Филип Шелби
№1818 (19)

18

Ловкия бе получил съобщението по пощата, изпратено до хотел „Четири сезона“ в Ню Йорк. Съдържанието го накара да прекрати престоя си по-скоро, отколкото очакваше и да се качи на първия сутрешен влак за столицата.

Там отседна в скромен пансион, недалеч от авеню „Масачузетс“, който предлагаше специални месечни тарифи за сменили местоработата си служители, които търсеха къде да се настанят, докато чакаха да се освободи къщата или апартаментът им.

В неделя сутринта тръгна заедно с тълпите местни и туристи, които се трупаха под украсената с орнаменти арка, отбелязваща входа на китайския квартал. В навалицата той беше обикновен човек на средна възраст, екипиран с обичайната за целта платнена чанта с храна, който си пробива път към сергиите, предлагащи всякакви деликатеси.

Ловкия влезе в една месарница с името „Щастлива луна“. Промъкна се покрай китайски домакини, струпани покрай тезгяха, и се насочи към малкия кът за хранене в кухнята — място, за което, множество бели и не подозираха, че съществува. В ъгъла, близо до изпускащите пара казани и вертикалния грил, на който бяха нанизани патици, намери Мей Линг.

Лист амбалажна хартия покриваше боядисаната в бледозелено маса. Беше сервирано за двама — пръчици за хранене, салфетки и напукани чашки. Уханна пара, излъчваща аромат на жасмин, се вдигаше от чайника.

— Благословени да са потомците ви — заговори Мей Линг на мандарински.

Тя седна, облегната на стената, без да обръща внимание на подвикванията на готвачите, ударите на касапските ножове и тракането на тежките тигани.

Ловкия приседна на другия стол и отговори на същия диалект:

— Нека всичките ви синове са плодовити, Майко.

Мей Линг се изкикоти. Беше й известно, че Ловкия никога не се беше женил и нямаше деца. Беше последният от рода си и когато умреше, изключителният му талант и тайни щяха да бъдат погребани завинаги.

От своя страна Ловкия знаеше, че Мей Линг беше безплодна. Единствените й деца бяха политическите интриги и смъртта. Двамата идеално си допадаха.

— Изглеждате в добра форма — отбеляза Мей Линг, докато един от готвачите занарежда на масата блюда с октоподи, свинско и карантия.

Мей Линг щедро сипа ориз в купичката му и прибута чиниите към него. В продължение на няколко минути безмълвно се храниха и пръчиците им бясно се движеха напред-назад.

— Как е приятелят ви Фат Ли? — поинтересува се Мей Линг.

— Добре — отвърна Ловкия.

— Търсехте него, преди да се съгласите да работите с мен.

— Така е.

Ловкия не бе особено изненадан, че й е известна връзката му с Фат Ли, навярно най-известния астролог на Запад. Ловкия изучаваше това изкуство. Вярваше в предзнаменованията и поличбите, на които хората бяха подвластни и които направляваха човешките действия, както лекият бриз кара падналото листо да плува в някое неподвижно езеро. Никога не приемаше задача, преди да разбере кой стои зад нея и да събере нужната информация, след което да я предаде на Ли. След като хороскопите им бяха готови, Ли му обясняваше значението им. Ако знаменията не бяха благоприятни, Ловкия отказваше работата.

В този случай поличбите вещаеха добро. Но той бе узнал, много по-рано, още като извършваше проучванията си за 1818, че в определено отношение Мей Линг представяше мисията му в невярна светлина. Уверяваше го, че с изключение на полковника от лагера в Северна Корея, неговите умения на убиец няма да му потрябват.

— Този, когото пазиш, се безпокои, че е изложен на опасност — заговори Мей Линг. Побутна към него по амбалажната хартия една снимка. — Според него този човек, брънка от веригата, е събудил подозрение.

Ловкия не докосна снимката. Образът в три четвърти профил бе на мъж над тридесет, с полуотворени устни, сякаш се готви да се засмее. Ловкия надали разпозна, че фонът от безформени кафяви и зелени петна бяха храстите в двора на Мартин Гарет.

— В какво го подозират?

— Разследват го хора, на които това им е работата. Дочух, че са много опитни в занаята.

— Проучвания, които го правят — Ловкия почука с кокалчетата на ръцете си по снимката — опасен.

— Именно. Но за да се запази най-важният, да се изцери болестта, ще са нужни извънредни методи.

Инстинктът за самосъхранение на Ловкия приличаше на фино настроен камертон. Думите на Мей Линг бяха нежни като пеперуда, кацаща върху цвете. Но камертонът му все пак завибрира.

— Извънредни методи значи — промърмори Ловкия.

Мей Линг втъкна цигара в цигарето си от слонова кост.

— Разбирам предпочитанията ти към дългоцевни оръжия. Но смъртта на този човек не бива да се приема като екзекуция. Трябва да прилича на злополука, така че властите да не задават никакви въпроси. Нека умре, да бъде оплакан и погребан заедно с всякакви съмнения.

— Защото навярно не е единствената връзка.

