Филип Шелби
№1818 (12)

11

„НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Китайците отменят военни маневри, предполагаема причина — протестите на САЩ

Джоун Тамборели

 

Късно снощи източници на Пентагона разкриха, че планираните маневри на китайската флота и военновъздушни сили в Тайванския проток са отменени.

Когато зададохме въпроси, свързани с това решение, говорителят на Пентагона потвърди новината. Говорителят на Белия дом Лари Гинзбърг съобщи, че Белият дом е получил уверенията на министър-председателя Зен Кси Йънг, че „никакви провокативни действия няма да се предприемат в международни води в близост до територията на Китай.“ Обаче говорителят добави, че китайците „си запазват право да провеждат учения по вода и суша, в случай че армията на Народната демократична република сметне за необходимо“.

Президентът Балънтайн, понастоящем в Кемп Дейвид, не направи коментар.

Военни специалисти оценяват хода на китайците.

— Военни специалисти оценяват? — говореше Джеймс Тримбъл, президентският съветник по националната сигурност. Беше слаб като хрътка, но румените му страни говореха за опасно високо кръвно налягане. За това той хвърляше вината върху двама души — Додж Френч и генерал Семюъл Мърчисън, главния съветник на президента по военните въпроси.

— Какви ще са тия специалисти, Сам?

Мърчисън беше едър мъж и предпазливо се размърда върху деликатния наглед стол. Овалният кабинет беше придобил очебийно женствен вид с топлите си пастелни тонове, тапицирани столове „Доня“ и малки канапенца. Мърчисън питаеше носталгия по добрите стари дни на кожените фотьойли и солидни канапета, предпочитани от предшествениците на президент Балънтайн.

— Моите момчетата и момичета са най-добрите аналитици, с които разполагаме, Джим — отвърна Мърчисън, копнеейки за една пура, почти усещайки вкуса й. — Четат сателитните съобщения и известията от внедрените ни хора, както пасторът чете Библията. Китайците набързо са си стегнали багажа. И са си прибрали ръждясалите тенекии и вехтите подводници. Наблюдаваме ги отгоре двадесет и четири часа в денонощието. Ето за какво говорят специалистите — по една случайност най-ценните ми помощници.

— Махнаха се и няма да се върнат — подигравателно се засмя Тримбъл. — Защо ми е трудно да го асимилирам?

Мърчисън лесно се гневеше.

— Не съм казал, че няма да се върнат, Джим. Или че няма отново да опитат същия номер. Единствено мога да ти кажа, че няма да нахлуят в Тайван днес, утре или вдругиден.

Тримбъл прокара ръка през онова, което беше останало от косата му. Повечето беше окапала, зъбите му бяха опадали и бе загубил лявата си ръка в пленнически лагер в Северен Виетнам. Лицето на врага никога не му се струваше по-далеч от собственото му отражение в огледалото. Спомените за мъченията, които бе преживял, бяха оставили дълбок белег в душата му.

— Нека ти цитирам нещо, Сам — започна той. — Казал го е един твой колега, генерал-лейтенант Ми Зеню.

— Да, знам го — прогърмя гласът на Мърчисън. — Бившият комендант на Академията за военни науки в Пекин.

— Хубаво. Слушай, сега. „По отношение на Съединените щати в продължение на относително дълго време ще бъде нужно да усмиряваме желанието си за отмъщение. Трябва да крием силите си и да чакаме благоприятен момент.“

Тримбъл удостои председателя с многозначителен поглед.

— Звучи ти познато, нали Сам?

— Чел съм Зеню.

— И си чел всички доклади за инцидента от 1994 година. Самолетоносачът „Кити Хоук“ беше в региона, за да покаже на севернокорейците, че държим международните инспектори по ядрените оръжия да проверят заводите им. По дяволите, това нямаше нищо общо с Китай. Но какво предприе Пекин? Изпрати пет хиляди тонна подводница клас „Хан“ на по-малко от двадесет и една морски мили от „Кити Хоук“. На палубата всички се разбързахме, една подводница клас „Морски вълк“ я взе на мерник, преди китайската подводница да се измъкне оттам.

Очите на Тримбъл трескаво горяха, сякаш бе екзорсист, който говори за дявола.

