Филип Шелби
№1818 (10)

9

Лий Портър винаги взимаше влака, когато пътуваше по работа до Ню Йорк. Да отиде до националното летище „Роналд Рейгън“, да се качи на самолета и после да стигне до Манхатън от летище „Ла Гуардия“ му отнемаше повече време и съвсем не беше така приятно.

Портър имаше карта на правителствен служител, която му позволяваше да плаща по-ниски такси. Беше на шестдесет и пет и като възрастен гражданин имаше право на отстъпка от цената. Възползваше се и от двете, но винаги плащаше извънредните екстри от собствения си джоб. Беше изключително акуратен, когато станеше въпрос за свързани с работата разходи и цифри. Налагаше му се. Лий Портър оглавяваше отдел в Сметната палата, финансовият контролен орган на Конгреса.

Вагонът, бързо се пълнеше с адвокати и лобисти, тръгнали към Ню Йорк да събират средства за кампанията. Портър прегледа менюто за закуска, поръча си ягоди и кафе и се приготви да отвори документите.

Слоун Райдър се появи в полезрението му, когато новината, че Комисията по ценни книжа разследва Източнокитайската петролна компания, достигна Вашингтон. Съдейки по това, което бе прочел и чул, Портър предположи, че тази жена е преживяла ужасно лято. Изкушаваше се да я потърси по-рано; можеше да я отърве от служителите на Комисията само с едно телефонно обаждане. Но искаше да види как тя ще понесе разпитите, да провери дали натискът ще я пречупи. В крайна сметка Портър остана впечатлен от умението й да оцелява.

На гара „Пенсилвания“ си проби път през тълпата на пиацата за таксита и тръгна по Седмо авеню. Вървеше бързо, изпитвайки наслада от хладния септемврийски въздух — желана отмора след изтощителната влага на Вашингтон. Зави по западната Осма улица, прекоси Пето авеню и влезе в малък хотел в европейски стил, чиято трапезария предлагаше питателна американска кухня на изненадващо приемливи цени.

След като салонният управител го насочи към маса до прозореца с изглед към тучната градина на хотела, Портър почувства, че нечии очи го наблюдават, много преди да забележи Слоун Райдър.

Тя гледаше как Портър прекосява помещението. Очакваше да види безличен бюрократ. Но пред очите й се изправи висок чернокож мъж с къдрава сива коса и тъмнокехлибарени очи. Облечен в костюм с консервативна кройка от лек вълнен плат, той се движеше с непринудено достойнство. Тя си каза, че притежава повече от бегла прилика с актьора Морган Фриймън.

— Госпожице Райдър, аз съм Лий Портър.

Ръкостискането му беше крепко, кожата му едва доловимо груба, сякаш майстореше нещо през свободното си време. Слоун се запита дали има хоби — навярно дърводелство.

Размениха кратки любезности и се загледаха един в друг. Портър се усмихна.

— Май не ви бива особено в празните приказки.

— Извинете — отговори Слоун. — Напоследък съм позагубила уменията си за общуване.

— Ще позволите ли да ви поръчам нещо?

— С удоволствие.

Портър избра препоръчаното от сервитьора еленско с хвойнов сос, придружено от бутилка „Фримарк Аби“^[1]. След това погледна за момент Слоун Райдър. Кожата й беше потъмняла, но имаше тъмни кръгове под очите и бръчки около устата, които навярно още не бе забелязала. Лицето й бе малко слабо. Седеше с изправен гръб, облечена с безупречно чист син костюм. Формата на брадичката й говореше за упорит характер.

— Разбрах, че служителите на Комисията по ценни книжа са приключили с вас — заговори той.

— Имат всички документи, които са им необходими — отговори Слоун. — Плюс свидетелските ми показания. С изключение, естествено, на човек, когото да подведат под отговорност.

— Съжалявам за Макгрегър — поде Портър. — Но доколкото ми е известно, нямате нищо общо с неговата смърт.

— Мнозина биха изразили несъгласие с вас.

— Вие чувствате ли се виновна?