Мей Линг кимна.

— Така е. И ако има разследване, другите също ще бъдат разкрити. Всеки от тях е все по-близо до най-главния. Всеки представлява огромна опасност.

— Най-главният никога не може да бъде разкрит, защото иначе всичко, което сте подготвили, ще бъде напразно — разсъждаваше Ловкия. — Семейство Чо, 1818 — всичко ще се провали.

Очите на Мей Линг бяха широко отворени и не мигаха, приличаха на две пълни луни.

— Има и друга причина за тревога.

— Причината да го подозират. Мъжът, който допринесе за това.

— Жената, която допринесе за това.

Ловкия реагира, като само леко, но дълбоко, си пое дъх. Последната му задача се отнасяше до жена. Тя беше аматьор, наивница, която нямаше представа, че я използват. Бе предвидено да умре, след като помогне на Ловкия да се върне в Съединените щати след изгнанието му в Марсилия. Но животът й не приключи в онази безлюдна зала на летище „Кенеди“. Дори и в този момент някъде по света тя го търсеше, чакайки да зърне сянката, издаваща присъствието му.

— Жена — повтори Ловкия, — която работи за преследвачите. Как се казва?

— Вече я познавате. Слоун Райдър. Не можете с пръст да я пипнете. Даже и идеално да инсценирате злополуката, дори и незначително да пострада, преследвачите ще знаят, че е била права. Ако я убиете, ще осуетите собствените си планове.

— Имате ли представа какво знае за мишената? — попита Ловкия.

— Не достатъчно. Ако имаше информация и я съобщеше на началниците си, мишената щеше да бъде подложена на пряко наблюдение. Знаем със сигурност, че разследванията им са още в начален стадий.

— Споменахте израза „пряко наблюдение“. Как го следят?

— С подслушвателни устройства. Предполагам в работата му и у дома. Вероятно са поставили и на други съобщителни средства, до които има достъп.

Правят нещо повече, помисли си Ловкия. Но действат внимателно. Не са убедени. Ако беше иначе, ФБР щеше да извърши проследяване с всички средства.

Значи не е ФБР.

— Необходимо ми е да зная кой извършва наблюдението — каза Ловкия.

— Ще ви доставя колкото може повече информация. Но запомнете: с всеки изминал ден, през който го следят, преследвачите се приближават все повече до нещо, което ще им позволи да приберат мишената. За предпочитане е да се справите с нея, докато все още се движи свободно, а не е скрита някъде на сигурно място и езикът й се е развързал при мисълта какъв ще бъде животът й, когато бъде осъдена за държавна измяна.

— Ще ми бъдат необходими няколко дни, за да се подготвя — уведоми я Ловкия. — След това той повече няма да ви притеснява.

— Нека боговете изсушат езика ви — мрачно произнесе Мей Линг.

Звучеше като проклятие, но, като твърде много неща от китайската култура, беше точно обратното, бе благословия.

Ловкия видя как тя се пресегна под масата и сграбчи две найлонови торби с листни зеленчуци. Торбите бяха в унисон с развлечената й рокля, овехтяло палто и груби обувки.

Преструвайки се, че леко куца, Мей Линг излезе от кухнята, приличайки на хилядите китайски баби, излезли на пазар в неделя. Това бе причината, поради която групата за наблюдение на ФБР не я поглеждаше повторно, щом тя напуснеше сградата на Кънектикът Авеню. До един час жената, регистрирана като една от готвачките и която беше излязла, щеше да бъде записана от видеокамерата как се връща. Всички подробности щяха да се представят и докладват.

 

 

Додж Френч навярно никога нямаше да се свърже с Мей Линг, нито да я подтикне към действия, станали причина за събития, които не можеха да бъдат спрени, ако знаеше с колко малко информация всъщност разполага екипът на МГ-11.

През целия уикенд и идната седмица Слоун, Джон Кемени и Сара Пауел разнищваха живота на Мартин Гарет. Поради връзките му с военните и с разузнаването, Кемени застана начело в разследването на пътуванията на Гарет в чужбина.

Тъй като съветникът по националната сигурност имаше достъп до всякакъв транспорт, помощникът му се радваше на същите привилегии и летеше с военни и правителствени самолети, както и с граждански полети. Кемени упорито провери всички полети, с които Гарет бе пътувал, включително от военновъздушната база „Андрюс“ и от „Дълес“. Проучи причините за тези пътувания и установи какво бе правил Гарет в промеждутъка между конференцията на НАТО в Белгия и секретното посещение в Тел Авив, където той и Тримбъл се бяха срещнали с израелските си колеги, за да обсъдят износа на противоракетна технология. Бяха продължили към Санкт Петербург, където пред висшите командири на руските въоръжени сили представиха доклад за мюсюлманската заплаха в Източна Русия.

Навярно на Гарет щеше да му бъде лесно да се изплъзне от официалните си обязаности или да се свърже с някого по време на многобройните срещи, в които участваше. Кемени нямаше начин да установи дали това се бе случило, затова провери телефонните разговори, които Гарет бе водил. От хотелите, в които бе отсядал, Гарет бе звънял само на жена си. Разговорите по работа провеждаше от обезопасените линии на посолствата или консулствата.

