Филип Шелби
№1818 (3)

2

Главната сграда, конюшните и къщичката на портиера изглеждаха сякаш построени в началото на деветнадесети век. Ричард Морис Хънт^[1], чиито почитатели бяха семейство Вандербилт, бе архитектът. Фредрик Лоу Олмстед^[2] беше проектирал градините.

Семейство Френч, притежаващо 150 000 акра от бреговата линия и сушата, която щеше да носи името Съфок Каунти, Ню Йорк, извърши церемонията по освещаването през август 1885. Десет години по-късно имението „Брандиуайн“ беше официално открито.

С годините деветдесет процента от първоначалната му площ беше разпродадена, но около фамилната къща все още имаше достатъчно земя. И до днес тя продължаваше да бъде дом на рода Френч и най-голямото имение в Лонг Айлънд.

Додж Френч^[3] отпи от кафето си, след което остави настрани чашката и чинийката от майсенски порцелан. Беше над седемдесетгодишен, висок и сух, с крайници като мотовилки и кичури бяла коса. Дланите му бяха широки, с петна, подсказващи болест на черния дроб, лицето му беше обветрено от десетките години, прекарани на открито. Често погрешка го смятаха за обикновен потомствен земевладелец от Нова Англия, който вероятно посвещава свободното си време на отглеждането на първокачествено телешко месо. Докато не видеха очите му — искрящо сини, говорещи за висок интелект и твърди като диамант.

 

 

Додж Френч беше отраснал като човек с привилегии и беше приучен да уважава доброто си състояние. Подобно на предците си, той се отдаде на обществена служба, учейки се на държавническото изкуство от наставници като Хенри Кисинджър и братята Дълес.

След като беше специален президентски пратеник през мандата на Рейгън и Буш старши, той изпадна в немилост, когато обкръжението на Клинтън обсеби Белия дом. Когато Джордж У. Буш встъпи в длъжност, телефонът на Френч иззвъня. Новият президент искаше да знае дали земевладелецът може да помогне в Китай да се извършат промени, подобни на онези в бившия Съветски съюз.

— Свърши работата, каквото и да струва — бяха напътствията на президента.

За разлика от повечето американци Френч имаше безпогрешен усет и питаеше дълбоко уважение към историята. Беше предвидил издигането на Америка като господстваща световна сила и бе насочил забележителния си интелект и воля да направи този процес необратим. През ерата на Буш и Рейгън, а и по-късно, по време на мандата на приемничката на Буш младши, Клодия Балънтайн, Френч беше спомогнал световният ред да се преструктурира според собствените му възгледи. И виждаше, че има успех.

Но имаше още работа. Значителна цел в плановете му все още не бе постигната, макар да бе на една ръка разстояние. Поне докато някой не му попречеше или не извършеше някоя грешка.

Додж Френч насочи погледа си към Х. Пол Макгрегър, застанал пред прозореца на трапезарията. Зад него видя иконома, който обсъждаше нещо с уредника на обяда. След няколко часа на малката поляна щяха да изникнат шатри и маси, отрупани с храна и напитки. До обяд посланиците и придружаващите ги лица щяха да пристигнат. Тайните служби вече щателно бяха проверили района преди пристигането на президента.

Френч забеляза, че Макгрегър си хапе кожичките около ноктите, неподобаващ навик за четиридесет и девет годишен мъж с неговото положение. Френч въздъхна. Припомни си, че при цялото си богатство Макгрегър беше по душа парвеню, не бе особено умен, но пък нахален. Ала същите тези качества го правеха идеален за задачата, която Френч му бе възложил. Говореше на един език с безогледните авантюристи, управляващи международните фирми, и бе подписал секретни търговски договори с управляващите в Пекин. След като бяха загубили Иран и Ирак заради европейците, американските фирми не възнамеряваха да позволят на никого да се изпречи на пътя им в Китай. Макгрегър изглежда беше подходящият човек — докато алчността му стимулираше необходимите качества. За жалост съвсем наскоро бе демонстрирал и друга своя черта, която Френч не познаваше: глупостта.

— Защо е било нужно да пазиш файлове? — попита го Френч, сякаш мъмреше дете.

Макгрегър направи опит да се оправдае:

— Трябваха ми. Бяха в кабинета ми, в пълна безопасност.

— Очевидно не — възрази Френч. — Кажи ми, защо постъпи така? Свързано ли е със съпругата ти Елизабет?