— Предполагам, че Макгрегър нямаше да се самоубие, ако не го бях изобличила. Вината ми се простира дотам.

— Смятате ли, че сгрешихте, като го изобличихте?

— Не. Но понякога тази увереност не ми е достатъчна.

— Не може да бъде, госпожице Райдър — отвърна й Портър. — Спомняте ли си Хюбърт Даунс?

Слоун кимна. Хюбърт Даунс беше шеф на Президентската комисия по образованието, докато не го хванаха, че злоупотребява със средствата, които бе длъжен да предоставя на нуждаещите се училища. Два дни след като истината се разчу, Хюбърт Даун, запален парашутист, не си даде труд да отвори парашута си, скачайки от шестстотин метра над крайбрежието на Флорида.

— Гласуваха на Даун огромно доверие, което той не оправда — продължи Портър. — С деянията си лиши децата от учебници, от учители, дори и от отопление на класните стаи през зимата. Аз го разкрих и не, госпожице Райдър, не чувствам ни най-малко угризение на съвестта заради този подлец.

Слоун погледна в силните, мъдри очи на Портър.

— В съобщението си казвате, че сте от Сметната палата. Но кой сте всъщност?

— Знаете ли какво представлява Сметната палата, госпожице Райдър?

— Не съвсем.

— Казано накратко, ние сме финансовите инспектори на Конгреса. Наблюдаваме финансовата дейност на всяка правителствена служба, било тя военна или гражданска.

— Вие сте хората, които питат Пентагона защо е купил гаечни ключове за по шестстотин долара.

— И ключове, и какво ли не още. По-голямата част от работата ми е прозрачна за обществото, но има неща, които никога не се обсъждат, дори и от шефовете ни. С това се занимавам, госпожице Райдър. Оглавявам малък отдел с името МГ-11.

— Никога не съм и чувала за него.

— Щях да се изненадам, ако бяхте. МГ-11 работи в условия на много строга секретност. Почти нямаме контакт с останалите отдели. Единственото, с което разполагаме, са възложените ни задачи и най-модерния кодиращ и декодиращ софтуер от Националната агенция по сигурността.

Обядът им бе сервиран и Слоун не възобнови разговора, докато сервитьорът не се оттегли.

— След като ми съобщавате толкова много — започна тя, — навярно сте ме проверили.

— Повярвайте ми, госпожице Райдър, зная всичко за случилото се в „Янг и Пулен“. Дори повече.

— И съм тук, за да ми предложите работа.

Портър се усмихна.

— Нека да ядем, преди храната да е изстинала.

Слоун го наблюдаваше как си отрязва хапка от месото, взима си парченце печен картоф и покрива всичко с малко спанак със сметана. Движенията бяха като него самия: точни, икономични и добре премерени. Успя да хапне няколко залъка, след което търпението й се изчерпа.

— Нали става дума за работа? — повтори тя. — Под ваше ръководство във Вашингтон.

Портър вдигна поглед от чинията си.

— Точно така.

— И какво по-точно ще правя?

Портър остави приборите си на масата.

— Гаечните ключове на Пентагона от по шестстотин долара не ме интересуват особено, госпожице Райдър, като изключим, че мразя всякакво прахосничество. Други хора се занимават с такъв вид работа. МГ-11 има много по-широка дейност. Всеки, когото обсъждат за каквато и да е работа за федералното правителство, всеки, който в момента е назначен на подобна служба, всеки, когото пенсионират или уволняват, попада под наша юрисдикция.

— Юрисдикцията ви да правите какво?

— Да наблюдаваме. Всекидневно проучваме стотици имена на хора на най-различни длъжности. Търсим нещо нередно. Дали служител с петдесет хиляди долара годишна заплата не кара мерцедес последен модел? Дали тя или той не живеят в прекалено луксозен квартал в къща или апартамент, чиято ипотека е по-висока от месечния им доход? Не посещават ли децата им неподобаващо скъпи училища? Ходят ли на почивка в Сейнт Китс и Невис^[2] или Телурайд^[3], вместо в Атлантик Сити? А ако прекарват ваканцията си в Атлантик Сити, искаме да разберем колко често пътуват, дали хотелите, в които отсядат, са им по джоба и дали на кредитните им карти не е започнало да пише „Картие“ и „Неймън Маркъс“^[4].

