Филип Шелби
№1818 (23)

22

На тридесет километра от Слоун и Уип Али, които спяха на меките отблясъци на камината, Питър Мак бързо потегли по магистралата. Последните дни бяха дълги и трудни. Без предупреждение китайците бяха сменили целия състав на мисията си в ООН. Мак стоя нощи поред, проучвайки документите на новопристигналите, въвеждайки данните им в компютъра, пресявайки стотици снимки и километри видеоленти, за да добие представа за тях. Очите му бяха червени, беше станал раздразнителен. Но той не можеше да не се отзове, когато Додж Френч неочаквано го повикаше.

„Брандиуайн“ бе окъпан в светлини, сякаш имаше празненство. Мак бе въведен от един охранител. Агентът се извини и се отправи към банята. Изплакна възпалените си очи, среса косата си и си оправи вратовръзката.

— Добър вечер, Питър. Или по-точно добро утро — поздрави Френч, когато поканиха Мак в библиотеката.

Агентът си помисли, че стаята прилича на разхвърляния кабинет на преподавател в колеж, само че бе по-просторна.

— Добър вечер, сър.

— Съжалявам, че те извиках тук в този час, но имаме криза. Нещо за пиене?

Мак отказа предложения от Френч арманяк.

Ако имаше криза, мисълта му трябваше да бъде бистра. Предпочете минерална вода.

 

 

Френч разглеждаше по-младия мъж над ръба на чашата с коняк. Нужна му бе голяма предпазливост, когато работеше с Питър Мак. Фактът, че агентът беше почти мъртъв от умора, беше от полза за Френч. Щеше по-лесно да го подведе и заблуди. Семената на предразсъдъците срещу общите врагове щяха да попаднат в плодородна почва. Мак нямаше да мисли така бързо, че да задава неудобни въпроси.

— Има обезпокоително раздвижване във Вашингтон — заговори Френч.

Започна с подробностите около срещата си с президента и нейните съветници, после набързо разказа на Мак за смъртта на Гарет, заподозрян като информатор, който е предавал сведения на Пекин, как последният е имал връзки поне с още един високопоставен правителствен служител. Най-накрая изрече името Сюзан Остроф.

Беше рисковано, защото името на Остроф досега не беше споменавано. Лий Портър го пазеше в тайна. Френч бе сигурен, че Портър и хората му вече са разбрали за връзката между Гарет и Остроф, но пазят информацията за себе си. За да действа правилно, беше необходимо Мак да знае, че и тя е в играта.

Френч обясни хитростите на Портър, после продължи:

— При никакви обстоятелства не бива пръв да споменаваш името на Остроф. От твоя полза е Портър и хората му да смятат, че знаеш по-малко от тях.

Мак внимателно слушаше, като внимаваше да не покаже, че не вярва в чутото. Фактът, че Додж Френч го покани на масата на най-властните на света, прогони изтощението му.

— Говорих с директора — продължи Френч. — Освободен си от текущите си задължения и ще докладваш в управлението във Вашингтон. Всички средства на Бюрото ще бъдат на разположение. Работата ти ще бъде да узнаеш всичко, което екипът на Портър е събрал за Мартин Гарет. Заради тяхното разследване го убиха. Работата ти е да разбереш кой го е извършил и дали Остроф не е следващата потенциална мишена. Тя е твоят ключ. Дръж се за нея. Искам да зная за всякакви подозрителни действия, за всичко различно от обичайното.

— Кой ще бъде човекът ми за връзка?

— Ще докладваш направо и само на мен.

— Има ли Портър някакви подозрения кой може да бъде убиецът?

— Доколкото ми е известно, никакви. — Френч замълча. — Президентът наблюдава развитието, Питър. Предстои ни да потанцуваме с китайците, но някой предварително им показва стъпките. Говорим за много секретно разследване, затова Портър се занимаваше със случая, а не, да кажем, контраразузнаването на Бюрото. Но сега всичко се промени. Убедих президента, че ни е нужен професионалист. Тя се съгласи. Препоръчах теб. Тя не възрази. — Френч остави последните си думи да увиснат във въздуха. — Вярвам, че мога да разчитам на теб.

Мислите на Мак се зареяха за момент. Пред очите му изникна последната му среща със Слоун, как обидата и гневът му я отблъснаха. Пратиха я в обятията на друг мъж.

