Филип Шелби
№1818 (17)

16

Джон Кемени и Сара Пауел винаги пристигаха първи на работа, пътувайки с кола от Силвър Спрингс. Кемени, като най-възрастен член на групата, харесваше всички, които работеха в МГ-11, но изпитваше слабост към математическия гений Сара, която на двадесет и две годишна възраст бе завършила „Уелсли“^[1]. Това бе дъщерята, която ергенът Кемени никога не бе имал.

Първото, което доловиха, беше миризмата на кафе. Кемени и Пауел се спогледаха. Вратата към кабинета на Портър беше затворена, но щорите, покриващи остъклената стена, бяха вдигнати, осигурявайки изглед към празните бюра. От далечния край на помещението, зад преградите на една от работните клетки се чуваше приглушено мърморене. Когато Кемени и Пауел се приближиха, различиха думите:

— Има някаква грешка, нещо не е наред. При теб нещо не е наред!

За човек с неговия ръст Кемени се движеше твърде тихо. Много отдавна си бе създал навик да се прокашля или да издаде някакъв друг шум, за да обяви присъствието си. Така постъпи и сега. Слоун Райдър вдигна поглед от монитора си, примигна и ги поздрави с „добро утро“.

Кемени, Пауел и останалите знаеха всичко за Слоун Райдър дори преди Лий Портър да се свърже с нея. Политиката му бе да представя на вниманието на екипа си справката за новия кандидат с оглед потенциални конфликти или несъвместимост. В случая със Слоун информацията за нея заинтригува групата. Неколцина от тях самите бяха възпитаници на „Рейвънхърст“ и гарантираха за обучението й. След първоначалното представяне общото мнение беше, че Слоун е напълно подходяща за работата на екипа.

— Добро утро, Слоун Райдър — поздрави я Кемени. В говора му се долавяше лек акцент; независимо от сърдечния поздрав, очите му бяха нащрек. — Не ви ли е съобщил Лий, че не дават премии за извънредни часове?

— Тук ли бяхте цяла нощ? — попита Сара Пауел. Беше стройна жена с дребен кокал, движеше се бързо и леко като птичка.

— Не съвсем — отговори Слоун. — Вечерях, отидох си вкъщи, но не можах да заспя. Върнах се около пет часа. — Слоун побутна купчина с разпечатки на бюрото си. — Искате ли да хвърлите един поглед, докато се поосвежа?

Тоалетните на етажа бяха чисти, просторни и добре осветени. Имаше душкабини, снабдени с богато разнообразие от сапуни и шампоани за онези, които често прекарваха нощите си в службата.

Слоун наплиска лицето си с хладка вода и почувства как паренето в очите й изчезва. Разрови паметта си за някой приятен спомен, за да се откъсне за миг от това място, и го откри в образа на Уип Али, седнал до нея в „Клайдс“, където бяха отишли да вечерят. Ресторантът към бара беше претъпкан с жизнерадостни младежи — сътрудници в Конгреса, новобранци лобисти, всякакви адвокати — всички те разговаряха по-шумно от допустимото, опитвайки се да наложат мненията си.

Разговорът се въртеше около безопасни и приятни теми. Слоун научи, че Али е страстен почитател на мюзикълите на „Бродуей“, който пътува до Ню Йорк, вместо да чака продуцентите да поставят любимите му представления в центъра „Кенеди“. Беше израснал, играейки хокей, и освен че бягаше, ходеше да се пързаля на откритата ледена площадка между западното крило на Националната художествена галерия и Националния природонаучен музей. Забеляза също, че между него и обслужващия персонал в града цари особено разбирателство. Първия път в „При Пол“ барманът общуваше с него с братска фамилиарност. В „Клайдс“ сервитьорът на два пъти му подаде сгънати салфетки, явно съобщения. Али си ги пъхна в джоба без коментар.

Долови, че е разочарован, когато тя спомена, че трябва да се върне на работа. Поради късния час прие предложението му да я закара със стария си седан, по който още личаха полуизтритите опознавателни знаци на таксиметрова кола.

— Така по-малко прилича на кола под прикритие — обясни й Али.

Почувстваха се неловко, когато пристигнаха пред сградата на Сметната палата, никой от двамата не знаеше какво да каже, докато чакаха охраната да отключи вратата. После изведнъж и двамата заговориха в един глас и избухнаха в смях.

Споменът за Али, който протяга ръка към нейната и нежно я стиска, достави радост на Слоун. За първи път от месеци насам съмненията й в мъжете и способността й да ги подбира се бяха уталожили.

Лий Портър беше пристигнал и стоеше до бюрото на Слоун заедно с Кемени и Пауел. Вдигна очи от листа, който четеше.