Раменете на Макгрегър увиснаха. Не се изненада, че Френч е осведомен по въпроси, за които дори адвокатът му нямаше информация.

— Тя няма да си отиде току-така — отговори Макгрегър. — Предложих й издръжка от пет милиона, за да се махне, а тя ми се изсмя в лицето. Кучката ми заяви, че ще се позове на предбрачния договор и ще поиска равна подялба, освен ако не й предоставя тридесет процента от авоарите си, и то в брой до шестдесет дни.

— И ти отиде при Ми Йънг, който ти даде един милион акции от Източнокитайската петролна компания — заключи Френч.

— Влезе ми в положението — взе да извърта Макгрегър. — Той е човек на място.

Йънг е разбрал положението ти, но ни най-малко не е свестен човек. Видял е възможност да си напълни джоба и се е възползвал.

— Уговорките ти с Йънг са си твоя работа. Следващият ми въпрос е: кой?

Макгрегър загледа как хората от фирмата за кетъринг си вършат работата. Не можеше да се каже, че хората го обичат, беше му ясно, но не го беше грижа. Непопулярността му не впечатляваше и партньорите му, за тях бе истински магьосник. Връзките му на борсата и по високите етажи бяха съвсем незадоволителни. Но когато, за да спечели в някаква сделка, се налагаше да остане глух, когато колегите му се оплакваха от словесните обиди, които сипеше, от високомерието му или от отвратителния му характер, нямаше равен на себе си.

Никой никога не бе заставал на пътя на Х. Пол Макгрегър. Самата мисъл звучеше абсурдно. Но сега някой се бе опитал и почти бе успял. Кой?

Клетъчният телефон започна да вибрира във вътрешния джоб на сакото му.

— Охраната — промърмори той.

Додж Френч слушаше, докато Макгрегър отривисто задаваше въпроси по миниатюрния телефон с лице, парализирано от изумление и неподправена ярост.

— Намерили сте Райдър в моя кабинет? На моя компютър? — ревеше Макгрегър. — Веднага я махнете оттам и я закарайте в полицейското управление!

— Пол… Пол.

Изумен, Макгрегър видя Френч да клати пръст към него.

— Кажи им да почакат и отново да се обадят. Налага се да поговорим. Веднага.

Макгрегър се поколеба, след което заговори по телефона:

— Ще се свържа с вас след минута. Задръжте я там. Нищо не й позволявайте да докосва.

— Кажи ми какво става — попита Френч.

Макгрегър разтревожено поклати глава.

— Една от новите служителки — Слоун Райдър — е успяла да се добере до компютъра ми. За щастие е задействала електронния сигнал за тревога и е алармирала охраната.

— Защо ще рискува да прави подобно нещо? — запита Френч. — И какво търси там?

Макгрегър разпери ръце.

— Не зная. Никога не съм имал нищо общо с нея. Освен един път…

Разказа на Додж за инцидента с пакета, изпратен му от Ми Йънг преди няколко месеца, как се беше озовал на бюрото на Райдър и как тя случайно го беше отворила.

— Но не видя съдържанието. Печатите бяха непокътнати.

— Въпреки това навярно е забелязала нещо, което е предизвикало подозрението й.

— Няма какво — настоя Макгрегър. — Ако имаше, щеше отдавна да е предприела нещо.

И китайските ти приятели нямаше да са спечелили парите, от които така отчаяно се нуждаят — помисли си Френч.

— Разкажи ми повече за нея.

Макгрегър беше в комисията на „Янг и Пулен“ по назначаването на нови служители и имаше отлична памет.

— Родена е някъде в Уестчестър — започна той, — не в най-добрата му част. Посещавала е частни училища и оттам направо е отишла да учи в „Харвард“. Завършила е образованието си за три години, след това е защитила магистърска степен. Можела е… би трябвало веднага да започне работа, но вместо това е продължила да учи още две години на място, носещо името „Рейвънхърст“. Доколкото зная, намира се в Ери, Пенсилвания.

Вниманието на Френч рязко се изостри.

— Известно ми е — отговори той. — Запита ли я някой от комисията по назначенията защо е била там?

— Не бих казал — отговори Макгрегър. — Беше споменато като кратка бележка към автобиографията й.

Додж кимна. Името на Райдър не предизвикваше никакви асоциации в лабиринтите на паметта му. Явно не фигурираше в черния списък, отнасящ се до проекта. Но сега трябваше да нареди да я проверят — и то бързо.