— Чии права са по-големи, сър, моите или на Слоун Райдър и групата й?

Френч се засмя вътрешно. Момчето здраво бе налапало въдицата. Първоначално предполагаше, че Слоун ще представлява проблем за Мак, но явно случаят не бе такъв.

— От Райдър се изисква да те информира за всичко. От друга страна, не ти поставям никакви ограничения. Как ще работиш с нея и екипа й, зависи от теб.

Изпращайки Мак до входната врата, Френч каза:

— Грижи се за себе си, Питър. И запомни, който и да донася сведения на врага, без значение какъв пост заема, отива в затвора.

Докато гледаше как агентът се качва в колата си, изражението на Френч стана сурово. По-малко от три седмици оставаха, докато планът буквално щеше да експлодира. Френч най-много се опасяваше, че Слоун Райдър и приятелят й детектив Али ще продължават да се въртят около Остроф, докато намерят слабото й място. Питър Мак му бе нужен, за да бъде една крачка пред тях, да държи Остроф настрана, докато убиецът, който работеше за Мей Линг, не я премахне.

 

 

Питър Мак се движеше по магистралата. Вече не се чувстваше уморен. Думите на Френч му подействаха като чист адреналин. Караше без да мисли, докато изброяваше нещата, които му предстоеше да свърши, преди да поеме за Вашингтон.

Навярно затова не си спомни за активиращия се от глас касетофон в джоба на сакото си. Беше последен модел, съвсем лек и оборудван с изключително чувствителен микрофон. Касетата съдържаше последните бележки, които Мак бе продиктувал, напускайки Манхатън, музика и новините, които бе слушал по радиото, докато пътуваше към „Брандиуайн“, и всяка дума, казана му от Додж Френч.

Някъде близо до границата между окръзите Насау и Куинс лентата свърши и касетофонът се изключи. На Мак му се стори, че чу тихо изщракване, но не можа да определи откъде. Погледна индикаторите на арматурното табло. Всичко работеше безупречно.

 

 

Слоун мислеше, че на сутринта с Али ще се почувстват неудобно, но когато се събуди, той вече беше станал и отишъл в кухнята. Кафето, което й подаде, ухаеше примамливо. Очите му блестяха. Пиха в мълчание, слушайки сутрешните шумове, идващи отвън. В отношенията им бе настъпила разлика, не можеха да говорят за нея, но я очакваха и разбираха. Въпросът беше как щяха да приемат промяната, която сякаш лежеше в ръцете им като рядко, уханно цвете.

Докато пътуваха към града, започнаха да съставят плана за деня.

— Нека първо да сменя Пако — каза Али. — Досега сигурно е капнал.

— Какво ще правиш, когато Остроф отиде на работа?

— Там нямаме свобода на действие. Ще се уверя, че е стигнала без проблеми, и ще се върна преди обедната почивка. Няма смисъл да вися отвън цяла сутрин. Сградата на Държавния департамент има тридесет входа и изхода. Ако реши да се измъкне, няма да е през парадния вход.

Именно това безпокоеше Слоун, но нямаше какво да предложи.

— Ще поработя върху връзката с Пентагона — каза тя. — С Кемени и Пауел ще прегледаме разпечатките от телефонните разговори на Остроф, може да се натъкнем на нещо. Ако имаме късмет, ще открием поредица обаждания на конкретен номер. Естествено, говорим за Гарет и Остроф — добави тя. — Какво ще правим с убиеца?

— Не ми излиза от ума — отговори Али. — Ще тръгна по дирята на кетамина, откъде може да се е сдобил с него. Но не очаквам прекалено много.

— Защо? Това вещество не се намира под път и над път.

— Тук не. — Той обясни защо. — Дори да ми провърви и да открия откъде го е купил, надали някой ще го помни. Този тип предвижда събитията в далечен план. Не оставя много на случайността. Вероятно се е дегизирал, преди да тръгне да го купува.

— Разполагаме с видеофилма, който Пако донесе. Ако можем да разграничим лицата, да ги увеличим…

— Това също ще бъде от помощ, но и тук ни е нужен късмет.

 

 

Пако Сантана паркира близо до къщата на Сюзан Остроф в горната част на Джорджтаун. Той слезе от колата, прозя се, протегна се и тръгна бавно към събърбъна на Али. Премести поглед от Слоун към Али, после отново се взря в Слоун и дяволчето в очите му накара Слоун да се изчерви.

