над океана слънце.

— Хайде. Стигнете до края.

— Тъкмо китайците искаха флотата ни да отиде там, за да остави Тайванския проток незащитен.

— Точно така.

— И успяхте да извършите всичко това, като се преструвахте, че служите на президента, на една жена, която ви смята за приятел.

Слоун потръпна, сякаш се отърсваше от паяжината на някакъв кошмар.

— Вие сте забележителна жена, госпожице Райдър.

— Но да оставите Тайван оголен, за да изпълните протоколите, не е последното ви действие. — Слоун забеляза как очите на Френч се присвиха. — Президентът все още може да ви спре. Затова трябва да умре. Утре.

Изражението на Френч не показваше нито съжаление, нито угризение, нищо.

— Което означава, че и вие сте заменим — продължи Слоун. — Вече изиграхте ролята си в предстоящите събития. Иначе Ловкия нямаше да си губи времето. Вече не сте необходим на китайците. За тях се превърнахте в заплаха, каквато за вас бяха Мърчисън и другите.

Светлините от другите коли обляха събърбъна, като ту озаряваха лицето на политика, ту му хвърляха сенки. Той седеше неподвижен, с черти, застинали и безжизнени, като надгробен ангел от алабастър.

— Имахте всичко — промълви Слоун. — Известни предци, състояние, уважение. Всичко, освен чувство за срам. Но все още имате възможност да спрете събитията. Покажете ми, че сте по-добър, отколкото ви смятам.

— Грешите — отговори Френч, като наблягаше на всяка дума. — Утре светът ще бъде едно ново място, ще навлезе в нова епоха и аз ще видя как усилията на живота ми дават плод. — Тишината в автомобила изглеждаше безкрайна, но тогава той отново проговори:

— Известен ли ви е писателят Лорънс Даръл? Вероятно не. Добре би било внимателно да прочетете „Джъстин“, където, освен всичко друго, пише: „Деца сме на пейзажа около нас; той диктува поведението ни и на него откликваме.“

Цитатът не означаваше нищо за Слоун. Готвеше се да притисне Френч да продължи, когато забеляза нещо в страничното огледало: една кола набираше скорост от лявата й страна. Посегна към бутона на радиостанцията, после отдръпна ръка. Всичко беше наред. Колата имаше светлини на покрива и надпис на вратата: „Полиция, щат Вирджиния.“

 

 

Колата на Ловкия, паркирана в гаража на Ококуан, беше „Уайт Краун Виктория“, модел, предпочитан от силите на реда. Той бе отлепил почти невидимия слой бяла пластмаса на вратата откъм страната на шофьора и разкри надпис „Полиция, щат Вирджиния“. Повтори същото и с другата предна врата. Извади от багажника подвижна полицейска лампа и я лепна на покрива.

След като запали двигателя, активира системата „Глобално издирване“ и на екрана се появиха две точици. Едната завиваше по 1-95; навярно бе събърбънът. Втората стоеше неподвижно в Ококуан — колата на подкреплението — буикът, който детективът евентуално щеше да използва.

Ловкия излезе от гаража, поемайки по обратния път от града по шосе 123. Когато стигна до магистралата, бе паднала нощ. Можеше да увеличи скоростта си, без да се тревожи, че щатската полиция ще го засече и ще се зачуди за какво е цялото бързане.

Докато се промъкваше през сгъстяващия се трафик, Ловкия си припомни провала си в магазина. Сякаш не бе достатъчно, че не успя да изпълни задачата си да очисти Френч; докато бягаше през покривите, бе видял призрак: Холис Фремонт.

Няколко години по-рано тя беше наивницата, която неволно го бе довела от Париж в Ню Йорк. След като изпълни ролята си, се наложи да я убие на летище „Кенеди“, но възникнаха усложнения. С помощта на човека от „Омега“ тя успя не само да избяга, но по-късно се появи сякаш от нищото и провали задачата на Ловкия. През онзи ден, край Статуята на свободата, трябваше да умре Клодия Балънтайн, а не нейният съпруг.

