Филип Шелби
№1818 (11)

10

Беше втори октомври, последният път, когато Ловкия щеше да види 1818. Момчето бе напълняло с три килограма и пораснало с два сантиметра. Удължените кости правеха лактите и коленете му да изглеждат едри. Бледите страни на детето и неестествено големите очи му придаваха деликатен, но не и болнав вид, можеше да протегне ръце и да прегърне всекиго, без да предизвика страх от зараза.

Ловкия донесе на 1818 книжка за оцветяване, която беше купил в Ню Йорк. Необикновено големите й страници бяха изпълнени с рисунки на американски забележителности: Статуята на свободата, Капитолия, Белия дом, планината Ръшмор. Гледаше как момчето разлиства страниците с безизразно лице. После посегна към цветните моливи, стисна по един във всяка ръка и започна да драска. Яростните му движения напред-назад разкъсаха хартията. Парчетата се попиляха по покрития с линолеум под. От ъгълчето на устата на 1818 потече лига.

Ловкия откъсна поглед от момчето и обърна очи към стаята. Преди няколко месеца тя изглеждаше като всяка друга спалня на осемгодишно момче. Сега стените и подът бяха покрити със страховити драсканици. Цветните чаршафи бяха разкъсани, пълнежът на юргана се виждаше. Стъклото на прозореца беше сменено с плоскост от здрав материал, какъвто използват в затвори и лудници. Обезглавени играчки се валяха по пода.

Ловкия разбираше защо става така. Никой не знаеше колко време 1818 е прекарал сам, преди да го прибере военният патрул, и какви ужасни неща са му причинили, докато пристигне в лагера. При постоянно психиатрично наблюдение и под грижите на хора, които истински го обичат, навярно щеше да има надежда. Но не и тук, не и с тези двамата.

Севернокорейката не забеляза каквато и да е промяна в изражението на Ловкия, но незабавно долови гнева му.

— Чудите се защо стаята на момчето е в този вид — започна тя. Когато той не й отговори, тя продължи: — Кризите започнаха преди месец. Отначало имаше кошмари, после започна да се напикава нощем. Давах му малки дози диазепам и за кратко се почувства по-добре. После кризите станаха по-чести и по-бурни. Продължаваха по-дълго. Започнах да добавям по двадесет милиграма хлорпромазин към млякото му — сутрин и вечер. — Жената сви рамене. — Виждате резултатите.

— Обяснете ми.

Азиатката отново повдигна рамене.

— Чудовищата накрая го победиха. Изпочупи мебелите, преди да ги заковем за пода, и разхвърля всичко. После скъса чаршафите и юргана. На два пъти чупи прозореца, преди да го заменим с това.

— Защо не му вземете боичките?

— Живял ли сте някога с вълк, който вие в другата стая? Съседите вече се оплакаха. Заплашиха ни, че ще извикат полицията. Успяваме да го накараме да мълчи само като му оставяме цветните моливи — поне през повечето време.

— Защо не му давате по-голяма доза? — попита Ловкия. — Или по-силно лекарство?

— И аз така й казах — намеси се севернокореецът.

Той седна в ъгъла на канапето, под късите ръкави на ризата му се виждаше, че горната част на дясната му ръка е превързана.

— Аз пък те предупредих, че хапе — възрази жената. После отново се обърна към Ловкия: — Увеличих хлорпромазина на тридесет милиграма. След по-малко от час получи конвулсии. Успях да ги овладея, но докато не му се направят пълни изследвания на кръвта, няма как да знаем какво да му даваме. — Тя хвърли поглед към апартамента. — Тук нямам нужните условия да му ги направя. Ако се обърнем към местната клиника, ще събудим подозрения. Неблагоприятните медицински резултати могат да предизвикат нежелан интерес, даже да възникнат проблеми с документите за пътуването.

— Зная — отговори Ловкия. — Но пътуването е дълго. Нужно ви е силно успокоително.

Жената присви очи. Чувстваше, че медицинските грижи за момчето са нейна отговорност. И все пак не обръщаше внимание на студения, обвинителен тон на този човек.

— Ще му даваме диазепам — отсече тя. — Толкова, колкото му трябва, за да стои мирно. Няма време да опитваме с друго.

Ловкия се обърна към мъжа:

— А вашите задължения?

Азиатецът се размърда и се почеса близо до превръзката. За по-малко от пет минути обясни плана си.

Много трупове, помисли си Ловкия. „Косвени загуби“, както американците евфемистично ги наричаха, предстояха много скоро, и то в сериозни количества. Питаше се как ли щяха да ги нарекат медиите.

Ловкия седна на масата за хранене.