— Какво е търсела? — беше следващият му въпрос.

Изражението на Макгрегър напомни на Френч за хванатия в капан язовец, когото на времето беше убил.

— Охраната твърди, че е влязла във файла за Антилите. Направила е копие, но са й го взели. Това я прави крадец, а крадците отиват в затвора — някои за по-дълго време от останалите.

Ясно беше, че Макгрегър ще търси отмъщение. Нормална реакция — и напълно неправилна.

— Има и друг начин да подходим към ситуацията — каза Френч. Вдигна ръка, за да предотврати неизбежния протест. — Не искам точно сега да привличаш внимание върху себе си, Пол. Прекалено си ценен за проекта, за да рискуваш да се излагаш на показ. Това момиче никъде няма да избяга. Както изтъкна, тя е крадец. Нищо чудно да е склонна да откупи свободата срещу мълчанието си, какво ще кажеш?

Френч остави Макгрегър да асимилира идеята, после продължи:

— Дай ми на разположение час и нещо. Междувременно кажи на хората си да я задържат там. Днес е празник. Никой друг няма да отиде в офиса.

 

 

Додж Френч беше далеч по-съобразителен, отколкото Макгрегър изобщо можеше да допусне. Минути след като проведе нужните телефонни разговори, заваляха отговорите, от които се нуждаеше.

Френч преся живота на Слоун Райдър с търпението на съдебен следовател. Грижливо претегляше всяка подробност, преди да я постави на мястото й, след което минаваше към следващата. Когато приключи, познаваше Райдър толкова добре, за да му бъде ясно, че възможното решение на проблема се намира под носа му.

 

 

Слоун седеше в огромния кожен стол на Макгрегър, едва на метър и половина от компютърната конзола. От другата страна на бюрото беше мъжът от охраната с изсечените черти, насочил към нея огромния си пистолет. Постепенно дишането й се нормализира.

Сърцето й за малко не спря, когато чу стъпките пред вратата на Макгрегър, после тя рязко се отвори и двама мъже се втурнаха вътре с извадено оръжие. Размахаха пред лицето й картите си, които ги идентифицираха като служители в частната охранителна компания, наета да пази „Янг и Пулен“. Слоун си спомни името от една фирмена оперативка.

След първия телефонен разговор с Макгрегър никой от двамата не продума. Слоун също мълчеше. Беше толкова притеснена и се чувстваше така виновна, че не се възпротиви, когато единият от мъжете сграбчи чантата й, прерови я и откри диска. Нямаше нужда да я пита какво е това. Всички дискове на компанията носеха миниатюрния печат с логото на „Янг и Пулен“.

В съзнанието й проблясваха мисли какво може да я очаква. „Янг и Пулен“ можеха да съсипят професионалната й кариера. Освен това я заплашваха граждански и криминални обвинения. Осланяше се на надеждата, че навярно не беше в интерес на компанията да я изобличи публично. Щяха ли наистина да искат от нея да говори пред адвокатите и средствата за масова информация? Хората щяха да я чуят, дори и да не притежаваше диска като доказателство.

Дискът…

Намираше се в ръката на чернокожия охранител, който тежеше поне петдесет килограма повече от Слоун. Нямаше как да си го вземе обратно. Щяха да го върнат на Макгрегър, който щеше да го унищожи заедно с уличаващата информация, съдържаща се в компютъра му.

Компютърът…

Той все още беше включен, екранът безмълвно светеше. Електронната врата, която Слоун беше отворила, все още беше достъпна. Само трябваше да се пресегне…

През седемдесетте сантиметра празно пространство, с пистолет, насочен към главата й.

Клетъчният телефон на охранителя издаде вибриращ звук. Слоун предположи, че е Макгрегър.

Охранителят внимателно слушаше. Слоун забеляза озадаченото му изражение, когато връзката прекъсна.

— Каза да я държим тук. Никакви ченгета.

Партньорът му изглежда се подразни.

— Докога?

— Два часа, навярно по-малко.

Слоун съзря лъч надежда. Не знаеше какво става, но разбираше, че нещо спира Макгрегър веднага да я предаде на полицията. Все още имаше шанс.

 

 

Пътуването от Манхатън до „Брандиуайн“ продължи два часа. През по-голямата част от времето Питър Мак се опитваше да укроти гнева си към Слоун.