Кемени още работеше по тази следа, когато докладва пред Лий и групата. Командировките на Гарет не бяха до известни финансови центрове. Ако бе взимал пари, надали щеше да ги внася в институции, които нямаха закони за опазване на тайната на влога. Би било прекалено рисковано, особено след посещението в Белгия, но лесно би могъл да се измъкне и да влезе в Холандия, където банковата информация се пазеше, както осите пазеха гнездото си.

Сара Пауел не бе стигнала по-далеч. Постави под лупа съпругата на Гарет. Пати Гарет бе защитила магистърска степен по социални науки в Колумбийския университет и бе работила две години в Ню Йорк, преди да се омъжи. Започнала бе нова работа в окръг Колумбия, но бе изоставила обществените служби след по-малко от година, за да роди сина си. Документите сочеха, че Пати Гарет е имала най-добри намерения да се върне на работа, но преди детето й да получи диагноза сърдечна недостатъчност. Бе останала у дома с бебето, но със съпруга си все пак бяха наели медицинска сестра.

На Сара й се струваше, че Пати Гарет води живот, изпълнен с тихо отчаяние. Тя бе единствено дете и родителите й се бяха поминали, докато е била в колежа. Имала е малко пари от застраховки, колкото да преживее, докато завърши, но, все пак са й били нужни студентски заеми.

Нямаше други пари, които Сара да проследи. Подобно на милиони американци, които живееха с ограничени финансови възможности, Пати Гарет използваше кредитни карти дори и когато пазаруваше от бакалницата. Трудно бе да проследи местата, от които пазаруваше, както и „Уол-Март“, „Кей-Март“ и други предоставящи намаления търговски центрове. Пати пазаруваше скромно и пестеливо. Често купуваше от разпродажби.

Слоун и Лий Портър се заеха с подслушвателните устройства. Записите с разговорите на Гарет по телефона пристигаха три пъти на денонощие — в осем сутринта, четири следобед и в полунощ. Ако в тях имаше нещо интересно, времето за реагиране на групата беше ограничено. Което означаваше, че нито Слоун, нито Портър си тръгваха от службата преди три сутринта.

Но записаните разговори на Гарет не разкриха нищо. Много от обажданията по работа бяха до същите хора, с които Гарет имаше основателни причини да разговаря. Личните бяха със съпругата му, с лекаря, който следеше състоянието на сина му, с автомобилния сервиз, с компанията за електронна търговия — нормални контакти за живота в големия град.

След почти цяла седмица пресяване на записите, Слоун настоя Портър да й разреши да се върне към проследяването на парите. Повтаряше, че най-добрият им шанс да установят причината за заема на Гарет бе да намерят тайнствената д-р Сюзан Остроф. Портър бе категорично против.

— Вече започнах да я издирвам — обясни той. — Тя е много по-едра риба. Трябва да внимаваме как ще подходим към нея. Искам да зная повече за Гарет, преди да се насочим към нея.

— В един момент или ще се наложи да го обвиним, или да го оставим на мира — отговори Слоун. — Съдебното разпореждане за подслушване няма да продължава вечно.

— Може да помолиш приятеля си детектив Али за помощ, ако искаш — предложи Портър.

Слоун се изчерви, но не се изненада. Не пазеше в тайна срещите си с Уип. А ако Портър не бе проучил Уип и Сантана, нямаше да направи това предложение.

 

 

Нямаше много отворени заведения в три сутринта. „Попай“ на Пета улица беше най-популярното и най-безопасното, защото редовните посетители бяха ченгета, които отиваха или се връщаха от смяна.

Уип Али пое „гробарската“ смяна по същото време, когато Слоун започна работа по записите. Започнаха да се срещат в „Попай“, заведение в стил петдесетте със столове от лъскав хром и червена кожа, предназначено или за късни вечери, или за ранни закуски. Повечето от клиентите бяха полицаи, шофьори на камиони или правителствени служители, прелистващи сутрешното издание на „Поуст“.

Тази вечер Слоун Райдър безцелно ровеше с вилицата си в лека салата, докато Али съсредоточено ядеше денвърски омлет^[1].

— Мълчалива си тази вечер — установи Али.

Слоун вдигна поглед от храната си.

— Не ме разбирай погрешно — отговори тя. — Налага се. Свързано е с работата ми.

Али се засмя.

— Казала си на шефа си за мен и той ме е прекарал през месомелачката си.

— Нима знаеш?

— Когато ми съобщи, че работиш в МГ-11, предположих, че може да се случи. В този град проверяват досието ти по-често, отколкото хващаш простуда.

Али направи знак на сервитьорката да му налее още кафе и после попита:

— Е, какво има?

Слоун му разказа накратко за разследването, върху което работеше.

— Наистина ли си убедена, че има нещо гнило в този човек? — попита Али.

— Има нещо нередно. Но не мога да го открия.

