Филип Шелби
№1818 (30)

29

От джипа си Али се свърза с групите за наблюдение. Додж Френч не бе помръднал.

Али посъветва хората си да бъдат нащрек. Според Портър, който знаеше това от президента, Френч щеше да излезе поне веднъж преди вечерната си среща в Белия дом.

Докато Али караше след колата на Холанд Тайло на връщане към Вашингтон, той обясни на Слоун и Портър как ще хванат Френч.

Планът му бе точен като военна операция. Политикът щеше да използва парите, познанствата си и влиянието си, за да им се изплъзне. Преследвачите му разчитаха само на елемента на изненадата. Трябваше да успеят.

— Ако се разделим, всеки, който хване Френч, отива на уреченото място — заговори Али, без да откъсва очи от пътя. За няколко минути им обясни подробностите.

— Харесва ми — одобри Портър.

Слоун се съгласи. Но докато слушаше Али, в друга част от съзнанието й се обади едно тъничко гласче.

— Лий — сепна се тя, — можеш ли да ни вкараш в кабинета на Питър в Бюрото?

Портър я изгледа изненадано.

— Може да се наложи да развъртя телефона, но ще влезем. — Той замълча. — Защо ще го правим?

— Питър обичаше да си води бележки. Документираше всяка среща, отбелязваше си важни неща на всяка записка. Може да е писал и нещо за Френч.

— Вътрешната служба по сигурността на ФБР навярно вече е преровила кабинета му — каза Али.

— Вярно. Но те ще търсят нещо, свързано с Ирак, не с Френч.

Портър сви рамене.

— Разполагаме с няколко часа до срещата с Тайло и Фремонт — или поне, докато Френч се размърда.

— Тогава да последваме предчувствията на Слоун — предложи Али и завъртя волана, завивайки през трите платна към изхода от магистралата.

 

 

На път към Хувър Билдинг^[1] Портър разговаря с началника на вътрешната сигурност на Бюрото, който ги чакаше, когато пристигнаха.

— Разбираме се нищо да не излиза от тази стая без нашето одобрение — предупреди ги той, докато ги придружаваше.

— Добре — отговори Портър.

Един поглед към кабинета на Питър, с полуотворени чекмеджета, разпилени папки и небрежно струпани компютърни дискове, беше достатъчен за Слоун да се досети, че вътрешната сигурност вече е претърсила стаята.

Портър затвори вратата и попита:

— Откъде искате да започнем?

Слоун се огледа. Имаха съвсем малко време и тя трябваше да държи сметка за всяка минута.

— Уип, защо не се заемеш с дисковете. Лий, с теб ще прегледаме печатната документация. Аз пък ще хвърля поглед на тези — тя посочи към купчина касети.

В дъното на едно чекмедже Слоун откри уокмен и си сложи слушалките. Бутна един стол към бюрото, взе купчина папки и започна едновременно да слуша и да чете.

Отлетяха два часа. Никой не проговори. Докато Али проверяваше дисковете, разноцветни папки обсипаха пода около столовете, на които седяха Слоун и Портър.

Четири часа по-късно все още нямаше резултат.

— Срещата с Тайло и Фремонт е след тридесет минути — напомни им Портър.

На Слоун й бе останало да чуе още две касети. Тя свали слушалките, пъхна ги заедно с уокмена в чантата си и спокойно прибра касетите.

 

 

Когато видя Али да вдига вежди, обясни:

— Ще ги прослушам в колата. Ако не открия нищо, Бюрото може да си ги прибере.

В събърбъна тя включи касетофона и регулира звука на слушалките.

— Карай по-бавно — кимна към Али и се заслуша.

Крайната им цел беше управлението на Секретните служби в северозападната част на града. Али се движеше бавно през следобедния трафик, използвайки времето, за да се свърже с екипите за наблюдение. Френч още не бе помръднал. Но може би тази година той щеше да наруши традицията, което означаваше, че щеше да се наложи да го арестуват, когато тръгне към Белия дом.