И сега Фремонт, единственият човек, способен да прозре намеренията му, отново бе станала част от уравнението. Наемният убиец усещаше, че тя го търси, някъде там, в тъмнината. Чувството накара кожата му да настръхне. Фактът, че Фремонт се намира тук, в Америка, означаваше, че правилата са променени. Действията на „Омега“ се ограничаваха извън границите на Съединените щати. Безопасността на президента бе върнала Фремонт в страната, преследваше го неумолимо. Трябваше незабавно да се отърве от Френч.

Ловкия погледна дисплея на системата „Джи пи ес“ и увеличи скоростта си. Събърбънът бе на около деветдесет метра пред него. Той бръкна в платнената торба и започна да изважда нещата, които щяха да му бъдат необходими.

 

 

— Слоун, как си там долу?

Гласът на Холанд Тайло от радиостанцията изтръгна Слоун от мислите й. Чудовищните размери и последствията от това, което й разказа Френч, я бяха вцепенили. Тя си наложи да отговори.

— Движението става все по-гъсто, но все още вървим.

— Това го виждам отгоре. Ние сме малко зад теб, отляво. Виждаме те добре.

— Къде е Уип?

— На около петнадесет километра зад теб. Броят на колите се увеличава и около него, но ще го видиш след няколко минути. Ще минем малко напред, да видим как е трафикът. Как е пътникът ти?

Слоун погледна Френч.

— Седи като глътнал бастун.

Секунди по-късно тя чу рев над главата си и през предното стъкло видя хеликоптера, полетял напред над магистралата.

Очите й бегло погледнаха страничното огледало. Колата на щатската полиция продължаваше да се движи до нея, като залепена за левия й калник. После увеличи скоростта и Слоун чу звук, като че ли някой се опитваше да говори под вода. Тя свали бронираното стъкло два сантиметра и чу металическото ехо от гласа на полицая, идващ от високоговорителя, монтиран на бронята.

— Престройте се покрай микробуса в средната лента. Ще ви заобиколя и ще разчистя пътя.

В полицейската кола не се виждаше светлина. Слоун едва различаваше неясните очертания на човека зад волана. Но безпогрешно разпозна рейнджърската шапка.

Докато протягаше ръка към лоста за включване на сигнала, не й и хрумна да се запита как така Холанд Тайло не бе забелязала патрула.

 

 

Ловкия видя, че джипът се насочи към средната лента, изпреварвайки микробуса, оставяйки му достатъчно място, за да се прехвърли в дясната лента.

Трябваше да действа бързо. Райдър щеше да очаква патрулната кола да мине от лявата й страна и да застане отпред като ескорт. Ако това не станеше, щеше да се запита защо и да се обади по радиото.

Ловкия настъпи газта и застана успоредно до събърбъна. Погледна през тъмното бронирано стъкло, видя очертанията на профила на Додж Френч. Свали прозореца си и с дясната ръка посегна към експлозивите. Когато убиецът бе маркирал събърбъна със специално обработена лепенка, той разбра точно с каква кола ще си има работа. Огромните гуми, подсиленият заден мост и изработеният по поръчка корпус показваха, че автомобилът е допълнително укрепван.

Ловкия бе избрал оръжие: три тънки парчета експлозив с форма на релса, наподобяващи пчелна пита. Едното бе оборудвано с отделен часовников механизъм, предназначен да го възпламени част от секундата след долните две. Така взривът щеше да се насочи надолу. Експлозията щеше да взриви бензинопровода, откъдето да избухне и резервоарът за гориво. Ако първичната експлозия и последвалата загуба на управление не убиеха Райдър и Френч, горящият резервоар и превърналата се в огнена топка кола щяха да ги довършат.

Ловкия отмести дясната си ръка от волана за трите секунди, необходими, за да отлепи пластмасовото покритие на експлозива и да открие залепващата се повърхност. Като ги държеше в лявата си ръка, се приближи по-близо до джипа, докато между двете коли останаха само тридесет сантиметра. Протегна се и ги залепи на калника, точно над колелото.

Изминаха петнадесет секунди, откакто бе отстранил пластмасовото покритие, автоматично включвайки таймера. Ловкия свърна встрани от събърбъна, броейки наум: 1016, 1017, 1018.