Портър отново се зае с храната си, давайки възможност на Слоун да осмисли казаното от него. Беше заинтригувана, но все още не разбираше накъде бие Портър. Изчака да отнесат чиниите им, преди да попита.

— Събирате тази информация, за да откриете нещо нередно — повтори бавно тя. — Откривате го. После какво става?

— Правим подробно досие на съответния човек. Започваме да го следим. Инсталираме подслушвателни устройства и други уреди, които ни помагат да следим действията му.

— Подслушвателни устройства значи — промълви Слоун.

— Познат ли ви е законът от 1978 за разузнаване и наблюдение в чужбина?

— Единствено зная, че съществува такъв.

— Навярно от вашия приятел специален агент Питър Мак?

Очите на Слоун се присвиха.

— Да, от него.

— Има една стая в Министерството на правосъдието — започна Портър. — Непроницаема за електронни подслушвателни устройства. Веднъж на всеки две седмици съдия от някой от федералните райони влиза и подписва молби за инсталиране на подобна апаратура, представени от юрист от същото министерство. ЦРУ, ФБР и други служби използват това място. Ние също.

Когато сервитьорът се приближи с кафетата им, Портър му подаде кредитна карта „Американ Експрес“.

— Подслушвате, провеждате наблюдение — заговори Слоун, — за да хващате граждани, които печелят от залози или на комар и не декларират приходите си ли?

Портър се усмихна.

— Тях ги оставяме на мира, госпожице Райдър. Дори не съобщаваме това, което сме разкрили, на Данъчната служба за работещите в чужбина, защото така ще привлечем внимание върху методите и средствата си. Не, ние търсим американци, решили да изменят на страната си. Заради идеологията си, защото ги изнудват или за пари. — Той замълча. — Аз съм ловец на хора, госпожице Райдър. Хвърлям мрежите си, за да хвана шпионите сред нас.

Дори и да беше забелязал израза на изненада върху лицето на Слоун, Портър не го показа.

— Искате ли да се поразходим? — попита той, подписвайки сметката.

Слоун тръгна редом с Портър по Пето авеню, опитвайки се да разбере как тя се вписва в картината, която този мъж с мек глас рисува.

— Преследвате шпиони. Какво става, когато ги хванете.

— Никога не сме сто процента сигурни, че необичайно многото пари означават шпионаж — отговори Портър. — Въпреки че така се оказва в девет от десет случая. Понякога става въпрос за неочаквано наследство или нещо друго, също така невинно. — Той замълча. — Но, когато сме убедени, че начинът на живот и заплатата не си съответстват, че наблюденията ни показват необичайно поведение, се обръщаме към ФБР.

— Отделът за разследване — добави Слоун.

Портър кимна.

— Да. Към звеното, в което работи специален агент Питър Макс.

Повторното споменаване на името на Питър я обезпокои.

— Това, което ми разказвате, има ли нещо общо с връзката ми в миналото с него?

— Ни най-малко. Макар да не знаех, че тези отношения са „минало“.

Той очакваше отговор, но Слоун замълча.

— Защо ми казвате всичко това? Какво очаквате от мен?

— Да помислите, госпожице Райдър. За работата, която ви предлагам. Набираме хората си извънредно внимателно. Предвид естеството на дейността ни, сме длъжни да постъпваме така. Привлякохте вниманието ми преди няколко месеца, когато започнаха неволите ви.

— Много хора ме забелязаха.

— Наблюдавах ви как се държахте през цялото време — продължи Портър, сякаш тя не бе казала и дума. — Чух как сте се защитили пред служителите на Комисията по ценните книжа, разбрах, че сте решили да не давате широка гласност на случилото се. — Гласът му стана по-мек. — Струваше ми се, че дотогава съм ви опознал достатъчно добре. Исках да мога да ви помогна след самоубийството на Макгрегър, но изглежда се справихте забележително добре.