Точно се готвеше да изключи микрофона, когато Слоун извади касетата от уокмена и я пъхна в радиокасетофона на таблото.

— Слушайте!

Стегнатите аристократични фрази несъмнено принадлежаха на Додж Френч.

„Работата ти е да разбереш всичко, което са събрали хората на Портър за Марти Гарет. Изпуснаха конците и позволиха да го убият. Сега се включваш към екипа им, за да разбереш кой го е убил и дали Сюзан Остроф не е втората потенциална жертва. Тя е твоят ключ. Съсредоточи вниманието си върху нея. Нужно е да зная за всяко подозрително нейно действие, всичко необичайно.“

— Кучи син! — избухна Али. — Ние ли изпуснахме конците? Гарет вече не беше нужен на Френч. По-полезен му беше мъртъв, когато Френч…

— Уип, слушай!

Слоун превъртя касетата и те отново чуха думите на политика.

Портър поклати глава.

— Всичко, което чувам, е как Френч заблуждава човека, който му имаше пълно доверие. Мак съобщаваше на негодника всичко, което искаше да знае за Гарет и Остроф, а и по-късно за Мърчисън.

— Слушайте какво казва Френч за Остроф — обади се Слоун. — Помислете кога е записана тази касета. Как още тогава е било възможно Френч да знае, че Остроф е свързана с Гарет? Беше прекалено рано! Името на Остроф не се спомена на срещата с президента, нали?

Портър кимна.

— Никой не би могъл да знае, че е замесена…

— Освен Френч, единственият й шеф — довърши Слоун.

— Ето ви доказателството — промълви тихо Али.

— Точно така — каза Слоун. — Сега имаме на какво да се опрем. Сега Френч го закъса.

— Смятате ли, че Мак се е подсигурявал, като е правил тези записи? — попита Портър. — Може ли да е подозирал още тогава?

— Надали — отговори тихо Слоун. — Сигурно е направил записа случайно. — Тя замълча. — Нямало е как да знае. Едва ли е подозирал какво ще се случи с него — нито пък с Френч.

 

 

Додж Френч прекара деня, затворен в библиотеката в къщата си в Калорама, наблюдавайки репортажите на медиите за кръвопролитието край Стената. Различните канали развиваха всевъзможни хипотези за ударната група от Ирак, докато поне осемдесет процента от американците повярваха, че иракчаните стоят зад клането. Също толкова бяха готови да подкрепят всеки ответен удар — за предпочитане, масивен — който президентът реши да нанесе.

Междувременно самохвалството на иракските говорители не можеше да прикрие страха на народа. Френски и руски шпионски спътници отчетоха засилена американска военна активност в базите в Саудитска Арабия и на остров Диего Гарсия. Щатите не криеха, че ударът е неизбежен. Водеха се дипломатически консултации през цялото денонощие, но беше ясно, че Вашингтон изчаква само някакво, макар и нищожно, доказателство, което да свърже Ирак с убийствата. Веднага щом го намереше, бомбардировачите щяха да излетят.

В същото време и дума не се чуваше за Китай. Френч го прие като ирония — една световна сила изоставя дадена своя позиция, щом друга е заплашена. Решението на Мърчисън да прехвърли две групи самолетоносачи от Тайванския проток в Персийския залив остави региона незащитен. Лин, обаятелният прокитайски националист от Тайван, организираше огромен митинг за утре. Стотици хиляди щяха да се стекат по улиците. Повечето обществени институции щяха да преустановят работа. Полицията и силите за сигурност, макар и добре обучени и тежковъоръжени, щяха да бъдат пометени. Щеше да има още изненади, когато агентите на Лин излеят гнева си, опустошавайки държавните комуникационни средства.

Което отведе Френч при китайците. Беше провел само един телефонен разговор за целия ден, с луксозен магазин за плодове и зеленчуци. Жената, която вдигна слушалката, беше Мей Линг. Говорейки бързо на мандарински, тя му обрисува военната готовност на Китай.