— Добро утро — посрещна я той. — Май си се натъкнала на нещо.

— Мартин Гарет — отговори Слоун. — Всички останали от разпечатката изглеждат чисти. Единствено при него има нещо нередно. И то не е малко.

— Според мен Слоун е попаднала на нещо — изчурулика Пауел. — Цялата история със заема от банката. Има нещо гнило.

— И връзката с Остроф — добави Кемени. — Нищо не говори за съществуването на тази жена, освен гаранцията за заем от двеста хиляди и няколко междуградски разговора с домашния й телефон. Прекалено много неизвестни.

Портър извади лулата си и започна да я върти с пръсти, сякаш бе броеница. Стаята се изпълни с шум, тъй като пристигаше останалата част от екипа.

— Остави Остроф — посъветва я той. — Засега. Съсредоточи се върху Гарет.

— Има ли действащо досие? — запита Кемени.

Портър кимна.

— Цялостна финансова ревизия. Ще се обадя на Хенриета от правния отдел да уреди заповедите за проверка. ФБР ще са поставили подслушвателните си устройства в къщата на Гарет до утре сутринта.

— Ами в службата му? — попита Слоун.

— Ще инсталираме и там — отвърна Портър. — Както и на всички обществени телефони в радиус от десет минути път пеша около работното му място.

Слоун не можеше да повярва колко бързо се развиваха събитията. Всичко, което Портър нареждаше, преследваше далечна цел.

Сякаш прочел мислите й, Портър се обърна към нея:

— Трябва да действаме бързо. Трябва да разберем дневната програма на Гарет, докъде се простира и какви са целите й.

— Ами ако връзката му с д-р Остроф и заемът с ниска лихва се обяснят по някакъв начин? — запита Слоун.

— Именно това искам — отговори Портър. — Да намерим обяснение. Щом това стане — ако стане, — прекратяваме всичко. Гарет никога няма да разбере, че сме се интересували от него. Нищо няма да навреди нито на него, нито на неговото семейство, нито на кариерата му. — Той се обърна към Сара Пауел. — Свържи се с правния отдел. Джон, обади се на Чарли Уедърс от звеното за наблюдение, кажи им от какво имаме нужда. Искам всичко да е готово, преди да сме получили съдебните разпореждания.

Слоун ги видя да се отдалечават.

— Аз какво да правя?

— Ще продължиш да проучваш Гарет — нареди й Портър. — Обади му се и му кажи, че Сметната палата обсъжда искането на съветника по националната сигурност за увеличаване производството на спътници. Че сме склонни да изразим благоприятно становище, но съществуват някои въпроси. Това е любимият проект на Тримбъл. Гарет ще ти отдели колкото време искаш.

— Какво производство на спътници?

— Документацията е в моя кабинет. Всъщност са две огромни папки. Надявам се, че можеш да четеш бързо.

Портър бе прав за всичко. Гарет веднага прие да разговаря със Слоун. След като му обясни причината, поради която го търсеше, той отмени всякакви ангажименти по обяд.

И в класната стая, и в истински условия инструкторите от „Рейвънхърст“ учеха студентите колко важно е да използват правдоподобно прикритие, за да маскират тайните си намерения. В този случай Слоун разчиташе на документите от кабинета на Портър. Папките съдържаха подробни планове и описания на „КХ-15“, новото поколение спътници-шпиони, които „Хюс“ бяха разработили и предложили да произведат за Националната служба за разузнаване. Джеймс Тримбъл енергично се застъпваше за новите платформи, въпреки цената им от петнадесет милиарда долара. Гарет беше негов представител пред Сенатската комисия по разузнаването и финансовите институции.

Инструкторите от „Рейвънхърст“ втълпяваха и друго на учениците си: човек, който иска нещо от теб, неминуемо ще говори повече, отколкото трябва. Гарет не правеше изключение. Предложи на Слоун разхладителна напитка и след като тя прие, се впусна да възхвалява „КХ-15“. Колкото повече говореше, толкова по-дълго време имаше Слоун да добие представа за този човек.

Марти Гарет се оказа точно такъв, какъвто сочеше личното му досие: умен, енергичен, излагаше аргументите си последователно и стегнато. Слоун нямаше впечатлението, че е човек, върху който се упражнява някакъв натиск, като изключим напрежението, в което го държеше работата му. Подходът му към обсъждания въпрос беше откровен и открит; неговите отговори на въпросите й бяха сериозни и добре обмислени.

Слоун се усмихваше, водеше си бележки и полека насочваше разговора. Следвайки напътствията на Портър, тя запозна Гарет с безпокойствата на Сметната палата относно разходите по проекта и нежеланието на „Хюс“ да даде някакви гаранции, че определените суми няма да бъдат превишени. Гарет изглеждаше видимо облекчен, че това бяха единствените й тревоги, и обеща да й отговори веднага щом може.