Беше с нея от осем месеца — по-дълго от връзката му с която и да е друга жена. Дори и сега си спомняше първия път, когато я видя в хотел „Плаза“, и вълнението, което го беше обзело. Сякаш стъпваше по нагорещени въглени.

Питър Мак нямаше ни най-малко желание да се влюбва. Бюрото беше ревнива любовница, чиито желания бяха винаги на първо място. Но в Слоун имаше нещо различно, в звънкия й смях, в начина, по който хващаше ръката му на улицата, в извивката на бедрото й, когато лежеше до него. Мина време, преди да осъзнае, че това е жена, която му разкрива любовта си и с най-незначителните жестове.

Ето защо последните два месеца изглеждаха толкова необичайни. Мак имаше изострен усет към хора, които криеха нещо от него. Слоун определено беше сред тях.

Когато стигна носа на Лонг Айлънд, беше взел решение. Щеше да притисне Слоун и да не я пуска, докато не измъкне истината от нея. Каквото и да му струваше, щеше да разбере тайната, която ги разделяше.

Мак смъкна прозореца си и запали цигара, една от трите, определени като дажба за деня. Имаше още нещо, което възнамеряваше да каже на Слоун — че притеснението от всичко, което ставаше с нея, се отразява на работата му. От шестнадесет години работеше във ФБР, служба, прераснала в блестяща кариера. На четиридесет и една годишна възраст той беше втори по ранг агент в разузнавателния отдел. Винаги готов да действа, винаги поставящ работата си на първо място.

Когато беше на двадесет и няколко години, Мак извади късмет. ФБР търсеше умни, амбициозни, физически здрави млади мъже. Агентът, който го вербува, беше впечатлен от дипломата на Мак от Бостънския университет и преди всичко от факта, че играеше хокей в университетския отбор. Мак не само беше учтив и внимателен, но и притежаваше бърз и остър ум, благодарение на йезуитското училище, което бе посещавал преди университета.

Завърши с отличие обучението си в „Куонтико“ и веднага започна работа в поделението в Ню Йорк. Беше преживяване, което му отвори очите.

Най-голямото от петдесет и шестте поделения на Бюрото, това в Ню Йорк, имаше над хиляда и двеста агенти. Те работеха във федералната сграда, носеща името на Джейкъб Дж. Джавитс^[4], разположена точно срещу Районния съд. Поради невероятно високия стандарт в града, повечето агенти живееха в Ню Джърси или в Пенсилвания, примирявайки се с всекидневните тричасови пътувания. Питър Мак го избегна, като си нае тристаен апартамент в Уест Вилидж. На собственика му допадна идеята да има въоръжен служител в сградата и му направи отстъпка от наема.

За всеки с амбиция, желание и малка нужда от сън поделението в Ню Йорк беше място, където да набере скорост в кариерата си. Поради броя и обема на случаите, го оглавяваше истински заместник-директор, вместо специален агент. Питър Мак направи всичко по силите си, за да привлече вниманието му. Осемнадесет месеца след като беше назначен, го изтеглиха от групата за борба с банковите обири и той потъна в дебрите на разузнавателния отдел.

Основан през 1919 с главно предназначение да предотвратява действията на анархистите, приоритетна задача на разузнавателния отдел беше да открива и проследява вражеските агенти под прикритие и да осуетява действията им. В Ню Йорк, поради седалището на Обединените нации и големия брой консулства и дипломатически мисии, подобна работа имаше секретен характер, на агентите се налагаше да положат нещо като свещенически обет. Отделът бе разделен по райони и работещите в него се славеха с умението да пазят в тайна задълженията си.

Скоро след назначаването си Питър Мак откри, че талантът му в областта на електрониката е не по-малък от умението му да борави с оръжие. Когато ставаше дума за наблюдение, имаше търпението на Йов^[5] и способността да бъде нащрек при продължителни проследявания. Задачите под прикритие, заради които трябваше да присъства на дипломатически приеми, за да не изпуска от очи набелязаната цел, станаха негова специалност.

В дружеската атмосфера на тайнствения свят на разузнавателния отдел Питър Мак намери призванието си. Премина първоначалното обучение за по-малко от пет години. Оценките за подготовката му бяха неизменно отлични, отразявайки това, в което помощник-директорът винаги беше вярвал: Мак беше за пример. Не само защото нощем учеше руски и арабски или защото изучаваше, развиваше и възприемаше маниерите, присъщи на света, който го изпращаха да шпионира, но и понеже се бе посветил на работата до мозъка на костите си. Бюрото беше едновременно негово призвание и убежище. Отнасяше се с подозрение към всеки и всичко от външния свят.