Военните кораби бяха натоварени с боеприпаси и готови да вдигнат котва. Ескортиращите съдове чакаха със запалени двигатели да прекосят тесния проток. На пистите на военните летища товарните самолети се пълнеха с оръжие и парашутисти, които да установят контрол над летищата на острова и да ликвидират отбранителните позиции. Китайските военни стратези бяха изчислили, че един бърз удар ще срещне твърда, но краткотрайна съпротива. Всички елементи от уравнението щяха да предизвикат хаос, който да работи в полза на агресора.

Жокерът в колодата се намираше в ръката на Додж Френч. През целия ден той правеше изключително внимателен преглед на картите си.

Президентът продължаваше да си губи времето с разследването на кръвопролитието край Стената и потенциалната експлозивна ситуация в Ирак. Не виждаше нищо друго, освен настоящите си тревоги. Добре.

Военните все още се опитваха да се окопитят след смъртта на генерал Мърчисън. Заместникът му е адмирал Картър, навярно най-слабият — като характер — от висшите военни. Влияеше се от общото мнение и бе готов да се превие при най-лекия полъх на вятъра. Точно сега такъв вятър набираше скорост на Арабския полуостров. Картър нямаше да заповяда връщането на самолетоносачите в Тайванския проток.

Дори и да го склоняха да го направи и той решеше да действа незабавно, флотата никога нямаше да пристигне навреме. Добре.

Чрез дискретни подпитвания Френч беше научил, че единствената оцеляла при стрелбата наистина е Слоун Райдър. Той определено би предпочел изцяло да я отстрани от пътя си, но тъй като Мърчисън, Остроф и Гарет бяха мъртви, Райдър нямаше с какво да го заплаши.

Антъни Фостър, вицепрезидентът. Той беше почти толкова объркан от настоящата криза, колкото и Клодия Балънтайн. Продължаваше да изпълнява това, което се очакваше от него, като стоеше настрани от Френч, както се бяха споразумели. Но не бе така зает, че да не се пита какво ще се случи утре. Френч не се съмняваше, че отначало Фостър ще бъде потресен и ужасен от случилото се. Няколкото минути вакуум във властта, между смъртта на Балънтайн и преди Фостър да положи клетва като следващия президент, щяха да бъдат критични. Френч се опасяваше, че Фостър ще има нужда от подкрепа, за да се справи.

А 1818, детето, което щеше да предизвика катастрофа в сърцето на нацията? Френч не бе чул нищо за него, но бе сигурен, че момчето ще бъде на мястото си.

Разглеждайки картите си, той стигна до извода, че притежава силна ръка.

В четири часа политикът облече любимото си палто и влезе в гаража. Там, под флуоресцентните светлини, до неговия ролс-ройс, който използваше всеки ден, бе паркирана играчката му, жълто като оса порше, което караше сам, единствено за удоволствие.

Френч сръчно постави ръце на волана и колата реагира на докосването му. Той форсира поршето по шосе 1–95 и го остави да лети. Двигателят ревеше на правите участъци. На Френч не му и хрумна, че семейният наглед буик в огледалото му за задно виждане и събърбънът с опушените прозорци може да принадлежат на някой от значение за него.

Буикът последва Френч, явно политикът излизаше от имението.

— Вярвате ли в късмета ни? — обърна се шофьорът по радиостанцията към Али. — И да искаме, не можем да го изпуснем.

— Движете се наблизо — отговори той. Погледна Слоун на съседната седалка, после промени честотата и информира Лий Портър, който наблюдаваше операцията чрез комуникационния център на Секретните служби.

— Действайте полека — дойде отговорът на Портър. — Не бива да заподозре нещо.

Али, който се включи в наблюдението, щом стана ясно, че Френч се отправя към 1–95, държеше включен канала на шифрованите радиостанции и говореше на хората си със сбити, кратки изречения. С такава кола Френч можеше неочаквано да свие в някое отклонение и да се измъкне от преследвачите си.