Би ли желала госпожица Райдър лично да се срещне със съветника по сигурността? Би могъл да уреди няколко минути.

Тя реши да се въздържи. Джеймс Тримбъл бе значително по-възрастен и по-проницателен от Гарет.

Гарет извика секретарката, за да изпрати Слоун. Чу се отговор:

— „Калинката“ е на етажа.

— Ще трябва да изчакате придружител — уведоми той Слоун.

Веднага щом изговори тези думи, на вратата се почука и агент на секретните служби влезе в стаята.

— Госпожице Райдър? Казвам се агент Тайло. Ще ви придружа на излизане. — Холанд Тайло забеляза изненаданото изражение на Слоун и добави: — Стандартна процедура. Моля, последвайте ме.

Слоун се сбогува с Марти Гарет и тръгна с русата жена от секретните служби, облечена в елегантен бежов костюм с панталон.

Когато излязоха в коридора, Холанд Тайло се обърна към Слоун и погледът й се насочи към пропуска, който последната носеше на врата си.

— Както виждам, сте от Сметната палата.

— От МГ-11.

Слоун бе убедена, че секретните служби са запитали и са били уведомени точно в кой отдел работи.

— За първи път ли посещавате Белия дом? — попита Тайло.

— Личи ли си?

Тайло се засмя.

— Не чак толкова. Възнамерявах да ви изведа по обратния път, но нека пообиколим.

Пристигането на Слоун в Белия дом бе така набързо, че дори не можа да поспре и да оцени мястото, където се намира. Първото, което забеляза в резиденцията на президента, бяха две полицейски кучета, които душеха около един автомобил.

Тя го сподели с Холанд Тайло, която отговори:

— Това не е нищо. Имаме охрана на покрива и в целия периметър, както и сензори за движение и камери, както и допълнителни устройства, за които предпочитаме да не говорим. Информацията за вас постъпи час преди да пристигнете; в противен случай никога нямаше да ви издадат пропуск.

Тайло я поведе покрай кабинета на вицепрезидента и работните помещения на самия президент, след което спряха пред Овалния кабинет.

— Гари, къде е „Калинката“ в момента? — запита тя агента, оставен на пост отпред.

Той направи движение с брадичката си.

— В гнездото си.

— Съжалявам — обърна се Тайло към Слоун. — Надявах се да можеш да хвърлиш един поглед.

— Към какво да хвърли поглед? Към мен ли?

Слоун веднага разпозна гласа. Обърна се и видя Клодия Балънтайн, застанала на вратата на Овалния кабинет с чаша кафе в ръка и написано с червено мастило писмо в другата. Беше облечена с елегантна смарагдовозелена пола и бяла блуза, която караше червената й коса да изпъква. Приличаше на изтормозен служител, който се опитва да се справи с натрупалата се работа.

— Госпожо президент — започна Тайло, но Клодия Балънтайн я спря с ръка.

— А вие сте?

— Слоун Райдър, госпожо президент. От Сметната палата.

Клодия Балънтайн изпитателно я изгледа.

— Изглежда сте от отдела на Лий Портър, права ли съм?

— Да, госпожо.

— Моля ви да поздравите Лий от мен — каза президентът. — Сега ще трябва да ме извините, но се опитвам да осуетя мащабна криза.

— Да, госпожо — отвърна тихо Слоун. — Обезателно. Благодаря ви.

Тайло се засмя, когато двете със Слоун излязоха навън.

— Струва ми се, че те хареса.

Тя отстъпи, за да може шофьорът да отвори задната врата на колата.

— Беше ми приятно да се срещнем, Слоун. МГ-11 често работи заедно със службите. Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се.

 

 

Лий Портър гледаше как Слоун се приближава към кабинета му, когато личният му телефон иззвъня.

— Добро утро, Лий — чу се гласът на президента. — Изпратили сте ми посетител, без да ме уведомите предварително.

Лий Портър бе свикнал с неочакваните обаждания на Клодия Балънтайн.

— Говорите за Слоун Райдър, госпожо президент.

— Точно за нея.

— Изпратих я, за да поговори с Мартин Гарет, помощника на Джим Тримбъл.

Клодия си играеше със златна статуетка на Марк Крос^[2], която преди принадлежеше на покойния й съпруг.

— Разбирам. Има ли нещо, което трябва да зная за Джим или за Гарет?

— Тримбъл не ме тревожи.

Клодия Балънтайн си позволи да въздъхне с облекчение.

— Остава Гарет.

— Още е рано за заключения, госпожо президент. Днес говорили ли сте с Джим?

— Не още.