— Но подводницата наистина си отиде — намеси се Додж Френч с равен, благоразумен глас. — И този път китайците пак отстъпиха. Казахме им, че тези маневри в протока, особено с боеприпаси, с които могат, ако се случи инцидент, да ударят Тайван, са неприемливи. Бесняха и се превземаха и журналистите им ни нарекоха с разни неприятни имена, но се оттеглиха. — Френч замълча. — Както и направиха някога, но този път дори не изпратиха корабите си в морето. Според мен им дадохме урок през 1994.

Тримбъл обърна поглед към специалния съветник на президента. Никога не подценяваше влиянието, което Френч упражняваше в Белия дом. Освен това знаеше, че Френч е много по-опасен от Мърчисън. Военният можеше да предизвиква Тримбъл, да спори и да се кара с него. Но ако Тримбъл се аргументираше, Мърчисън използваше целия си арсенал от най-разнообразни средства да го убеди. Не и Френч. Беше повече дипломат, умееше да води преговори. Сключваше сделки и възстановяваше провалените. Човекът, който познаваше Китай. Поддръжник на Китай. В резултат Тримбъл прозря какво е истинското лице на Френч — това бе лице на миротворец.

— Според теб Зеню се преструва, а Додж? — попита Тримбъл със спокоен тон.

Френч повдигна рамене.

— Зеню не дава политически съвети. Работата му е да обучава армията си. Прецени каква част от литературата, която изучават в „Цитаделата“ и „Уест Пойнт“^[1], служи да мотивира нашите момчета.

— Не е същото — отговори Тримбъл. — Ние не кроим агресивни планове, не се каним да завоюваме други държави. — Френч се готвеше да заговори, но Тримбъл вдигна ръка — Има нещо странно, което ме поразява, Додж. Искаше ми се да те попитам. „Таймс“ пише, че китайците са се оттеглили заради нашите протести. Но нашият посланик подаде нотата, след като маневрите бяха отменени. Как, преди всичко, китайците успяха да разберат, че ще им се противопоставим?

Френч тихичко се засмя.

— Дори и „Таймс“ не са безпогрешни, Джим. Важното е, че възстановихме статуквото в региона, нали това целяхме?

— Да, това искахме. Но не вярвам, че го имаме. Нещо не ми е ясно. По традиция китайците дрънчат с оръжие в края на ноември; тази година подраниха със седем седмици. Защо? И наистина ли отстъпиха? Плавателните съдове, които щяха да участват в маневрите, не са се прибрали в пристанищата си, нали?

— Сателитните наблюдения показват, че флотата им се е подредила успоредно на брега — съгласи се Мърчисън. — Могат да престроят бойните си сили за по-малко от десет часа. Тайван е на един хвърлей камък.

— Имат ли китайците някакви планове във военно отношение за Тайван?

Седнала зад бюрото си, Клодия Балънтайн слушаше дебата между съветниците си, претегляйки аргументите им. Струваше й се, че Тримбъл се цели не където трябва.

Бивш декан на Факултета по стратегия и международни отношения в „Принстън“, Тримбъл притежаваше безпогрешен аналитичен ум и широк кръгозор. Нещо повече, усърдно изучаваше човешката личност. Той се ровеше в психиката на онези, които бяха предизвиквали или можеха да станат участници в бъдещите глобални събития.

Но независимо от богатата си ерудиция, Тримбъл имаше един недостатък — изпитваше дълбоко подозрение към всички азиатци. Не че беше расист. Просто разбираше съзнанието на китайци, японци и корейци по-добре от мнозина и осъзнаваше колко е различен начинът на мислене и културата на тези народи.

Тримбъл беше предвидил както японското икономическо чудо, така и неизбежния му крах. Беше лобирал против оттеглянето на британците от Хонконг, аргументирайки се, че ако се присъедини бившата колония към територията на Китай, това само ще събуди апетитите му към Тайван. Предсказа стремежа на Северна Корея да се сдобие с ядрено и биологично оръжие и системата им на плащане и как тази политика ще доведе до банкрутирала икономика, масов глад и международно напрежение.

Досега беше прав, помисли си Балънтайн, но по въпроса с Китай…

— Джим?

Тримбъл се беше изправил и крачеше напред-назад, изкуствената му ръка се поклащаше покрай тялото му и слънчевата светлина проблясваше по двойните закопчалки.