Но не можеше да избяга от хеликоптера, който кръжеше на триста метра над потока от движещи се коли. В него се намираха Холанд Тайло и Холис Фремонт. Пилотът, както и пътниците, отговаряха на позивната честота на преследвачите. Но дори и да не получаваха информация от земята, нямаше да е трудно пилотът да забележи жълтата спортна кола.

Скрити за другите екипи преследвачи, имаше още един чифт очи, които наблюдаваха Додж Френч от земята, но те бяха далеч напред. Те регистрираха, че Френч излезе на отклонение 160, намалявайки скоростта, щом стигна до ограничителните табели на село с името Ококуан.

В началото на деветнадесети век Ококуан бил мелничарски център и град, в който основно търгували с тютюн. До средата на деветдесетте историческата му архитектура приютявала стотина бутици, художествени галерии и деликатесни магазини. Благодарение на Мей Линг Ловкия знаеше точно към кой магазин ще се отправи Френч. Той бе забелязал наблюдението над къщата на Френч и докладва на китайката. За Ловкия следенето беше смехотворно.

Убиецът видя как политикът излиза от поршето, включва алармата и тръгва по улицата. Бившият съветник на президенти не го разочарова; отиваше точно там, където бе споменала Мей Линг.

Ловкия погледна към главната улица, пълна с хора, които пазаруваха в последния момент преди Деня на благодарността и вече хвърляха по едно око на подаръците за Коледа, и бързо закрачи към мястото, където бяха паркирани буикът и събърбънът. Когато отмина първата кола, притисна една тъмна самозалепваща се лента към дясната задна гума. Беше напълно невидима върху черния каучук. Направи същото и с джипа.

Убиецът мина под тентата на един магазин за сладкиши и си купи ябълка с карамел. От удобното си място наблюдаваше проследяващия екип. Забеляза двойката в буика, но скоро отмести поглед. Интересуваха го Слоун Райдър и приятелят й детектив, които вървяха от другата страна на улицата.

Ловкия видя клопката. Когато Френч приближи предната част на магазина „Птиците на Маги“, Райдър и детективът тръгнаха след него. Двамата от буика пресякоха улицата, така че имаха диагонална линия на видимост към магазина.

С карамелизираната ябълка в ръка стрелецът тръгна по улицата към рампата на паркинга, където бе оставил колата си. Паркингът бе пуст и никой не го видя как облече дрехи, които го направиха незабележим: бели работни панталони, риза и дълга престилка, като всяка част от дрехата бе омазана с кръв. Последният атрибут бе кепе, съобразно Закона за здравеопазването, с което прибра косата си. Панталоните и престилката имаха големи джобове, които побраха оборудването, което Ловкия бе избрал за случая.

Докато се отдалечаваше от рампата, убиецът си представи как ще стане всичко, след като играчите вече бяха заели позиции. Но не предвиди едно. С прекалената си самоувереност пропусна да забележи сянката, която бързо се прокрадваше зад него.

Хеликоптерът на Секретните служби се приземи на едно поле на около триста метра от центъра на градчето. Холис Фремонт скочи от него, оставяйки снайперовата си пушка „Супер Магнум“, скрита зад седалките.

Стратегията, която тя, Тайло, Райдър, Али и Портър бяха измислили, бе проста. Райдър и Али щяха да се приближат. Това щеше да остави на Фремонт широк периметър, района зад Ловкия, ако той още преследваше Френч. Работата й беше да се увери, че гърбовете на детективите са защитени.

Фремонт леко стесни периметъра, приближавайки се на около двадесет метра до месарницата. Очите й провериха отделните квадранти, регистрирайки всичко и всички. Видя семейство, чийто татко с вързана на опашка коса тикаше детска количка; двама влюбени, ръката на момичето бе пъхната в задния джоб на джинсите на приятеля й; полицаите на пост и Али; гърба на висок мъж в дрехи на месар с лекета, който изхвърляше закуската си в кофа за боклук, забързан по улицата между магазините.