— Планът ти е добър — беше коментарът му. — Сега ми донеси всички документи.

 

 

На следната вечер, докато улиците бяха препълнени с хора, прибиращи се от работа, двамата азиатци се измъкнаха от сградата, хванали детето за ръце. Не носеха никакъв багаж, защото Ловкия вече беше отнесъл чантите им на международното летище на Хонконг и ги беше заключил в едно от шкафчетата.

Американецът вървя след тримата, докато изминаха три пресечки и после се качиха в такси. Веднага щом изчезнаха от поглед, той се отправи към бижутерския магазин на мъжа, който бе със спуснати кепенци за през нощта. Продължи по улицата, спря пред една сергия и си купи купичка ориз, размесен с риба. Не се докосна до храната, но и не откъсна очи от магазина дори когато улицата потрепери и се разтресе.

Желязната решетка пред вратата на магазина се изкриви. Кръстосаните метални пръчки разбиха стъклото на прозорците и то се разпиля по тротоара. Въздухът почервеня, изпълнен с покъртителните писъци на жертвите, покосени от отломките. От вътрешността на магазина изригнаха пламъци. Без да обръща внимание на хаоса около себе си, Ловкия изхвърли ориза и рибата в канавката. Имаше точно шест минути, за да стигне до мястото на втората си задача.

Прозорците на постройката, в която живееха севернокорейците, светеха. Някои бяха отворени и по улицата се носеше миризма на готвено. Наемателите забързано влизаха през предната врата, понесли мрежи, пълни с продукти. Ловкия предвидливо избра наблюдателната си позиция близо до ъгъла на сградата зад един голям камион за доставки. Над капака на превозното средство виждаше част от прозореца на апартамента.

Експлозията напомняше далечен топовен гърмеж. Частица от секундата по-късно взривът разруши вътрешните стени, изстрелвайки във всички посоки остри парчета бетон, арматура и пластмаса. От силата на удара се пръснаха прозорците на апартамента на същия етаж в намиращата се наблизо сграда. Парчета от мебели заваляха по уличката между двете сгради. Огромна част от готварска печка, откъсната от високата температура на експлозията, се вряза в камиона и разби капака.

После се издигнаха пламъци, изпълзяващи от дупката в стената подобно на змийски езици. Ловкия, чуваше виковете, гледаше как смелите и безразсъдно храбрите се спускат, за да помогнат на жертвите, повалени от падащите отломки. В уличката една жена пълзеше на четири крака, лицето й представляваше кървава маска.

Ловкия се обърна и се отдалечи. Всички следи, оставени от севернокорейците и, още по-важно, от 1818, бяха заличени. Полицията и службата за бърза помощ щяха да имат много ранени, които да спасяват. Някои от труповете щяха да са дотам изгорели или разкъсани, че да не могат да бъдат разпознати. Идентификацията щеше да бъде продължителен и изнервящ процес, особено в квартал, където мнозина нямаха никакви документи.

По-късно властите щяха да открият името на собственика на бижутерския магазин. Щяха да го свържат с взривената сграда. Съседите щяха да дадат показания за момчето. Полицията отново щеше да провери мъртвите и да потърси и семейството сред тях. Невъзможно начинание. Дори близките на някои от загиналите нямаше да могат със сигурност да ги разпознаят.

Полицията никога нямаше да разбере чия е била някоя ръка или тяло. Никой нямаше да попита за корейците и детето.

После вниманието щеше се насочи към бижутерския магазин. Щяха да се намерят доказателства, че Триадата е замесена, и така разследването щеше да продължи в друга насока. Престъпните банди бяха нещо, което полицията познаваше. Беше по-лесно да се справят с нещо познато, отколкото да губят време в догадки около доклади на следователи.

Съществуваше незначителната възможност някой предприемчив детектив да извърши компютърно разследване на севернокорейците. Може да не са били в магазина или в апартамента си и от тях да няма вест, защото са напуснали колонията преди експлозията, заминали по работа или на почивка. Но проверката на заминаващите пътници от хонконгското международно летище нямаше да доведе до нищо, тъй като мъжът и жената пътуваха под друга самоличност. Колкото до фериботите, които плаваха между острова и сушата, огромният брой на пътниците щеше да направи всяка проверка невъзможна.