— Госпожо президент, според мен трябва да приемем китайците такива, каквито са — проговори той накрая. — В исторически аспект винаги са гледали на Тайван като на част от един по-голям Китай. Искат си го обратно, имат военната мощ да си го върнат, само изчакват сгоден случай.

— И той ще бъде?

— Един от няколкото възможни. Когато вниманието ни е погълнато от друга част на света, да кажем Близкия изток. Или ако успеят да дестабилизират тайванското правителство до такава степен, че някой прокитайски настроен политик „помоли“ за тяхната намеса, или ако възникне някаква вътрешна ситуация в тази страна, от която да преценят, че могат да се възползват.

— Във военно отношение сме готови да се бием на два фронта — обади се Мърчисън. — Имаме чуждестранни бази в Окинава и Япония, две групи бойни самолетоносачи в Сингапур, да не говорим за новите подводници „Морски вълк“.

— Какво ще препоръчаш, Джим? — попита президентът.

— Да задържаме китайците. Както сме правили досега. Да им дадем ясно да разберат, че всякакъв опит за промяна на положението на договорените територии Хонконг и Макао е неприемлив.

Тримбъл замълча. Имаше какво още да каже, но не бе обмислил аргументите си из основи, както му се искаше. Не искаше да дава на Френч лесен повод да го обори.

— Така ли смяташ, Джим?

— Засега, да, госпожо президент.

— Генерале, вие ми обяснихте ситуацията от военен аспект — продължи президентът. — Какво ще кажеш ти, Додж?

Френч прехвърли единия си дълъг крак върху другия.

— Госпожо президент — тихо започна той, — най-големият ресторант на „Кентъки Фрай Чикън“ се намира на по-малко от двеста метра от мавзолея на Мао. Героите от „Улица Сезам“^[2] веселят китайските ученици. „Проктър и Гембъл“ продават повече сапун на територията на Китай, отколкото в Съединените щати. „Моторола“ беше съвсем доскоро водещата компания за мобилни телефони, с повече от два милиарда долара печалба за миналата година; „Боинг“ спечели двойно повече. Все повече нашата икономика става свързана с тази на Китай. До две-три години той ще бъде най-големият ни търговски партньор.

— С търговски дефицит, който продължава да расте — троснато отговори Тримбъл.

— Още една причина да не позволяваме на китайците да помислят, че се опитваме да ги хванем в капан — каза Френч, след което продължи: — Знаете ли, че за китайците Америка е синоним на красива страна?

— Известно ми е също, че „Китай“ означава на езика им „средно царство“, на което всички заобикалящи го съседи плащат дан — изстреля в отговор Тримбъл.

Френч не обърна внимание на думите му.

— Моето мнение, госпожо президент, е, че ние отблъскваме Китай на свой риск. — Той многозначително изгледа Тримбъл. — И това може да създаде катастрофален дефицит.

— Повтаряш същото от години, Додж — отбеляза президентът. — И в повечето случаи се оказваш прав. Но какво да кажем за човешките права и потисканите работници, които произвеждат всички онези евтини стоки, които внасяме?

— Вече установихме, че становищата ни по отношение на човешките права се различават — почтително отговори Френч. — Според мен това е част от външната политика, подобно на глобалното затопляне и изсичането на джунглите. Но не там е въпросът. Китай отбеляза голям напредък в правителствената реформа. Мисля, че всички ще се съгласим с това. Понякога ние, американците, очакваме прекалено много и твърде бързо.

— Да се върнем на най-важното, Додж. Ще посегне ли Китай на Тайван? Основателни ли са тревогите на Джим?

— С цялото си уважение, госпожо президент, не. Китай ще използва всички възможности, за да придобие политическо влияние в Тайпе. Ще използва пари и пропаганда. Но сила — не.

Президентът се обърна към главния си военен съветник.

— Вашето мнение, Сам?

— Госпожо президент, всичко, което мога да ви кажа, е, че ако възникне криза в протока, в Жълто море или където и да е в региона, трябва да сме готови да реагираме, и то бързо.

— Добре ви разбрах, генерале — сухо отвърна Клодия Балънтайн. — Господа, благодаря ви, че споделихте мислите си. Джим, би ли останал за момент?