Марк напусна двулентовото асфалтово шосе и измина стоте метра по павирания частен път, водещ към портала на „Брандиуайн“. Обърна лице към вградената в каменната колона видеокамера и зачака триметровите ковани врати да се отворят.

Шестчленната му група го чакаше в една от конюшните, приспособена за офис на пазачите. Мак провери облеклото им за прикритие — червени сака на прислужници, раирани жилетки на сервитьори, разнасящи храна, двама в строги, перфектно скроени официални костюми, които можеха да минат за секретари на посланиците. Беше каймакът на отдела му. Мак лично бе обучил четирима от тях; като група бяха работили заедно при няколко операции. Не се съмняваше в увереността им. Наблюдаваше ги как проверяват оръжието си, слушалките и микрофоните. Когато бяха готови да се разпръснат, той каза, каквото обикновено казваше в такъв момент: „Не по време на нашето дежурство“. В отдела думите бяха известни като „девизът на Мак“. После тръгна към вълнолома, издигащ се в края на моравата, погледна надолу към тясната ивица каменист плаж и бавно закрачи през затревеното пространство към къщата. Откакто беше станал номер две в разузнаването, задачите му често го отвеждаха в подобни места. Чувстваше се в свои води в балните зали на консулствата и в огромните приемни на Обединените нации. Но „Брандиуайн“ беше сам по себе си отделен малък свят, бляскав, далечен, фантазия, превърната в дом, наподобяващ легендарния „Сан Симеон“ на Рандолф Хърст^[6].

Мак погледна часовника си и ускори крачка, докато прекосяваше моравата. Първите от над двеста очаквани гости пристигаха. От тях тридесет бяха акредитирани членове на посолството и консулството на Китайската народна демократична република. Тази държава беше заела мястото на силния след разпадането на Съветския съюз и Мак бе станал свидетел на процеса. Бюрото имаше две хиляди и двеста агенти, работещи в контраразузнаването в чужбина, издържани с разточителен бюджет от над половин милиард долара. Все пак във вътрешния апарат на ФБР се числяха само шепа китайски агенти, повечето от които на Западния бряг. Нямаше нито един в службата в Ню Йорк, нито пък някой, който да говори какъвто и да е диалект на този език.

Мак първо се постара да научи кантонски, после мандарински^[7], но и двата му се сториха непостижими. Възхищаваше се от китайската история и философия и ги намираше знаменателни. Не по-малко забележителен беше начинът, по който съвременен Китай се отнасяше към Съединените щати: заплашително, високомерно и безсрамно, когато ставаше въпрос за подкупване на политици или оказване на натиск върху американски многонационални корпорации.

Преди две години Мак беше изготвил доклад, с който настояваше Бюрото да организира светкавичен курс за обучение на агенти, които да нанесат удар върху онова, което бързо прерастваше в епидемия: китайския икономически шпионаж. Как беше стигнало съдържанието на доклада му до знанието на Додж Френч, Мак така и не узна. Един ден го извикаха в кабинета на заместник-директора и го представиха на мъжа, чието лице той разпозна от вечерните новини и чието име беше синоним на американската политика спрямо Китай.

Разговорът с Додж Френч продължи три часа. Мак направи резюме на основните точки от доклада си, цитирайки исторически примери и настоящи събития в подкрепа на твърденията си. Когато приключи, Додж му благодари и го поздрави за аргументите. Две седмици по-късно заместник-директорът в Ню Йорк уведоми стъписания Мак, че в допълнение към обичайните му задължения ще служи за връзка на Бюрото с Додж Френч.

Застанал до величествения, заобиколен с цветя фонтан пред къщата, Мак наблюдаваше как Френч общува с гостите си с точно премерени уважение и близост. През изминалите две години той бе научил много от легендарния дипломат. С няколко тихи думи, прошепнати в ухото на влиятелни личности, Френч помогна на кариерата на Мак стремглаво да се развие. Сякаш с магия във Вашингтон се намериха допълнителни пари, които да позволят на Питър Мак да изготви база данни за всички дипломатически, политически и индустриални китайски връзки в Ню Йорк. Личният състав в консулството беше разгледан под лупа, както и предпочитаните от Китай местни подизпълнители на сделки. Сговорчиви съдии подписаха заповеди за поставяне на подслушвателни устройства и наблюдателни камери. Технически погледнато, цялата информация, която Питър Мак събираше, оставаше на разположение на разузнаването и съдебната власт.