Али не я попита за подробностите. От дните си в армията знаеше за огромните средства, които се отделят за МГ-11. Но разследването все още бе в началния си етап. Някои пътища навярно бяха пренебрегнати или не бяха още изминати. Предложи й един от тях.

— Направихте ли справка за името в Националния криминален информационен център?

Говореше за компютърната база данни на ФБР. Полицията от цялата страна имаше достъп до нея, дори и от патрулните коли, за да провери, ако се налага, дали превозното средство, което е спряла, е откраднато и пътуващите с него не се издирват.

Слоун се намръщи.

— Не, не сме. Този човек има сериозен имунитет. Надали Центърът има нещо за него.

Али не обърна внимание на думите й. От опит знаеше, че понякога най-очевидното средство дава най-добри резултати. Но откри и друга причина, заради която Слоун не следваше рутинната практика. Вече се бе обърнала към ФБР за подслушвателните устройства. Не желаеше да контактува с Бюрото, освен ако не беше абсолютно необходимо.

— Ще се обадя вместо теб — предложи той. — Мога да го скрия сред няколко други имена и така няма да изпъкне.

Слоун внимателно го изгледа. Портър й бе дал зелена светлина да включи Али в разследването. Ако искаше да продължи, щеше да се наложи да му даде името. Неин ред беше да вземе решение. Защо пък не.

— Мартин Гарет — тихо промълви тя и после му продиктува буква по буква името. — Помощник е на съветника по националната сигурност.

Али не изглеждаше впечатлен.

— Ами хубаво. — Той си погледна часовника. — До десет ще бъда готов. Удобно ли е за теб?

Детективът удържа на думата си. Обади се на Слоун в девет и четиридесет и пет.

— Вашият човек е чист, поне според Националния криминален информационен център — съобщи й той.

— Струваше си да опитаме — отговори тя. — Длъжница съм ти.

— Може би това не е всичко. Следили ли сте го отблизо?

— Само чрез подслушвателни устройства. Веднъж ходих при него.

— Краят на седмицата наближава. Какво ще кажеш да се повъртя около него, в случай че, ако реши да замине… да видя къде обича да ходи, с кого разговаря?

Слоун се поколеба. Това, точно казано, не влизаше в правомощията й, нито имаше някакъв опит в следенето. Но Уип имаше.

— Ти си на ход — съгласи се тя.

— Тогава ми кажи повече подробности.

 

 

Мартин Гарет нямаше никаква представа за интереса, който бе събудил в МГ-11, нито имаше понятие, че през по-голямата част от седмицата една сянка се движеше съвсем близо до него и семейството му. Поне докато съпругата му не повдигна въпроса.

Ловкия взе под наем буик „Регал“, защото беше подходящ за квартала на семейство Гарет. Всяка сутрин си купуваше кафе в местната закусвалня и после бавно преминаваше покрай дома им. Сякаш бе един от многото безлични служители с костюми на път за работа.

Но вместо това, след като проследеше Гарет до Вашингтон, Ловкия отново се връщаше. Нямаше намерение да се опита да извърши невъзможното — да последва обекта в Белия дом. Докато Гарет беше там, нямаше защо да го мисли. Имаше други начини, чрез които Ловкия да събере информация за него.

Всекидневието на Пати Гарет бе монотонно. В определени дни Ловкия чуваше да се лее рок музика от наполовина отворения прозорец, докато Пати тичаше осем километра върху наетата пътечка за бягане. Четвъртък беше ден за пране. Пералнята и центрофугата се намираха в гаража. За удобство Пати оставяше вратата отворена при всяко зареждане на машината. Тъй като колата на Гарет я нямаше, Ловкия виждаше стелажа с наредените на него евтини, но добре поддържани инструменти и поовехтелите градински мебели, прибрани за през зимата.

Една сутрин Ловкия видя как майка и син излизат от входната врата и тръгна след тях към местната болница. Там проведе кратък разговор с медицинската сестра, безлична жена на средна възраст, която се поддаде на чара на по-възрастния, хващащ окото мъж, който питаше за един пациент, чието име тя не можа да открие — нищо чудно, понеже болният съществуваше само във въображението на убиеца.

Сестрата работеше отдавна в болницата и добре познаваше Дани Гарет. Когато Ловкия попита за него, тя отговори, че е славно хлапе. Цяло чудо, че операцията била успешна. Момчето обичаше да играе бейзбол и въртеше бухалката като никой друг. Но на всеки две седмици, сякаш по часовник, го водеха за преглед на сърцето. Тя сподели с Ловкия, че така живее в клетка.

Споменаването на бейзбола събуди бдителността на Ловкия. Сред различните вещи в гаража на Гарет имаше кутия с топки и няколко бухалки. Сподели със сестрата, че има двама племенници на възрастта на Дани, които често му идват на гости. Кога играят децата, та и те да се включат?

Сестрата засия и му разказа, че в събота играят близо до езерото Тидал в парка „Уест Потомак“. Дани Гарет никога не пропускал мач. Ловкия й благодари за отзивчивостта и тръгна да си ходи.