Когато останалите излязоха, президентът се приближи към барчето.

— Мога ли да ти предложа нещо, Джим?

— Каквото пиете и вие, госпожо президент.

— Нещо по-силничко.

Тя наля две чаши с бърбън и добави минерална вода. Отпиха по една дълга глътка, вдъхвайки аромата на уискито.

— Е — започна тя, — като че премълчаваш нещо, Джим. Казвай.

— Госпожо президент, анализът още не е напълно готов…

— Тогава нека започна първа — прекъсна го Клодия Балънтайн. — Познавам Додж Френч от години. Винаги е харесвал Китай. И е бил прав за много събития, които са се случили там. Китайците отчаяно искат Тайван. Нямат намерение да си играят на шикалки с глупостите за азиатското „търпение“. Няма да стане като в Хонконг, където изчакаха британците да си отидат. Този път ще вземат каквото искат. — Тя погледна към Тримбъл. — Ти какво ще кажеш?

Тримбъл отпи и заговори:

— Бих предложил да изберем „Огърлицата“ — тихо отговори той.

— Огърлица — промълви Клодия Балънтайн, — поне звучи по-добре от примка на шията. Разкажи ми за нея.

Овалният кабинет олицетворява върховната власт в Белия дом. Степента на власт зависи от близостта до него. Апартаментът на вицепрезидента е през три помещения от Овалния кабинет, делят ги личният кабинет на президента и стаите на заместник-директора на канцеларията и на самия директор. Това никак не удовлетворяваше вицепрезидент Антъни Фостър, който завиждаше на заместник-директора на канцеларията за работното му място.

Фостър не беше избран от президента за политически партньор. Всъщност името му никога не би привлякло вниманието на Клодия Балънтайн. Той стана кандидат по споразумение, когото партията беше натрапила на покойния й съпруг. Вицепрезидентът бе напълно наясно с този факт, но ни най-малко не се тревожеше. С десет години по-млад от Клодия Балънтайн, той се отнасяше към президента с престорено уважение. Беше убеден, че Балънтайн няма да изкара повече от един мандат с него. След това, с подходящата подкрепа, се надяваше сам да стане главният кандидат на партията. Бе потомък на стар род политици. Покойният му баща, дългогодишен сенатор на Вирджиния, му бе показал всички тънкости на занаята и с кои държавни служители на върха трябва да е близък.

След убийството на Робърт Балънтайн Фостър бе сигурен, че партията ще обърне поглед към него. Никога не бе обръщал сериозно внимание на съпругата на Балънтайн, дори не подозираше, че ще се кандидатира и с помощта на масовата организация „Америка напред“ ще се превърне в истинско цунами. Помете всичко: Фостър, опонента на Балънтайн, шестдесетимата самовлюбени конгресмени, които внезапно осъзнаха, че им предстои да си търсят работа. Тази жена, която Фостър никога не бе харесвал, защото вярваше, че прониква в най-тъмните му кътчета, се превърна в машина, мачкаща всичко по пътя си. Единственото, което той постигна, бе името му да остане в избирателната листа. Дори Клодия Балънтайн нямаше силата да промени този факт.

— Тя отново ще ти направи забележка — заговори го Додж Френч, виждайки пулсиращата вена на челото на Фостър.

Последният се наведе напред, извади цигарата от устата си и ожесточено я смачка в кристалния пепелник. В Белия дом на Клодия Балънтайн имаше строги правила против тютюнопушенето. Сякаш го беше грижа. Бяха му инсталирали специални прочистващи въздуха устройства и ги беше платил от собствения си джоб.

Той се изправи, строен, мускулест мъж с дълго конско лице и непроницаеми кафяви очи. Такива, които освен на снимки и по време на обществени появи, изглеждаха като забулени, сякаш надничаха към света от дъното на пещера.

— Тя все ме държи настрана, Додж — сопна му се Фостър. — Не съм в течение на нищо, което става тук. Кара ме да изглеждам като глупак винаги щом някой рече да ме попита нещо.

— Има изключения — отговори Френч. — Имам предвид нещата, които не знаеш.

— Да бе. Залъгваш ме със сладки приказки, но те не ми вършат работа. Дръпнатият Тримбъл веднага ми реже квитанцията, опитам ли се да кажа нещо.