Ловкия взе такси до аерогарата и се приближи до редица шкафове за обемист багаж. Вътре откри дипломатическото куфарче и пътническия сак, които бе оставил по-рано. Те показваха, че приносителят им е високоплатен служител в издателска къща. Мина през детектора за метал на път към залата за заминаващи на „Юнайтед Еърлайнс“ и влезе през входа. Зад прозорците, издигащи се от пода до тавана, видя гордостта на авиокомпанията, новия презокеански „Боинг 777“. В залата бяха севернокорейците, седнали в края на реда седалки с момчето помежду си, заспало в прегръдките на жената, която го галеше по косата. Идеалното семейство. Колко сърцераздирателно.

Ловкия не забави крачка. Дигиталното табло с разписанието на заминаващите самолети показваше, че има още четиридесет минути. Очите му се насочиха към таблото за пристигащи. Самолетът щеше да дойде навреме, но въпреки това той щеше да бъде наблизо.

Ловкия забърза по стъпалата на ескалатора. Влезе в залата за заминаващи на „Юнайтед Еърлайнс“, показа билета си за първа класа и паспорта си на служителя и остави ръчния си багаж на един рафт близо до администратора. После попита къде се намира щандът с вестници.

Не остана на нивото за заминаващи, а продължи с ескалатора към залата за пристигащи. Подражавайки на американския модел, китайските митнически и имиграционни служби бяха създали входни бюра на всички по-големи летища из цяла Азия. Едно от тях се намираше на международното летище на Сеул „Кимпо“, което означаваше, че пътниците от полет 104 на корейските авиолинии щяха да бъдат проверени, преди да излетят. Това щеше да му спести ценни минути, които му бяха изключително нужни.

Полетът беше пристигнал. Ловкия се загледа в лицата на приятели и роднини, нетърпеливи да зърнат близките си. Видя тази, която търсеше, млада азиатка, облечена в безупречен син официален костюм, с дипломатическо куфарче от мека кожа в ръце. Той тръгна през навалицата, приближи се, колкото тя да го забележи, и отново се отдалечи.

Миг по-късно лицето на жената се озари от усмивка и тя помаха с ръка. Семейство Чо бяха пристигнали.

Да накара семейство Чо да изчезнат беше най-трудната част от операцията до този момент. Когато се разнесе новината, че синът им е привлечен в кампанията против СПИН и са го поканили в Белия дом, интересът на медиите предизвика суматоха. Но Южна Корея беше динамична, непостоянна страна. Работнически вълнения, финансови кризи и напрежение около демилитаризираните зони скоро изместиха Чо от първа страница. Фактът, че живееха в грозен индустриален квартал на Сеул, помрачи романтичния им образ. Друг благоприятен факт беше, че Чо нямаха други приятели, освен хората, с които работеха в корабостроителния завод на „Хюндай“. Единствените им роднини бяха престарели дядо и баба. Всички знаеха, че семейството заминава за Америка. Очакваха картички, а защо не и сувенири? Международните телефонни разговори щяха да са прекалено скъпи.

Планът, който бе довел семейство Чо в Хонконг, бе дълго обмислян от най-добрите аналитици на китайската армия. Ловкия разгледа всички сценарии и доуточни подробностите на избрания.

Подобно на много азиатци, корейците са страстни комарджии. Когато Ли Чо получи съобщение по пощата, че е спечелил на лотария, бе на седмото небе от щастие. Въобще не бе повдигнат въпросът, че нито той, нито съпругата му са участвали в нея. Човек винаги сграбчва щастливия случай с две ръце, никога не пита откъде е дошъл.

Наградата, която Чо „спечели“, беше безплатно пътуване до Хонконг, една седмица преди да тръгнат за Съединените щати. Очарователна млада жена, служителка в китайските тайни служби, ги посети в скромния им апартамент, показа им фалшиви документи, на които пишеше, че е представител на лотарията „Щастливата седморка“. Занесе им цветя и великолепен коняк и Чо и не помислиха да попитат какво точно е „Щастливата седморка“. Представителката им връчи самолетните билети и резервацията за хотела, осведоми ги за програмата им и им даде еквивалента на хиляда щатски долара в хонконгска валута. Преди да си тръгне, увери семейство Чо, че ще ги посрещне на международното летище на Хонконг, „за да ги ориентира“.

Естествено Чо споделиха новината за неочаквания си късмет със своите приятели и съседи. Поканиха гости, за да пийнат коняк и да им покажат билетите. На другия ден целият квартал знаеше къде ще заминават. От „Хюндай“ вече бяха отпуснали платен отпуск по здравословни причини на Ли Чо заради сина му.

Следвайки ги по петите, Ловкия забеляза колко са развълнувани. Както беше обещала, представителката беше там, за да ги приветства, и те запърхаха около нея като врабци, засипваха я с нетърпеливи въпроси, момчето беше като хипнотизирано от огромния балон, който тя му подари.