Всичко беше нормално, точно както очакваше. И да беше между тях хищникът, тревопасните още не го бяха усетили. Мисълта накара Фремонт да изостри вниманието си. Нямаше вяра в инстинктите на своето стадо.

 

 

„Птиците на Маги“ се помещаваше в бивша ледница със застлан с камъни под и стени и огромна хладилна стая, някога използвана за съхранение на сто и петдесет килограмови блокове лед. Дълъг, остъклен тезгях опасваше цялата стена, отрупан бе с блестящи табли с пуйки, патици, гъски, диви кокошки и пилета. Магазинът бе пълен с народ и забързани месари изваждаха, пренареждаха и опаковаха пуйки с бързината, с която клиентите ги поръчваха. В единия край на тезгяха на висок стол седеше Маги, кацнала като шеф на казино в Лас Вегас, разговаряше с клиентите и им прибираше парите.

— Здрасти, Маги. Дойдох да си взема птицата.

— Пуйката на Френч! Пакетът за Френч! — викна тя пронизително.

Докато Френч се приближаваше към щанда, не забеляза, че Слоун Райдър и Уип Али влязоха в магазина с потока от купувачи.

Но Ловкия ги видя.

Той стоеше до хладилната стая, наполовина скрит сред продавачите, които припряно влизаха и излизаха. Както беше с работните дрехи, никой от персонала не го погледна повторно, предполагайки, че опакова и донася птиците.

Слоун Райдър и детективът бяха малко по-напрегнати, отколкото преди, когато Ловкия ги видя на улицата. Като я погледна сега, той си припомни най-дребните подробности от нощта близо до Стената, начинът, по който косата й блестеше на светлината, жестовете й, сякаш се опитваше да убеди Мърчисън да тръгне с нея, очите й, пълни с отблясъци на отраженията в гранитните плочи.

Трябваше да я застрелям в гърлото, както другия.

Не бе допускал, че тя ще дойде на срещата с бронежилетка. Агентът от ФБР — да. Затова и стреля в гърлото му. Но една цивилна? Ето я, сега се преструваше, че разглежда пикантните сосове и изложените подправки. Мей Линг го уверяваше, че Райдър е още на легло, в болницата.

Без значение. Щеше да реши въпроса. Както трябва.

Ловкия провери къде е Френч, после се огледа за преследвачите му. Политикът бе на около три метра от него, в края на щанда за месо, обърнат три четвърти към вратата на хладилната стая, чакайки някой да му изнесе пуйката. Райдър и Али стояха непосредствено до високите до тавана рафтове, с наредени по тях най-различни консервирани храни. После детективът се отдели от нея и тръгна към Френч в класическа флангова позиция.

Ловкия се взря покрай блъсканицата от купувачи навън, през прозорците, където подкреплението бе застанало на пост от двете страни на входната врата.

Появи се продавачът, носещ пакет с името на Френч, изписано върху бялата опаковъчна хартия.

Ето сега ще го хванат, в момента, в който вземе пуйката. Със същия успех можеше да си сложи белезници.

От джоба на панталоните си Ловкия измъкна модифициран двадесет и два калибров пистолет с направен по поръчка заглушител, не по-дълъг от палеца му. Криеше оръжието под месарската си риза. Обърна тялото си, за да не се налага да изправя ръката си в положение за стрелба.

Продавачът пристъпи напред, приближи се към Френч и го попита има ли нужда от помощ да отнесе птицата до колата си. Политикът поклати глава, Слоун Райдър излезе напред и месарят пожела на Френч приятно прекарване на Деня на благодарността, преди да се обърне към друг клиент.

Сега.

Додж Френч реши, че звукът, който чу, е кашлица на дете. Нещо твърдо се заби в него и ударът го накара да залитне и да се олюлее. Докато падаше, Френч успя да вдигне очи и видя омацаната месарска риза. Видя и лицето на човека, студените, безжалостни очи, втренчени в него, после главата му се удари в ръба на тезгяха, той падна на пода и го заля черна мъгла, отнасяща го към забвението.