— Тримбъл е проблем — съгласи се Френч. — Но и него ще изхвърлят, подобно на камък в бъбреците. Въпросът е какво става с китайските сделки.

Фостър се усмихна, разкривайки шедьовър на козметичната стоматология на стойност десет хиляди долара.

— „Боинг“, „Шератон“, „Фрийпорт Фармасютикълс“, „Чейс“ — всички търгуват с тази страна. Европейците и японците ни гълтат праха.

— Каква е окончателната сума в долари?

— Един билион, нищо чудно да е повече.

— И човекът, който е спечелил това богатство, трябва да влезе в Белия дом — тихо продължи Френч.

— Само ако Балънтайн отпише Тайван — припомни му Фостър.

— Ще се откаже от него — увери го Френч.

— Склонен ли си да споделиш някои подробности? — осмели се да попита Фостър.

Френч поклати глава.

— Няма нищо, което би те интересувало. — После замълча. — Или би искал да знаеш. Ти заложи капана, Тони. Останалото е моя работа.

Фостър сви рамене. Беше професионалист: умееше да оцени откровения отказ.

 

 

В съседния кабинет на долния етаж помощникът на съветника по националната сигурност си мислеше, че шефът му никога не е изглеждал по-добре. Марти Гарет беше един от отличните студенти на Тримбъл в „Принстън“, випуск 1981. Оттогава работеше в „Брукингс“, Институцията на Хувър по въпросите на войната, революцията и мира^[3] и „Ранд“^[4]. Когато бившият му наставник бе поканен в Белия дом, телефонът на Гарет иззвъня и той веднага си стегна багажа.

Заради пясъчнорусата коса, добре оформените брада и мустаци и очилата с кръгли рамки, често погрешка приемаха Гарет за анкетьор или журналист. Широката му усмивка на кореняк от Айова не можеше да се съизмери с общоприетите параметри на коефициента за интелигентност. В политическите си пристрастия бе точно копие на шефа си. Поне това бе убеждението на Джеймс Тримбъл, защото вярваше на Гарет безусловно. Младият мъж никога не бе му дал повод да мисли другояче.

— Шефе, мислиш ли да ми съобщиш какво става, или ще ти измъквам думите с ченгел от устата? — попита Гарет.

— Предвкусвам момента, млади Мартин — отговори му Тримбъл. — Като станеш по-възрастен, ще разбереш колко сладък може да бъде.

— В този случай ще възразиш ли, ако отида на обяд? В града ме чака една млада дама на име Пати, която не съм виждал скоро. — Той се засмя. — Съпругата ми.

— Естествено, не — небрежно отвърна Тримбъл. — Като се връщаш, мини през архива и вземи папката с досието „Огърлица“.

Челюстта на Гарет увисна.

— „Огърлицата“… Да не искаш да кажеш, че тя… Да не би президентът… да я е приел?

— Иска да я види, Марти. Не е съгласна с Френч по въпроса за Китай. Иска да се запознае с „Огърлицата“. Ние с теб сме на ход.

— Веднага се връщам с папката — едва издума Гарет на път към вратата.

— Ами обядът ти?

— Ще се обадя на Пати да й се извиня.

Смехът на Тримбъл заглъхна, когато Гарет затвори звуконепроницаемата врата. Съветникът по националната сигурност нямаше и понятие, че последните думи, изговорени през рамо от Гарет, бяха само половината истина. Не със съпругата си щеше да говори по телефона.

 

 

В собствения си кабинет Клодия Балънтайн вдигна слушалката. Портър отговори при първото иззвъняване.

— Лий?

— Да, госпожо президент.

— Джим Тримбъл иска да проуча „Огърлицата“. Струва ми се, че ще приема проекта. Какво става с протежето ти?

— Напълно съм сигурен, че ще се включи в екипа.

— Увереността ти не е достатъчна, Лий. Събитията се задвижиха бързо. Има ли някой друг, когото можеш да използваш?

— Групата ми работи по въпроса от месеци, госпожо президент. Нужна ми е свежа кръв, някой с нов поглед. Повярвайте ми госпожо, ще работи за нас.

— По-бързо, Лий. Китайците ни въртят номера и е време да разбера защо.