Той често пътуваше до Капитолия, за да докладва накратко пред ЦРУ, Националната агенция по сигурността и Националния съвет по сигурността на президента. Нерядко прескачаше до „Брандиуайн“, за да отговаря на запитвания и да предлага анализи и коментари на най-възрастния американски държавник, човека, за когото се считаше, че е поставил Китай на световната сцена.

Докато Френч придружаваше гостите към къщата, Мак насочи вниманието си към прислужника, който показваше на китайския шофьор къде да паркира. И тайно го снимаше. Записа няколко реплики от разговора, за да създаде гласов модел. Кой знае кой в действителност е шофьорът — или кой може да стане? Най-добрите шпиони често започваха кариерите си като незначителни служители, невидими сред блясъка и разкоша. Те бяха рибите, които Питър Мак се мъчеше да улови.

— Как си, Питър?

Ароматът на парфюма й достигна Питър, преди стъпките й да я отведат до него.

Работещата в Белия дом Холанд Тайло, старши агент от секретните служби, беше прехвърлила тридесетте. Пепеляворуса коса, ниско подстригана, обрамчваше сърцевидното й лице, кожата й имаше бронзов слънчев загар. Беше висока над метър и седемдесет и беше в прекрасна форма. Според всички стандарти можеше да се нарече красавица. Но тези, които я познаваха по-отблизо, бяха наясно с незабележимите недостатъци, издаващи точно какъв човек е: очите й бяха предпазливи и неискрени, твърдата линия на устата убиваше топлината на усмивката й. Чертите на лицето й бяха променени от суровите изисквания на професията, които познаваше и Питър Мак. Беше срещал Тайло няколко пъти и бе почувствал нещо повече от професионална близост. По-скоро се изкушаваше да се възползва от неясната възможност…

— Агент Тайло. Радвам се отново да ви видя.

Последния път беше в окръг Колумбия^[8] преди два месеца, когато Додж Френч беше поканил Мак да го придружи по време на церемония в Белия дом.

— В придружаващата група ли работиш?

Холанд Тайло кимна.

— Президентът пътува насам.

От начина, по който я гледаше, Тайло усети, че интересът му не е чисто професионален. Тя отвърна на усмивката му с едва доловимо предизвикателство. Мак беше красив мъж, но прекалено нарцистичен за нейния вкус. Освен това й беше известно, че е дясната ръка на Додж Френч по въпросите на контраразузнаването и че повечето от колегите му го уважават, но рядко го канят да изпият по бира. И че си има постоянна приятелка в Ню Йорк.

— Как върви работата? — попита го тя.

Марк посочи с брадичка към алеята за коли, където друга лимузина изплюваше нова партида китайски дипломати.

— Стана повече, откакто увеличиха персонала на консулството с една трета.

Мак замълча за миг.

— Слушай, ще бъда в града още няколко дни. Би било чудесно да се срещнем.

— Идеята ми допада — отговори Тайло и след кратко колебание добави: — И приятелката ти ли ще дойде?

Тя положи усилие да не се засмее, когато лицето на Марк промени цвета си. После един глас зад тях привлече вниманието му.

— Питър!

Двамата агенти се обърнаха и видяха Додж Френч да се приближава към тях.

Когато Мак представи Тайло, Френч бе учтив, но кратък.

— Питър, трябва да разменим няколко думи — каза той. — Агент Тайло, ще ни извините ли?

— Разбира се, сър.

Тя ги гледаше как се отдалечават, свели глави един към друг, Френч говореше бързо, жестикулирайки с ръце. След което съсредоточеното изражение на Мак се замени с неверие.

Кимайки, агентът се извърна и енергично закрачи през моравата.

Френч се насочи към къщата.

Тайло тръгна след Мак. В гората го загуби от поглед, но отново го видя, когато се появи на една поляна. Перките на един хеликоптер вече се движеха. Мак се наведе, след което се вмъкна през отворената врата от страната за пътници.

Тайло се обърна в обратна посока, когато хеликоптерът се издигна и после бързо напусна имението.

Какво, по дяволите, ставаше?