 

 

Уип Али седеше на мястото за пътници в буика. До него шофьорът ругаеше нарастващото движение и неудобното управление на голямата кола. Детективът отзад проверяваше дали е зареден автоматът „Хеклер и Кох МП-5“, който бе извадил от багажника.

Али си сложи кръвоспираща превръзка и грабна шишенце с болкоуспокоителни. Пулсирането в раната се успокои от упойващото действие на лекарството. Целият бе настръхнал. Знаеше, че няма да се успокои, докато Слоун не бъде в безопасност.

— Май ги виждам отпред — изръмжа детективът зад волана.

Али хвърли поглед към пътя и видя горната част на събърбъна да стърчи над другите коли. Колкото и да не му се искаше, беше изключил ефирната връзка, знаейки колко е важно за хеликоптера, откъдето можеха да виждат на километри, да поддържат връзка със Слоун. Но сега включи предавателя.

— Слоун, чуваш ли ме?

— Уип!

— На двадесет и пет метра съм зад тебе, в скоростната лента. Ще те настигна след минута.

— Какво стана с пътния патрул?

Али се вцепени.

— Какъв патрул?

— Появи се до мен преди минута и ми каза да карам след него. Сега изчезна. Я чакай — гласът й се загуби сред паразитния шум и Али помисли, че ще откачи.

— Настъпи газта! — извика на шофьора. — Слоун, обади се!

— Сега го виждам. Сигурно е бил от дясната ми страна. Движи се малко пред мен, но не виждам светлините му. Изглежда ме ескортира…

Али изруга.

— Слоун, чуй ме. Излез от пътя. Веднага. Качи се на банкета…

— Но патрулът…

— Патрулът не е истински. Това е Ловкия. За Бога, Слоун, излез от пътя и се махай от колата!

 

 

1026, 1027, 1028…

 

 

— Слоун, чуваш ли ме? Махай се от колата!

Слоун погледна Френч, който леко се усмихваше.

— Идва за теб, Слоун — прошепна той.

Той е луд, помисли си Слоун. Сто на сто.

— Не. Идва за теб, аз съм само дребна пречка.

Чу клаксон зад гърба си, погледна в страничното огледало и видя огромния буик бързо да се приближава. Слоун забеляза пролука в дясната лента. Четвърт завъртане на кормилото и десните гуми заораха в чакъла и пясъка на банкета. Тя натисна дръжката на вратата.

— Приготви се да скочиш — извика към Френч и намали скоростта, готова да спре колата до пътя.

 

 

1029, 1030.

 

 

Силата на взрива повдигна джипа. За частица от секундата, преди да я ослепят нажежените до бяло пламъци, на Слоун й се стори, че минава над гигантски дънер. Предната част на събърбъна се вирна и позволи на вторичните заряди да проникнат във вътрешността на колата. Дясната част на двигателя се огъна, трансмисиите се разкъсаха, когато експлозивът разкъса бронята. Предните гуми станаха на парчета. Подът под мястото за пътници се разцепи, остри като ятагани метални части разсякоха краката на Френч. От носа на Слоун рукна кръв и тъпанчетата на ушите й изпукаха, милостиво спестявайки й ужасните писъци на политика.

Скелетът на джипа бе изхвърлен в средната лента, където се приземи върху една малка тойота. Разнесоха се писъци и трясък, но Слоун не ги чу. Въздушната възглавница и обезопасителният колан й спасиха живота. После усети удар от нещо, което блъсна колата отзад и се вряза в събърбъна, след секунда последва и трети удар. Разнесе се оглушително стържене на метал в асфалта, когато джипът, чиято предница вече изцяло липсваше, бе повлечен напреко на пътя. Последен тласък, и той се преобърна няколко пъти, докато спря на покрива си.

 

 

Хеликоптерът на Секретните служби достигна до края на набелязания периметър и обърна, за да се върне при Слоун, когато викът на пилота проехтя в слушалките на останалите:

— Хей! Велики Боже, какво става?

Тайло и Фремонт се втренчиха в огненото кълбо, което се уголемяваше в средата на магистралата. Тайло реагира на секундата, като се опита да се свърже със Слоун по радиото, но се чуваше само пращене.