Подкара към езерото Тидал, паркира колата и пое през парка. Откритите затревени площи, оградени от двете автомобилни артерии и самото езеро, бяха идеални за целта.

Съвсем ясно си представи свеж, огрян от слънцето съботен следобед: масичките за пикник, натежали от табли с храна, увита с целофан, съпругите вадят безалкохолни напитки от хладилните чанти, докато бащите измерват с крачки разстоянието между базите, помъкнали стари одеяла за постилане. Следва добродушен спор как да разпределят децата в отбори и кой да бъде съдия. След първото хвърляне се чуват радостни викове. Бащите са седнали заедно със съпругите си и окуражават децата.

Какво ли пият бащите?

Бира, безалкохолни или чай с лед. За целта сякаш най-подходящ бе студеният чай. Тъмният му цвят го правеше по-примамлив от прозрачната газирана вода.

Имаше и друг важен фактор: зрителите. Разхождащите се наблизо сигурно спираха за няколко минути да погледат. Един симпатичен, подходящо облечен непознат нямаше да предизвика тревога, дори би останал незабелязан, докато всеобщото внимание е привлечено от играта. Всичко щеше да мине идеално.

Ловкия още веднъж премисли плана, докато караше към града, като бавно се разпростираше във въображението си подобно на кърваво петно. Пое по шосе №50, минаващо покрай международното летище „Дълес“, и се насочи към Мидълбърг, окръг Лаудън, сърцето на Вирджиния. След по-малко от час премина през ширналите се от двете му страни коневъдни ферми, където стопаните се отдаваха на спортове като лов на лисици, поло и стипълчейс^[2]. След ранен обяд, състоящ се от салата от морски дарове, Ловкия тръгна да търси това, което му трябваше.

Ветеринарният кабинет бе елегантно обзаведен и добре оборудван. Ловкия нарочно избра обеден час за посещението си, с надеждата, че собственикът няма да е там. Оказа се така, на мястото му любезен, сериозен млад помощник, изказа съчувствието си за лошото положение на несъществуващия кон, от което Ловкия му се оплака. Лекарството, което търсеше убиецът, бе в списъка на контролираните вещества в повечето щати. Но законодателите във Вирджиния, самите занимаващи се с отглеждане на коне, тихомълком бяха решили да го махнат от списъка, което губернаторът, и той запален коневъд, бе потвърдил с един замах на скъпата си писалка.

Ловкия предпазливо купи само толкова, колкото се полагаше за състоянието на животното, което беше описал. Тъй като плати в брой, единствената следа от покупката остана в компютъра на ветеринаря, забутана сред десетки други продажби. Дори и да откриеха веществото след токсикологичен анализ на жертвата — малко вероятно, при положение че бе необходимо само миниатюрно количество и тялото бързо щеше изхвърли остатъка — следователите трудно щяха да го проследят чак до никому неизвестния кабинет в Мидълбърг. А и да разпитаха младия помощник, той в най-добрия случай щеше да даде бегло описание на незабележителния мъж на средна възраст, което по никакъв начин нямаше да ги отведе до Ловкия.

Уип Али взе Слоун от апартамента й точно в седем часа сутринта в събота. Носеше голям термос с кафе и още топли кифли, купени от фурната. Хапнаха, докато пътуваха към покрайнините на града, и се отправиха към панорамния път, свързващ Балтимор и Вашингтон.

Пътят им ги отведе през поредица от индустриални зони до голям склад, заобиколен от висока ограда, завършваща с бодлива тел. На табелата на портата пишеше „Полицейско депо на щата Мериленд“.

— Каза, че щяло да бъде изненада. — Слоун огледа смълчаните, изоставени сгради. — Определено знаеш как да ухажваш момичетата.

Али се засмя и показа значката си на видеокамерата. Огромните врати се отвориха и те вкараха колата в склада. Пако Сантана изникна сякаш от нищото, с недоядено парче пъпеш в ръка. Отвори вратата на Слоун, поздрави я със свенлива усмивка и й предложи да си хапне от плода.

Али ги поведе през грамадното помещение, пълно с военни коли, влекачи и най-различни други превозни средства. Регистрира се при пазача в остъклената му стаичка, след което се обърна към Сантана:

— Подготви ли документите?

С уста, пълна с пъпеш, Пако измърмори, че всичко е готово, като ръкомахаше с плода. Флуоресцентното осветление хвърляше лъчите си върху тъмносин, обикновен на вид шевролет „Събърбън“.

— Става — отбеляза Слоун. — Ако се каните да влачите мъртъв лос.

— Колата е малко по-различна — заобяснява Али. Заобиколиха превозното средство. — Има устойчиви гуми с допълнителен пластмасов ръб. Можеш да изминеш осемдесет километра с осемдесет километра в час, дори и да са спукани. Акумулаторът е в бронирана кутия, а резервоарът е подсилен срещу експлозия.