Сантана ги осведоми, че Остроф си е била вкъщи през цялата нощ. Получила една доставка от индийски ресторант на „Уискънсин“ около осем часа. Светлините изгаснали два часа по-късно.

Али изпрати Сантана у дома да спи, след което зае мястото, освободено от партньора му.

Пако Сантана беше много опитен в наблюдението, но направи едно принципно предположение, което се оказа неправилно. Представяше си убиеца като бял мъж, който, имайки предвид това, което се бе случило с Мартин Гарет в парка „Уест Потомак“, предпочита да действа отблизо. За да му се противопостави, Сантана щателно провери периметър от тридесет метра около предната част на къщата на Сюзан Остроф. И през ум не му и мина да провери района зад себе си.

От мястото си за наблюдение над магазина за старинни мебели „Може би, скъпа“ Ловкия наблюдаваше сцената, която се разиграваше долу, и виждаше подробностите, увеличени с израелски военен бинокъл. Когато едрият мъж започна наблюдението си, същото направи и той, като задъвка сушени плодове и ядки вместо пура, отпивайки глътки минерална вода.

Дойде време за смяна на охраната, едрият мъж си тръгна и стройният детектив зае мястото му, а момичето се отдалечи. Ловкия приписа розовите й страни на нещо повече от хладния утринен въздух. Слоун Райдър се поспря до отворения прозорец на джипа, за да поговори с мъжа, който очевидно й беше любовник, после потегли.

Жалко, помисли си той, че толкова бързо бяха изследвали трупа на Гарет. Ловкия не можеше да предположи какво ще прави Мартин, след като веднъж попадне под въздействието на наркотика. Надяваше се, че ще се втурне към шосето и ще попадне под някоя шеметно движеща се кола. Така щеше да е най-добре. С всичката паника, писъци и объркване, ценни моменти щяха да са изгубени заради тълпата и контрола на движението. Когато патологът се заемеше с трупа, истинската причина за смъртта щеше да се е заличила.

Вместо това Слоун Райдър се бе намесила. Ловкия си припомни обяда с Мей Линг в китайския квартал, когато тя го бе предупредила, че Слоун е изолирала името на Гарет, че го разследва, но няма достатъчно информация, за да оправдае пряко наблюдение. Не и официално. Но Райдър все пак беше в парка. Изобретателна и независима, тя не се боеше да следва инстинкта си.

Ловкия не свали очи от нея, дори и докато пръстите му се плъзнаха върху пластмасовия кобур, където държеше оръжието си. Нещо в него му нашепваше, че трябва да се отърве от нея сега, докато предупрежденията на Мей Линг все още отекват в ушите му. Представи си сложния, заплетен сценарий, който щеше да създаде, и отдръпна пръстите от кобура. Слоун Райдър не беше важна. От значение беше жената в къщата.

Нощното бдение бе дало на Ловкия представа за точния обхват и възможности за защитата около Сюзан Остроф. Щеше да е крайно неподходящо да използва оръжие с дълга цев. Но както и смъртта на Гарет, краят на живота на Остроф също трябваше да бъде заобиколен с въпросителни. Мей Линг беше обещала, че когато дойде времето, Сюзан Остроф ще стане уязвима. Ловкия щеше безпрепятствено да стигне до нея.

 

 

— Както обикновено, си във форма, Сам. Свеж като краставичка.

Доктор Били Лебонт беше висок, слаб мъж, леко прегърбен, с което напомняше щъркел. Притежаваше най-деликатните ръце в болницата. Познаваше военния съветник на президента от повече от тридесет години.

Мърчисън се плъзна по меката материя, която покриваше кушетката за прегледи. Помещението в болницата „Уолтър Рийд“ в Бетесда бе същото като съседното, използвано от президента. Широките му прозорци бяха отворени към покрит с трева четириъгълен вътрешен двор, притежаваше всички удобства, от добре зареден бар за напитки, до удобен кът за почивка с плазмен телевизор на стената.

Обличайки отново униформата, Мърчисън разговаряше с Били Лебонт за миналогодишния лов. В политическо отношение лекарят беше пацифист и все пак същите нежни ръце можеха здраво да държат пушка и да улучат лос или виторог овен на четиристотин и петдесет метра. Двамата мъже ловуваха заедно още от колежа.

На вратата се почука.

— Влез — обади се Мърчисън.