— Той е някъде долу — изкрещя Фремонт в микрофона. — Трябва да го намерим.

— Връщаме се заради нея! — отговори възбудено Тайло. Нямаше нужда да кара пилота да бърза.

Тя смени честотата.

— Уип, къде си? Чуваш ли ме?

— … чувам те ясно. В колата имаше бомба. Карам след тях. Слоун докладва, че щатски патрул карал успоредно с нея. Сигурно е бил Ловкия. Не може да е стигнал далече в това меле. Намерете го!

Пилотът погледна през рамо. Тайло погледна Фремонт и нареди:

— Завий обратно!

 

 

Огнени потоци заобикаляха мястото на катастрофата. Опитвайки се да ги избегне, Али се завтече към събърбъна. Миризмата на масло и бензин бе толкова силна, че почти не можеше да диша.

— Ще избухне, Уип! — извика му един от детективите.

Али не му обърна внимание. Хвана се за долната страна на джипа и се издърпа нагоре, после се опита да се добере до купето. Стъклото на вратата откъм шофьора се бе пропукало, но не се беше пръснало. Али видя Слоун да виси с главата надолу, като астронавт по време на тренировка. Изкрещя името й и му се стори, че тя се раздвижи.

— Дайте ми щанга! — извика на колегите си.

Али не разбра как инструментът се озова в ръцете му. Не достигна до съзнанието му нечовешката болка в рамото, когато вдигна парчето метал, отдръпна се и удари с плоската му част прозореца. После махна парченцата стъкло с голи ръце. Докато се мъчеше да я стигне, надуши противопожарната пяна, с която хората му заливаха джипа, осигурявайки му ценни секунди. Най-накрая хвана якето на Слоун и задърпа. Тялото й провисна през прозореца, но само наполовина, оставайки в плен на обезопасителния колан.

— Дайте нож! — изкрещя Али на хората си.

Али се пресегна навътре и разряза ивицата плат. С последно, силно дръпване извлече Слоун от разбитата кола.

Един от детективите я понесе през рамо като пожарникар.

Другият се вкопчи в Али и се развикаха:

— Хайде! Да се махаме оттук!

Тогава Али чу някакво стенание през пукота на пламъците.

Отблъсна детектива от себе си и се запрепъва към другата страна на джипа.

 

 

— Обади се, Хари — обърна се към пилота Тайло.

— Един момент… Почакай една минута.

— Нямаме минута. Той е някъде долу. Намери го!

Холис Фремонт зареди снайпера с пълнител от десет патрона. Отвори вратата, вятърът обрули лицето и косата й, докато оглеждаше колите под себе си. Телескопичният инфрачервен прицел превърна нощта в бледозелено море. Фаровете приличаха на смарагдови лъчи. На двеста метра под нея един баща, който караше семейството си към дома на родителите си за Деня на благодарността, дори и не забеляза червената точица, която трепна за миг на челото му.

— Ти го намери, аз ще се погрижа за него — каза тя на Тайло.

— Добре. Ето, видях го! — пилотът рязко посочи напред. — На 1–395 е и тъкмо отминава Пентагон Сити.

Тайло си сложи очила за нощно виждане и се загледа към магистралата.

— На десет часа! — извика пилотът.

Долу се виждаше патрулна кола, която единствена се движеше по шосето с постоянни седемдесет километра в час.

— Искате ли да го осветя? — попита пилотът, поставил пръст на бутона, който щеше да запали петдесеткиловатовия прожектор на долната част на машината.

Тайло погледна Фремонт, която поклати глава.

— Ако ни види, ще офейка. Като имаме предвид сегашната му посока, накъде ли се е отправил?

— Към града. Другата възможност е да се отклони към Пентагона. Там няма никаква работа.

— За да влезе в града, ще трябва да прекоси моста.

— Моста „Джордж Мейсън“. Ще се озове при Мемориала на Джеферсън.

— Ще го хванем на моста — тихо каза Фремонт. — Твоите хора да блокират края откъм Вашингтон. Ще се движим след него.

Тайло посегна към радиото, когато почувства ръка на рамото си.