Той отвори вратата откъм шофьора и й показа купето. Беше облицовано с непробиваема стомана. На всички прозорци имаше бронирани стъкла. Съоръжена бе с дистанционно, което проверяваше за наличието на бомби, и с резервоар с кислород в задната част, в случай че срещу пътниците се използва сълзотворен газ.

— Вратите се отварят само ако освободиш този прекъсвач тук — завърши той, протягайки се зад дръжката на вратата.

Слоун внимателно разгледа всичко.

— Не забравяй това — посочи тя една пушка, окачена до арматурното табло.

— Вярно. Има още оръжия, които ще ти покажа.

Слоун положи длан върху ръката му.

— Извинявай, но във военна зона ли ще се движим?

— Доколкото ми е известно, не — весело отговори Али.

Когато се върнаха в стаичката на пазача, Сантана дръпна Слоун настрани.

— Военните често ни дават на заем разни неща. Конфискували са тази кола от трафикант на наркотици — добави поверително той. — Наистина си я бива. Собственикът й е оцелял при атентат.

— Прекрасна препоръка — промълви Слоун.

Няколко минути по-късно отново се отправиха към панорамния път. При Колидж Парк Сантана, който караше закрита кола, натисна клаксона и се насочи към платното за излизане.

— Забравил е да си вземе обяда — обясни Али. — Ще се срещнем при езерото Тидал. Имаме предостатъчно време.

В последната купчина записи от подслушвателните устройства, които Слоун беше прослушала, Мартин Гарет се обаждаше на разни приятели и се уговаряше да се срещнат в парка „Уест Потомак“ към десет часа, за да участват в играта. Оставаше им повече от час.

На шестдесет километра на запад Мартин Гарет приключи с нареждането на багажа в комбито си „Волво“. Някога бежово на цвят, сега боята му бе потъмняла до кално кафяво. Петната от ръжда около калниците и броните, следствие от солта, хвърляна по пътищата през зимата, изглеждаха все по-зле.

Гарет хвърли поглед към Пати, която се суетеше с обезопасителния колан на Дани. Момчето се дърпаше, твърдейки, че може да го нагласи само. Лицето й беше отслабнало, с нездрава бледност. Заслужаваше нещо по-добро. Гарет искаше нещо по-хубаво за цялото семейство. Но сърдечният порок на Дани не само ги бе довел до ръба на финансов крах, а беше изсмукал няколко години от живота на Пати, бе й отнел смеха и радостта — животът и любовта бяха загубили значение за нея.

Положението изглежда се влошаваше. Преди няколко дни Пати му съобщи, че й се струва, че е забелязала един мъж да наблюдава къщата им. Зърнала го през прозореца, докато била на пътечката за бягане, и още веднъж, когато излязла, за да простре прането. Гарет настоя да му каже как изглежда и не се изненада, че описанието й бе съвсем неточно. Пати се справяше с цифрите, но й бе трудно да си спомня имена или външния вид на хората.

Все пак той я изслуша внимателно и поговори със съседите. Но никой не можеше да потвърди казаното от съпругата му.

Гарет надали щеше да обърне внимание, ако жена му не настояваше така решително. Постоянното споменаване на непознатия разтревожи Гарет и накрая, както го бяха инструктирали преди много време, се свърза със Сюзан Остроф и й съобщи, че вероятно е под наблюдение. Тя не знаеше за подобно нещо и подметна, че Пати си въобразява. Гарет забрави за случая и го изхвърли от паметта си.

Когато Гарет спря на паркинга, повечето хора се бяха събрали. Докато махаше на съседите си, Дани грабна ръкавицата си за бейзбол и се втурна към игрището. Пати понечи да го последва, но спря, когато Гарет докосна ръката й.

— Нищо му няма. Нека да върви. Помогни ми да пренесем храната.

Съпругата му едва забележимо се усмихна. Гарет знаеше, че тя няма да изпусне Дани от погледа си, докато вървят към масата за пикник. Забеляза зеления събърбън, спрял в края на паркинга, и го жегна завист. Пати можеше да кара подобен джип или комби, особено през зимата. Щеше да бъде далеч по-сигурен, отколкото старата им трошка.

Гарет се ръкува с другите бащи и вдигна краката си на пейката до масата за пикник. Слънцето галеше лицето му, докато си отвори една кока-кола и я наля във висока пластмасова чаша, пълна с лед. Изпи няколко едри глътки от газираното питие, взе си едно хрупкаво пилешко бутче от препълнената чиния и бавно се запъти към мястото, където Дани поглъщаше напътствията на треньора си. Мина покрай елегантно облечен по-възрастен мъж с малък, но скъп бинокъл, който висеше на кожена каишка около врата му. Гарет забеляза в ръцете му книга по орнитология и се зачуди какви ли пернати се надява да забележи този ентусиаст. Доколкото знаеше, бреговете на езерото Тидал не бяха известни като места за наблюдаване на птици. Човекът се усмихна и кимна на Гарет, когато се разминаха, после младият мъж чу сина си да го вика.

Ловкия продължи, без да променя крачка, и се насочи точно към масата за пикник, където седеше Пати Гарет с още две жени.