— Вероятно ще поиска да се срещне с вас, ако не е включен в дневния ви ред. — Портър й докладва накратко за съобщението на китайското посолство, прихванато от Националната агенция по сигурността, неочакваната реакция на съветника по националната сигурност и за действията, за които се взе решение да се предприемат. — Лично аз не считам, че агенцията ще разкрие каквото и да било, но Слоун Райдър се натъкна на нещо, свързано с Гарет. В момента уточняваме подробностите. Изпратих я, за да си създаде лични впечатления от човека.

— Да не говориш за женската интуиция?

— Райдър притежава набито око за всичко подозрително. Струва ми се, че ще забележи, ако с Гарет нещо не е наред.

— Лий, да не би да се опитваш да ми кажеш, че от него изтича информация?

— Още е рано за подобни заключения, госпожо президент — твърдо отговори Портър.

— Но преди да са изминали седемдесет и два часа, след като Джим Тримбъл ме запозна с плана, наречен „Огърлицата“, китайците свирят отбой и се прибират у дома. Това не ми харесва, Лий. Ни най-малко.

Клодия Балънтайн си припомни за скандалите, които един от предшествениците й бе принуден да изтърпи, когато доказателствата за китайски пари, вложени в американския избирателен процес, станаха причина за порой от обвинения, контраобвинения, подробни разследвания и проучвания от страна на правосъдието. Повечето стигнаха до задънена улица, въпреки че стана ясно, че китайците са се опитали да повлияят на изборите — и до известна степен бяха успели. Сега, навярно поради безрезултатните разследвания, бяха вдигнали мерника си по-нависоко. Да помпат пари в сметките на кандидатите бе едно, но когато целта бе да влияят върху политическите решения, ставаше въпрос за националната сигурност.

Именно там се коренеше проблемът на Клодия Балънтайн: самите агенции, чиято задача бе да се борят срещу държавната измяна, явно бяха корумпирани. Прехвалената находчивост на разузнаването за нея беше безполезна. Ето защо тя разчиташе на човека, на когото можеше да има доверие, вярното куче пазач на правителството, който заради собствената си незабележимост оставаше пренебрегван от всички. За силните на деня Сметната палата бе последна дупка на кавала и името на Лий Портър не им говореше нищо.

— Лий, докъде стига мрежата им?

— Не зная, госпожо президент. Но няма да се огранича с Гарет. Въобще няма да спра. Не допускам, че вие бихте искали.

— Естествено, че не. Точно обратното, искам да действате, колкото може по-бързо. Тримбъл се притеснява за китайците. Кара и мен да се безпокоя, докато Додж Френч продължава да твърди, че трябва да се придържаме към установения курс. Противоречията стават причина за грешки, които могат да доведат до катастрофа. Длъжен си да ми кажеш пред какво съм изправена, Лий.

 

 

Секунди по-късно Слоун Райдър се намираше в кабинета на Портър и разказваше за срещата си с Мартин Гарет.

— Зарадва се да се срещне с човек от Сметната палата — започна Слоун. — Проектът за спътниците явно е важен за Гарет, и то не само защото Тримбъл държи на него. Помощникът на съветника вярва, че е жизненоважен за националната сигурност. Според мен е спокоен и представителен. Ако криеше нещо или посещението ми го безпокоеше, нямаше да го покаже. Значи или е дяволски добър актьор, или е убеден, че това, което прави, е в името на доброто.

— Казваш, че Гарет се държи напълно естествено, защото вярва, че е прав в действията си и каквото и да извършва, в очите му това не е престъпление?

— Ако въобще е престъпник, поне е убеден в правотата си.

Портър извади стара кесия с тютюн, чиято кожа лъщеше от продължителна употреба, и започна да тъпче лулата си.

— Използва думата „ако“. Не ти ли се иска да го оставиш извън подозрение?

— Щеше да е така, ако не беше заемът от банката. Ако можеше да го обясни по някакъв начин…

— Но не можем да го попитаме току-така, защото ще го изплашим. Разговорът ви навярно е регистриран от подслушвателните устройства.

Слоун кимна.

— Да. Междувременно възнамерявам да продължа да проверявам финансовата документация и пътуванията му в чужбина. В последно време Гарет често е напускал страната по нареждане на Тримбъл. Искам да зная точно къде е ходил, в кои хотели е отсядал, за колко време, имало ли е отклонения от предварително заявения маршрут.

— Подозираш, че може да е използвал пътуванията си като прикритие, за да предава информация и да прибира парите ли?

— Обикновено така става.

Портър се замисли над чутото.

— Добре. Ще изпратя Кемени и Пауел да ти помогнат. Но внимавайте. Гарет е използвал както службата, организираща пътуванията на Белия дом, така и тази на военните. Не искам проверките ви да бъдат проследени.