— Нима така изглежда?

Стигнаха до Четиринадесета улица. Портър я притегли към масата на един шумен уличен комарджия. Слоун се загледа в сръчните му пръсти, с които размесваше картите и ги редеше върху импровизирана масичка, направена от щайги за портокали. Той непрекъснато бърбореше, приканвайки потенциалните си клиенти.

— Нека позная какво сте правили в последно време — продължи Портър. — Подали сте десетки молби за работа. Бързо сте получили отговори, всичките отрицателни. Борили сте се да поправите грозния факт, че Уол Стрийт вече не ви обича особено. Разследвали сте техен човек и, по-лошо, изобличили сте го. Нима сте допускали, че някой в бранша отново ще ви има доверие?

— Ще мине време и може пак да се върна — отговори Слоун.

— Може би. Убеден съм, че сте обмислили всички възможности. Тази, която изглежда най-привлекателна, е да започнете да работите самостоятелно. Трудно начинание, госпожице Райдър.

— Какво ми предлагате?

— Възможност да правите това, за което ви бива най-много. Да извършвате работа, имаща цел и значение. Искам да започнете в МГ-11.

Слоун не знаеше как да отговори. Предложението беше примамливо, но носеше и очевидни затруднения. Щеше да се наложи да напусне Ню Йорк и баща си. Предполагаше, че Портър е бил наясно, още преди да й предложи работата.

— Знаете много за мен — отговори тя. — Навярно ви е известно колко печелех през изминалата година.

Портър поклати глава.

— Ако въобще започнете тази работа, няма да е заради парите. Не мога да ви плащам, колкото сте получавали в Ню Йорк. Учили сте в „Рейвънхърст“, госпожице Райдър. Разкрихте Макгрегър заради уменията, които сте усвоили там, и защото притежавате нужния талант за повечето от тях. Аз съм като командир от морската пехота. Търся подходящи хора. Според мен попаднах точно на такъв.

Изминаха следващите няколко пресечки в мълчание, Слоун потънала в мисли, опитвайки се да вземе решение. Споменаването на „Рейвънхърст“ я впечатли.

През пролетния семестър на последната й година в „Харвард“ един от преподавателите, който й беше станал нещо като наставник, я запита чувала ли е за място с името „Рейвънхърст“. Когато Слоун отговори отрицателно, той й разказа за отличната програма по икономика, която колежът предлага.

Пенсиониран агент от ФБР, през осемдесетте заместник-шеф на отдела, занимаващ се с контратероризъм, беше организатор на курса. Целта на програмата за проучване, разследване и анализиране беше да обучи кадри за ФБР, ЦРУ, секретните служби и други организации по сигурността. През деветдесетте курсът беше разширен и включваше и икономически шпионаж.

В общи линии американските компании имаха печално невярна информация за конкурентите си в чужбина и в страната. Взимаха се решения, засягащи бизнеса, без да се мисли как да се подложи крак на конкуренцията, как да се събира, съпоставя, анализира и представя съществуващата вече информация за продуктите й — настоящи и бъдещи — и как да се направи така, че проучванията и разработките да останат тайна. В глобален икономически аспект Америка започна да разбира, че няма съюзници, а само конкуренти.

— Повечето от класа, в който завършихте, нямат търпение да отидат на Уол Стрийт и да започнат да печелят пари — беше й казал нейният наставник. — Но това е недалновиден подход. „Рейвънхърст“ ще ви научи как да оцелявате в света въобще, не само в бизнеса. Уменията, които ще придобиете, винаги ще се търсят. Ще се научите как да бъдете крачка напред от тълпата. Изборът е ваш, но винаги сте ми правили впечатление на командир, а не на прост войник.

Думата „оцеляване“ остана в паметта на Слоун. Случилото се с баща й показа как животът на човек може да бъде съсипан. Ако „Рейвънхърст“ можеше да й помогне да не се превърне в жертва, тогава и времето, и похарчените пари щяха да имат смисъл.