Адютантката му, с чин капитан, пъхна главата си вътре.

Мърчисън бе едва наполовина облечен, но нито той, нито капитанът се смутиха. И двамата знаеха, че е виждала много повече. Били Лебонт прикри усмивката си.

— Имате посетител, генерале — отривисто докладва адютантката. — Доктор Сюзан Остроф от Държавния департамент.

Мърчисън вдигна поглед от копчетата на ризата си. Капитанът се зачуди защо генералът изглежда така озадачен и се разтревожи. Мисълта, че Мърчисън може да й изневерява, проблесна в съзнанието й.

— Дай ми една минутка и после я покани, капитане.

— Слушам, сър.

— Май намираш повече от един начин да поддържаш сърдечния си ритъм, а Сам? — подметна лукаво Били Лебонт, докато излизаше.

— Срещата е по работа — сухо отговори Мърчисън. — Ако не ми вярваш, почакай да я видиш. Сякаш е направена от лед.

Когато излезе от помещението, на Били Лебонт се наложи да признае, че жената е слаба и нежна. Далеч не от типа, харесван от Сам.

— Здравейте, Сюзан — заговори Мърчисън, след като вратата се затвори зад нея. — Как разбрахте къде да ме откриете?

— Помощникът ми се обади на вашия и му съобщи, че спешен въпрос, свързан с Държавния департамент, изисква вашата намеса — отговори Остроф.

Мърчисън забеляза бързите й резки движения, колко скована беше — нещо крайно необичайно за студената й същност.

През годините Сюзан Остроф предоставяше на Мърчисън отличния си първокласен интелект, който, независимо от поста му не би получил при други обстоятелства. В резултат той направляваше военната политика към Китай в посоката, която тя и Додж Френч желаеха.

Сам Мърчисън доби опит в политиката след Виетнам. Загуби повече приятели в тази азиатска дупка, отколкото му се искаше да си спомни. Наблюдаваше как цивилните — политиците — постоянно пречат на командването и следователно на воюващите мъже и жени да изпълняват задълженията си. Закле се, че никога повече няма да позволи решенията им да причинят нови кръвопролития.

Въпреки че устоя на думата си по време на войната в Залива, Мърчисън разбираше, че Китай не е Близкият изток. Друг президент, цивилен, се готвеше да поиска от Мърчисън да изпрати ново пушечно месо в защита на Тайван. Клодия Балънтайн недвусмислено показа, че няма да даде острова на Пекин. Което означаваше, че тя трябва да си отиде.

Три седмици. По-малко. Важното беше дотогава да следват плана.

Но сложната операция на Мърчисън започна да се проваля. Разни административни служители започнаха да душат наоколо. Беше дадена първата жертва — Гарет. Мърчисън оправи възела на вратовръзката си и се извърна от огледалото, обръщайки се към Остроф, която вървеше пред високите, широки прозорци.

— Е, Сюзан. Какво ви е дошло наум?

— Имаме проблем.

Остроф му разказа за неочакваната поява на Слоун Райдър в клуб „Сърат“, за въпросите, които бе задала, за пробните фишеци, които бе пуснала.

— Няма никакви доказателства — заключи Остроф. — Но не спира да рови. А тази сутрин, като излязох от нас, един тип ме следеше с някакъв джип.

— Записахте ли регистрационния му номер?

— Разбира се. Ще го проверя, щом отида в службата.

— Не зная как мога да попреча да ви следят — започна Мърчисън.

— Не ви моля да правите нищо — рязко отвърна Остроф. — Мога да се справя с онези от Сметната палата — под категорията ми са. Но искам да разберете какви са намеренията на Френч относно Питър Лин.

Мърчисън забеляза как чертите на Остроф омекнаха, като спомена тайванеца. Струваше му се, че усеща какво предстои.

— Френч иска да попречи на Лин — продължи тя, опитвайки да прикрие възмущението си. — Той ще се оттегли от изборите. Вече осъществих първоначалния контакт. Чака да го потърся отново.

Тя обясни причината за обрата на събитията напоследък.

— Изглежда се справяте добре със ситуацията — отбеляза Мърчисън, стараейки се да запази тона си неутрален.

— Вярно. Така е. Като вас, и аз съм добър войник.

Мърчисън бе потресен от горчивината в гласа й.