— Поискай и речен патрул — добави Фремонт. — Веднъж го изпуснах във водата.

 

 

Платното на магистралата в посока към Вашингтон представляваше гробница от разкривен и строшен метал. Секунди след като Али бе измъкнал Слоун и Додж Френч от събърбъна, резервоарът за гориво бе избухнал, унищожавайки не само джипа, но и четирите коли, които се бяха ударили в него. Като по чудо шофьорите и пътниците им имаха достатъчно време и присъствие на духа, за да напуснат автомобилите си. Въпреки че всички бяха изплашени до смърт, никой не бе сериозно ранен.

Тъй като полицията, пожарната и колите на бърза помощ все още си пробиваха път към произшествието, двамата детективи на Али станаха редът и законът. Оградиха периметъра около буика и една от горящите коли. Наредиха на шофьорите, които бяха попаднали в бъркотията, да се върнат по колите си. Ранените от колите във верижната катастрофа бяха отнесени в една огромна каравана, обявена за временен лазарет.

Али седна на шофьорското място в буика и остави вратата, отворена. Току-що бе прекъснал връзката с полицейския хеликоптер, който пътуваше към тях с група огнеборци и следователи на борда. Идваше и медицински екип. Кацането не беше проблем, защото колите не можеха да заобиколят мястото на катастрофата. Шосе 1–395, водещо на изток, бе неестествено пусто и тихо.

— Как е той? — попита Слоун.

Али погледна Слоун, легнала на задната седалка, опряна на вратата. Обърна се и взе ръката й в своята. Кожата й още беше студена, но пулсът й се възстановяваше. Беше се отървала само с няколко порязвания и неприятни натъртвания. Додж Френч нямаше същия късмет.

— Не е добре — отговори Али.

Краката на Френч бяха тежко пострадали при експлозията. Това, което бе останало от него, сега лежеше на разтегаемото легло в караваната. Али отчаяно бе стягал турникети, за да спре кръвоизлива. С нищо не можеше да спре виковете му.

— Ще оживее ли? — запита Слоун.

Али погледна към небето. Стори му се, че чу шум от перки в далечината.

— Ако медицинският екип пристигне скоро, може би.

— Важно е да го опазим жив, Уип. Нещата, които знае… трябва да бъдат съобщени на президента.

Той потърка опакото на ръката й с палеца си.

— Каза, че е говорил с теб. Ще те разпитват.

— Разказа ми твърде малко — прошепна Слоун.

— Може да се окаже достатъчно. — Али замълча. — Чудо е, че въобще ти е казал нещо.

— Говореше неговото самолюбие. Френч е мегаломан. Никога не му е хрумвала мисълта, че може да го убият. Все още вярва, че ще доживее да види окончателния резултат от плана си.

— Бог може да е решил друго.

И двамата чуха вертолета. Слоун потрепна, когато се изправи да седне.

— Френч ми каза какво е извършил, защото вярва, че той е Бог — каза тя. — Ловкия искаше да го убие и не успя, което доказва, че времето на Френч не е изтекло. Но докато пътувахме заедно, той наистина вярваше, че моето е свършило.

 

 

Използвайки хора и техника на полицията във Вашингтон, Секретните служби спряха движението на кръстопътя, където 1–395 се съединява с щатски път №1. После накараха всички водачи между щатския път и моста „Джордж Мейсън“ да обърнат. В началото на моста, откъдето се виждаше Мемориалът на Джеферсън, пътят бе блокиран от шест коли на Секретните служби, както и от няколко автомобила на общинската охрана. Предният пост от агенти се разгъна в редица напреко на пътя, снайперисти заеха позиции от двете страни на моста.

Полицейски катер от „Потомак Пойнт“ пое наблюдението на реката.

На миля зад Ловкия полицейските пътни патрули от Вирджиния спряха движението. Действията им имаха за цел да разчистят магистралата пред тях, което да позволи на цивилните полицейски автомобили да се придвижат сред останалия поток от коли и да спират водачите един по един. Идеята беше около Ловкия да има колкото може по-малко коли. Никой не искаше да се стигне до гонитба или не дай боже до взимане на заложник.