Появи се носач с количка, за да се погрижи за багажа. Секунди по-късно към тях се приближи униформен шофьор. И двамата едри китайски агенти с компетентен вид, които изпълняваха нарежданията на очарователната жена, успокоиха Чо. Предвид обучението им, това не бе лека задача. Но Чо не заподозряха нищо. Последваха представителката като овце на заколение, тя им говореше през рамо, а те се оглеждаха в изумление.

Предупредително звънче трябваше да иззвъни за тях, когато видяха, че превозното средство, което ги чакаше, не беше лека кола, а микробус с тъмни стъкла и без нарисуван фирмен знак. И никога не бе имал. Ловкия видя как шофьорът подава ръка на госпожа Чо, изчаква я да се настани удобно, после помага на детето с балона да се качи. Господин Чо попита нещо, свързано с микробуса, защото шофьорът го заведе отпред и му показа знака на „Мерцедес-Бенц“ върху капака. Кореецът беше впечатлен.

Ловкия забеляза, че бащата влиза и сяда до съпругата си. Синът им подхвърляше балона си и той рикошираше от тавана на микробуса. С едно издърпване шофьорът затвори вратата и седна на предната седалка.

Но микробусът не се отдели от ръба на тротоара. Ловкия стоеше на по-малко от десет метра и не чу нищо. Колата леко се залюля. Шумът от потока пристигащи заглуши звуците от клането, което се извършваше вътре. Във въображението си Ловкия си представи ужаса и изненадата по лицата на семейство Чо, когато пистолетът със заглушител е започнал да стреля. Надали е имало време да извикат. Навярно са убили момчето последно. Ловкия пропъди образа.

Сега представителката се приближи към микробуса и издърпа плъзгащата се врата. За миг Ловкия видя изпръскана с кръв от китката нагоре ръка да подава на жената някакъв плик. Отвътре отново затвориха вратата и автомобилът бавно се включи в потока от коли, движещ се навън от международното летище.

Без да се мае, жената се доближи до Ловкия и му подаде плика. Той го взе и се отправи в противоположната посока. Пет минути по-късно се намираше в залата за заминаващи с полета на „Юнайтед Еърлайнс“. До момента повечето седалки бяха пълни и пътниците се редяха, за да се регистрират и да се качат. Служителите бяха заети, семействата се суетяха около багажа и децата, пътуващите по работа нетърпеливо разлистваха списания. Никой не забеляза, че Ловкия се отправи към мястото, където са седнали севернокорейците — сега вече възкръсналото семейство Чо. Никой не видя, че пликът се изплъзна от пръстите му и падна на пода до жената, която бързо го взе и го пъхна в дамската си чантичка. Съвсем навреме.

Писмото, което Ловкия предаде на севернокорейците, носеше президентския печат и емблемата на проекта на президент Клодия Балънтайн „Ръце на надеждата“. На една от страниците беше поканата към семейство Чо и сина им Сун да присъстват на специалния обед в Деня на благодарността, организиран от Белия дом. Осемгодишният Сун Ил Чо, ХИВ позитивен от рождение, бе избран за представител на Южна Корея на събитието. Писмото и прикрепените към него документи бяха особено важни, за да могат севернокорейците да се представят за семейство Чо.

Ловкия забеляза как една от служителките се приближи към семейството с явен израз на загриженост и съчувствие. Заговори им, когато й подадоха паспортите си и плика. Служителката хвърли бегъл поглед към паспортите, бавно и внимателно прочете писмото от плика.

След като им върна документите, жената направи знак с глава на семейство Чо да я последват. Мъжът вдигна момчето, слагайки ръцете му около раменете си, и последва „съпругата си“, която тръгна след служителката към самолета.

Ловкия изчака, докато двамата изчезнат, преди да се върне отново в залата на „Юнайтед Еърлайнс“. Намери чантите си, увери стюардесата, че отива направо към изхода и последен се качи в самолета. Щом влезе в пътническия салон, обърна поглед надясно. Завесата между втора и трета класа беше дръпната и той видя новите Чо седнали близо до преградата, където щяха да имат повече място за краката, проява на загриженост от страна на стюардесата. Севернокорейката навярно оглеждаше пътниците, защото погледна право към него и устните й потрепнаха в нещо като усмивка.

Ловкия постави на място сака и дипломатическото си куфарче и помоли стюардесата за малко минерална вода. Мина му през ум, че пластичната хирургия бе накарала новите Чо твърде много да заприличат на покойните. Фалшифицираните документи, които носеха, бяха перфектни във всяко отношение. Колкото до момчето, то беше точно копие на сина на Чо. То бе ключът към всичко.