— Извинете, госпожо.

Приятен английски с парижки акцент се лееше от устата му. Той забеляза, че Пати Гарет и другите жени вдигнаха очи с интерес и любопитство.

— Как мога да стигна до Музея Холокоста?

Пати Гарет се смути. Знаеше къде е музеят, но не можеше да се сети за най-прекия път дотам. Приятелките й предложиха няколко маршрута, после и трите заговориха една през друга, а Ловкия се усмихваше, докато ги гледаше. Вече го бяха преценили като безобиден турист с фотоапарат през рамо и книга в ръка. Никоя не забеляза, че другата му длан бе леко свита и в гънките си криеше малка пластмасова торбичка.

Ловкия незабележимо пристъпи, така че ръката му да се намира точно над чашата с кока-кола на Гарет, чиито стени се бяха изпотили от студената течност. Той притисна палец към дланта си, пластмасата се отвори и сив прашец поръси питието, разтваряйки се мигновено. Цветът на течността не се промени.

След като постигнаха съгласие кой е най-прекият път, жените се обърнаха към него и посочиха алеята, която минаваше покрай Мемориала на Джеферсън. Ловкия им поблагодари и с вежлив поклон се отдалечи.

 

 

Слоун Райдър се размърда на седалката за пътници и пренасочи вниманието си от Гарет и играта към съпругите. Видя гърба на един мъж с жълто-кафяво сако и тъмнокафяви панталони. Той небрежно пое по алеята. Една от жените на масата за пикник също проследи с поглед отдалечаващата се фигура, после се обърна към останалите и се включи в разговора. Неясна мисъл си запробива път в съзнанието на Слоун, сякаш странник търсеше посока в нощта. Между жената и мъжа може би имаше връзка. Но мъжът вече бе изчезнал.

Слоун хвърли поглед към Уип Али, който не бе свалил очи от Гарет, откакто бяха пристигнали.

— Започвам да мисля, че май прибързах с Гарет — заговори тя. — Имаше една съвсем дребна нередност, която ме насочи към него. На времето ми изглеждаше достатъчна…

— Щом тогава е била достатъчна, така е и сега — отговори Али, гледайки как Гарет скача на крака, когато синът му удари една фалцова топка в полето извън игрището, завършвайки ининга^[3].

— Имаш информация, която не се връзва. Притежаваш инстинкт да я разпознаеш и да я използваш.

— Зная. Но човекът прави това, което всеки нормален баща прави сутрин в почивните дни.

— Но това, което е било нередно, не се е променило, нали?

— Ни най-малко.

— Тогава се довери на своя нюх. Този има вид, сякаш ще го сложат на корицата на „Тайм“ за баща на годината. Може да заслужава. Но ако не му е чиста работата, ще си проличи. Винаги така става.

Докато Уип се свързваше с Пако Сантана, заел позиция от другата страна на парка, Слоун наблюдаваше как Гарет разговаря със сина си. Момчето стискаше бухалка, но пред него имаше четирима други питчери^[4]. От изражението на детето Слоун долови, че то знае, че няма голяма възможност да удря през този ининг.

Гарет се отдалечи от ромба и се отправи към масата за пикник. Слоун видя как прегръща съпругата си и посяга, за да си вземе питието. После жадно го изгълта.

На сто и двадесет метра по-нататък, скрит зад един шубрак, Ловкия стана свидетел на същото. Сега всичко щеше да се развие бързо.

При хората кетаминът пораждаше халюцинации, предизвикваше спазми на кръвоносните съдове и загуба на паметта. Количеството, което убиецът бе изсипал в чашата на Мартин Гарет, веднага щеше да повлияе на нервната система.

Вкусът на питието се видя приятен на Гарет, силен и сладък. Той посегна към пластмасовата бутилка, за да си налее още, докато в съзнанието си отново виждаше удара на Дани, когато сладостта в устата му стана непоносима. Закашля се, после започна да се задушава. Нещо топло и влажно замъгли съзнанието му. Сякаш огромен червей, запушил гърлото му, бавно се спускаше навътре.

Пати Гарет видя, че съпругът й се задави, изправи се до него и силно го потупа по гърба с отворена длан. Но той извика и впи нокти в гърлото си.

Хората около масата се отдръпнаха в ужас, когато Гарет залитна. Писъците му се приглушаваха от стисналите гърлото му пръсти, но бяха достатъчно силни, за да привлекат вниманието на минувачите. Пати се спусна към него и го прегърна. Мартин Гарет така и не чу виковете й. Наклони се напред, поемайки тежестта й с гърба си, после с див рев се освободи от прегръдката й, като я блъсна на земята. Секунда по-късно нещо червено и мокро падна на масата за пикник. На крачка от лудостта, Гарет бе отхапал парче от езика си.