— Бих искала да ми обещаете нещо — отново заговори Остроф. — Питър Лин работи през целия си живот, за да може Тайван да се присъедини към Китай. Не са ви известни и половината от жертвите, които е направил. Сега Френч иска да го отстрани. Нужно ми е да ми гарантирате, че нищо лошо няма да му се случи. Когато нещата започнат да се разнищват там, Лин ще бъде един от първите, които полицията ще подгони. Няма да понеса, ако го ранят или арестуват. Няма да оставя да го измъчват. Искам да ми обещаете, че ще го измъкнете.

Мърчисън не допускаше, че Остроф бе способна на сълзи, но видя, че очите й овлажняха.

— Мога да го направя — тихо отговори той. — Мога да го доведа тук.

Остроф кимна и се обърна настрани. Затърси носна кърпичка из дамската си чантичка и я притисна към очите си. Не обърна лице към него, когато заговори.

— Добре тогава. Зная, че ще му помогнете. Не мисля, че Френч би му протегнал ръка, но вие… — когато отново се завъртя към него, Мърчисън се изненада от уязвимостта й, думите й не по-малко го слисаха. — Защото, ако нещо се случи с Лин, ще пратя и Френч, и цялата история по дяволите. Ясно ви е, нали, генерале?

Военният кимна.

 

 

По-рано същата сутрин Питър Мак мина покрай къщата на Сюзан Остроф, забеляза събърбъна, паркиран на улицата, и веднага се залови да разбере какво става. Зад тъмните стъкла шофьорът изглеждаше като неясен силует. Мак предположи, че това е Уип Али и навярно е сам.

Агентът реши да използва детектива като прикритие. Отдръпвайки се назад, видя как Остроф се качва в беемвето си и потегля на заден ход по тясната алея. Али последва вносната кола, а Мак подкара след тях по задръстените артерии на Джорджтаун.

Подобно на Уип Али, и Мак бе изненадан, че Остроф се отправи извън града. Намали пред поста на охраната на болницата „Уолтър Рийд“ и показа документ за самоличност. Али реши да не продължава след нея и Мак разбра. Детектив от отдел „Убийства“ щеше да привлече вниманието на охраната.

Мак изчака, докато Али обърне, и се приближи към поста. Документите му предизвикаха у охраната вълна от досада и агентът влезе. Сега единственият му проблем беше времето. Виждаше беемвето на Остроф на паркинга за посетители, но самата тя вече бе изчезнала. Би могла да влезе във всяка от шестте постройки на комплекса.

Мак реши да действа направо. Извадил пропуска си на показ, той се запъти към кабинета на охраната. Там поговори с дежурния офицер, чиято първа реакция беше да попита представлява ли доктор Остроф някаква заплаха. Мак го увери, че случаят не е такъв. Но е нужно незабавно да говори с нея. Кого е дошла да посети?

Дежурният офицер въведе името на Остроф в компютъра и любезно упъти Мак към помещенията, заемани от генерал Самюел Мърчисън.

За да изиграе ролята си докрай, Мак наистина се качи на асансьора до споменатия етаж. Но нямаше никакво намерение да говори с Остроф. Беше открил, каквото търсеше — името на човека, когото тя посещаваше.

Защо Остроф се срещаше с военния съветник на президента в „Уолтър Рийд“? Какво толкова важно имаше, че не можеше да почака, докато генералът напусне болницата?

Мак видя Остроф да излиза от помещенията на Мърчисън, чу ехото от токчетата, чаткащи подобно на пистолетни изстрели, и й се усмихна, когато тя мина покрай него на път за асансьора. После вратата се отвори и той я последва вътре.

 

 

Генерал Мърчисън не видя агента от ФБР, защото не излезе заедно с Остроф от апартамента си. Вместо това, щом вратата се затвори след нея, той бързо вдигна шифрования си телефон. Гласът на Френч звучеше дрезгаво по обезопасената линия.

— Току-що Остроф беше тук — каза генералът без предисловия.

— Какво искаше, Сам?

Мърчисън осведоми Френч за тревогите й относно Лин, настояването й да му се осигури безопасност и заплахите, които беше отправила.

— Опасна е — категорично заяви Мърчисън.

— Няма защо да се безпокоиш за нея — отговори Френч. — Готов ли си да продължиш?

— Да. Но Тримбъл и президентът са ни нужни в кутия — двойното значение на думата го смая.

— Работим по въпроса.