— Има десет коли, един пикап и два камиона около нас — установи Тайло, поставила пред очите си бинокъл. — Ако стане още по-рехаво, той ще заподозре нещо.

— Слава богу, че е нощем — отговори Фремонт. — Иначе досега да е забелязал, че зад него движението оредява.

Нито една от жените не спомена за най-големия си страх: че наемният убиец вече е забелязал намалелия брой на фаровете зад себе си.

— Как е трафикът пред него? — попита Фремонт.

— Движи се с постоянна скорост шестдесет и пет-седемдесет километра в час. Патрулът е инсценирал малка злополука на отклонението към Мемориала, за да отклонят част от колите.

— Което означава, че трафикът ще се забави. Виж. Вече става. Ако види огъня и катастрофата, няма да повярва в съвпадението.

— Мостът е блокиран от другата страна — сухо отговори Тайло. — Ако се опита да мине по него, няма да стигне до никъде. Същото се отнася за отклонението към парка. Следваме го по петите. Къде другаде може да отиде? Какво ще направи?

Фремонт не знаеше и това бе най-лошото. Ловкия винаги бе подготвен за непредвидени случаи. При Статуята на свободата им се струваше, че са го хванали в капан. Но убиецът се бе подготвил, бе постъпил неочаквано и бе използвал последвалото объркване, за да се измъкне. Фремонт се загледа в мастиленосинята река Потомак, в отраженията на светлините на града и изруга бавния полицейски катер.

— Скоростта на колите намаля на петдесет и пет километра в час — съобщи Тайло. — Ако се готви да офейка, сега е моментът.

— Кажи на пилота да ни смъкне малко по-близо, на шестдесет метра.

Стомахът на Тайло се преобърна, когато хеликоптерът загуби височина. Вече не й бяха нужни очилата за нощно виждане; страничното осветление на магистралата беше достатъчно.

Малкото останали автомобили почти бяха спрели. Тайло видя пожара на магистралата, проблясващите светлини на полицейските коли и пътния патрул, който насочваше колите към отклонението.

Там беше и колата на Ловкия, характерна с поставените на покрива светлини.

Тайло се обърна към Фремонт:

— Нещо не е наред. Погледни!

Колата на наемния убиец тръгна бавно покрай пламъците, към патрула, направляващ движението. Оставаха му около десет метра до отклонението.

— Ще ги повикам — обади се напрегнато Тайло. — Сега не може да мине по моста, а аз не мога да докарам хората си до началото на отклонението навреме. Или патрулът ще го хване…

— Предупреди ги — отговори Фремонт.

Първото обаждане на Тайло бе до контингента на Секретните служби. Още преди да спре да говори, първите коли се насочиха по моста „Джордж Мейсън“. После Фремонт забеляза, че патрулната кола подкарва към отклонението.

— Оставете последната кола пред него да отмине и после действайте с целия си арсенал — нареди Тайло в микрофона. Тя смени честотата и заговори на пилота:

— Приближи ни още, Хари. По-ниско. Още по-близо… Така, освети го!

Лъчът на прожектора проряза нощта, оцветявайки колата на Ловкия в искрящо бяло. Фремонт чуваше виковете на патрула в слушалките си. Тя се закрепи с ремък за отворената врата, докато пилотът насочваше хеликоптера надолу като разярено водно конче. Много внимателно долепи гумения пръстен на телескопичния мерник до дясното си око.

— Хванахме го! Хванахме го! Долу е! Държа го на прицел.

Вратата на полицейската кола се отвори. Един мъж излезе с вдигнати ръце. Застана на колене, после легна по лице на земята. Постави едната си ръка зад врата, после и другата. Четирима полицаи застанаха около него, насочили дулата на оръжията си на по-малко от метър от главата му. Единият от тях пристъпи напред, постави белезници на мъжа и го изправи на крака.

— Хванахме го! — възкликна триумфиращо Тайло, издигайки юмрук във въздуха.

Хеликоптерът застана на едно място и тя се подготви да скочи, когато забеляза разочарованото изражение на Фремонт.

Снайперистката потупа пушката си.

— Видях лицето му. Не е той. Не е Ловкия.