Устата му бе широко отворена, от нея бликаше кръв. Нямаше как да сподели ужаса, който го бе обзел. Накъсани, гърлени стенания се изтръгваха от гърдите му, всяко придружено от нов поток кръв. Предните части на ризата и панталоните му вече бяха подгизнали. С периферията на съзнанието си долавяше, че е откъснал нещо от устата си, но все повече чувстваше как червеят пълзи през гърлото му надолу към гърдите му, разяждайки всичко по пътя си. Струваше му се, че нажежени въглени прогарят мозъка му. Залитайки, той се отдалечи от съпругата и приятелите си и застана в средата на игрището. Играчите и зрителите с писъци се разбягваха, когато си проправяше път през тях. Действието на кетамина бе толкова силно, че Гарет не разпозна сина си, когато се блъсна в него. Писъците на Дани, причинени от болката, потънаха в оглушителния водовъртеж, поглъщащ съзнанието на баща му.

Слоун и Али изскочиха от колата и хукнаха с всичка сила, бързо изминавайки петдесетте метра, които ги деляха от Гарет. Али викаше в микрофона, прикрепен на ревера му. След секунди Слоун видя Пако Сантана да се втурва към Гарет подобно на бизон, движейки се диагонално, стремейки се да го изпревари.

Но Гарет се оказа по-бърз. Стигна до булевард „Уест Бейсин“ и хукна напряко през потока от коли. Шофьорът на един идващ автобус с екскурзианти успя рязко да завие, след което превозното средство се качи на бордюра, прегази лехите с цветя и удари странично едно дърво, преди да спре.

Слоун изгуби от поглед Гарет веднага щом той се залута из черешовата горичка от другата страна на булеварда. Али държеше високо значката си, опитвайки се да забави движението на колите. Слоун видя пролука и се завтече напред. Зад себе си чуваше тежките стъпки на Пако Сантана.

— Той е при водата! — извика му тя. — Няма къде другаде да отиде. Пресечи му пътя!

Слоун смяташе, че ще го доближи отдясно, Сантана отляво, а Али ще покрие пространството между дърветата и брега. Гарет щеше да остане между тях.

Обаче грешеше. Гарет въобще не спря, когато стигна до брега. Воден от неистовата нужда да убие каквото го изяждаше отвътре, той скочи в езерото Тидал и веднага отвори уста. Щеше да удави изчадието.

Слоун за миг свали якето си, изрита маратонките и скочи във водата след него. Ледената вода спря дъха й, но тя продължи да плува до мястото, където Гарет бе потънал. Пое дълбоко дъх и изчезна в тъмната вода. Не беше много дълбоко, но трябваше опипом да го търси. Докосна студеното, меко, кално дъно и отдръпна ръка с отвращение. В следващия момент пръстите й напипаха нещо друго — плат. Крачол на панталон, после глезен.

Слоун стисна глезена като в менгеме и зарита колкото сила имаше с двата крака, опитвайки се да изтегли Гарет на повърхността. Изведнъж конвулсиите му престанаха. Слоун направи грешка, разхлаби хватката си и глезенът отплува. Едновременно с това нещо тежко я удари по слепоочието. Тя се извъртя, като се държеше за главата, и се опита да изплува на повърхността. Но две ръце се сключиха в смъртоносна хватка около кръста й, не й позволяваха да мръдне, изстисквайки въздуха от измъчените й дробове.

Слоун се вкопчи в ръцете, притиснали диафрагмата й. Черна пелена забулваше съзнанието й. Изглеждаше невероятно, че Гарет беше толкова силен, че досега не му бе свършил въздухът.

Изведнъж, за част от секундата, Слоун разбра, че е свободна. В дробовете й не бе останал никакъв въздух и замаяна, почти удавена, за миг остана неподвижна. Почувства, че се носи. Няма нужда да умираш, каза си тя и самата мисъл й се стори нелепа. Но инстинктът й за самосъхранение се задейства и тя с усилие заплува към повърхността.

Почувства слънцето. Пако Сантана, застанал до кръста във водата, без всякакво усилие я носеше към брега. Обърна се и се сблъска с Уип Али, който тъкмо изплуваше на повърхността. Докато кашляше и плюеше вода, Слоун видя лицето на Али с размазана по него кал и кръв. Имаше дълги, дълбоки кървави ивици, където Гарет го бе издрал, докато Али се опитваше да освободи Слоун, счупвайки китката на Гарет.

Али постави ръка под брадичката му, поставяйки я в класическата поза за даване на помощ на удавник. Държа го в това положение, докато Сантана не издърпа Гарет, после го метна през рамо и тръгна през водата. Слоун видя как едрият детектив положи Гарет на стръмния бряг и се приготви да му окаже първа помощ.

Али се повлече към нея и рухна на земята.

— Добре ли си?

Слоун кимна.

— Трябва да му направим изкуствено дишане.

Али я дръпна назад.

— Не знаем какво му се е случило…

— Но той ще умре! — извика тя.

— Няма значение. Вече не — обади се Пако Сантана.

Прокара ръка през лицето на Мартин Гарет, затвори зиналата му уста и склопи клепачите над ужасените му, невиждащи очи.

В същия момент Пати Гарет, която бе успяла да се измъкне от обкръжилите я зяпачи, закрещя.