Слоун учеше както в класната стая, така и вън от нея. Тя и колегите й кръстосваха улиците на Чикаго в безлични автомобили и прихващаха разговори от клетъчните телефони. Нямаше нищо неетично или незаконно в това. Те просто проверяваха възможностите, които даваха двете поприща, които стояха пред тях, и определяха кой сигнал е най-силен, коя компания има решително предимство на пазара и какво може да направи друга, за да я измести.

В Милуоки тя анализира отпадъчните води на три пивоварни, като ключов фактор беше какви съставки използва всяка от тях. Ако изоставащата пивоварна искаше да се съревновава с продукта на конкуренцията или да подобри своя собствен, съдържанието на отпадъчните води щеше много да помогне.

При посещението си в стоманодобивните заводи в Питсбърг Слоун използва услугите на специалист по металите, който измери дебелината на слоя ръжда по железопътната линия, водеща към стоманолеярната. Ако конкурентна фирма възнамеряваше да се заеме със същото производство, количеството ръжда щеше да покаже обема на трафика към и от мястото на производство. Колкото по-малко ръжда имаше, толкова движението е по-интензивно, толкова по-усилено е производството, което сочеше, че е оправдано създаването и на втора стоманолеярна.

В Сиатъл Слоун наблюдава работата на група по сигурността, обединяваща усилията на ФБР и компанията „Боинг“, която наблюдаваше китайските търговски представители, докато разглеждаха един завод. Нищо не изглеждаше необичайно. Всеки можеше да разгледа завода и китайците не се отклоняваха от групата си. Тогава служителят по сигурността от „Боинг“ направи мълчалив знак на Слоун и й посочи обувките, които носеше всеки един член на китайската група. Подметките, бяха от мек каучук и сякаш лепнеха. Стъпките с тях по бетонния под звучаха сякаш се отлепва лента.

— Подметките задържат стружки от последната сплав, която сме използвали — обясни й той. — Веднага щом групата се качи на автобуса, ще им съберат обувките, ще ги запечатат в найлонови пликове и ще ги изпратят на китайските авиоинженери, които ще отделят метала и ще се опитат да го възпроизведат.

— И ще ги пуснете да си отидат просто така? — попита Слоун.

Служителят на „Боинг“ се засмя.

— Разбира се. Винаги, когато знаем, че ще дойдат, почистваме пода с прахосмукачка, после го посипваме с хромови или никелови стружки. Сигурно в Пекин се побъркват от яд.

След като се дипломира в „Рейвънхърст“ и започна работа в „Янг и Пулен“, Слоун прилагаше разузнавателните техниките по отношение на пазара. Клиентите й, както и „Янг и Пулен“, печелеха.

Вече не, поправи се тя сама.

— Всъщност никога не ви се е отдавала възможност да практикувате това, което сте усвоили в „Рейвънхърст“, нали така? — запита Портър.

— Не — отговори тя. — Не съм имала възможност.

— Сега ви се удава такава.

Медисън Скуеър Гардън се възправи на хоризонта, когато приближиха малкия площад пред входа на гара „Пенсилвания“ откъм Седмо авеню. Лий Портър се обърна към нея, тонът му бе настойчив.

— Елате да работите при мен във Вашингтон, госпожице Райдър. — Той посочи към забързаното множество около тях. — Тук вече нямате бъдеще. Започнете отново. Опитайте нещо по-различно.

Без да й даде време да му отговори, той стисна ръката й и се отдалечи.

Слоун се загледа след него, фигурата му изпъкваше сред потока от минувачи, влизащи й излизащи от гарата. Достатъчно познаваше хората, за да не признае, че това беше забележителен човек — принципен, честен, всеотдаен. Не можеше да си спомни кога за последен път бе срещала подобен.

Докато вървеше към апартамента си, Слоун мислеше, че градът й изглежда различен, нещо, което не бе осъзнала до момента. Само преди година беше част от живота й. Сега й се струваше далечен, непознат и безличен.

А Лий Портър от Сметната палата търсеше подходящи хора…