Филип Шелби
№1818 (1)

Пролог

В барака номер шест спяха четиридесет деца, там се помещаваше сиропиталището на бежанския лагер, разположен в западната част на Северна Корея. Най-малките бяха на пет години, най-големите на единадесет, това беше граничната възраст. Преместваха дванадесетгодишните в бараките за възрастни.

Децата живееха в свят на студ, глад и страх, които дори сънят не можеше да усмири. Всяко се беше свило в собствената си крехка черупка от болка. В помещението никога не бе съвсем тихо, ехтеше раздираща кашлица и се чуваха остри като зъби на пираня вопли.

По-големите деца измъчваха по-малките, когато им се удаваше възможност, поне докато имаха сили. Крадяха дажбите храна и вода, а когато и те липсваха, потъваха в дълбините на собствената си осакатена психика, извивайки крайници и чупейки кости с равнодушното любопитство на опитни мъчители.

Полковникът, отговарящ за лагера, крачеше по замръзналата кал на плаца. Преди година по невнимание бе обидил свой командир, който го бе отстранил от групата си и го бе заточил да управлява това отвратително място, което Обединените нации и Международният червен кръст наричаха лагер за изселени лица. Но той усещаше, че късметът му се възвръща заедно с мъжа, който вървеше до него.

Непознатият беше бял, висок и дългокрак, с ниско подстригана металносива коса и потъмняло, обветрено лице на земеделец. Беше между четиридесет и петдесет — възрастта му трудно можеше да се отгатне, тъй като беше в много добра форма, движеше се през щипещия пролетен въздух като дух.

Не бяха съобщили на полковника за посещението на непознатия, докато хеликоптерът, който го докара, не се появи във въздуха. Заповедта гласеше изцяло да му сътрудничи. Лагерът криеше много тайни от международните инспектори, но този посетител трябваше да види всичко, което пожелаеше.

Това подсказваше на полковника, че човекът е важна клечка. Много важна. И ако се представеше добре, щеше да бъде докладвано, където трябва. Навярно дума-две, казани от непознатия, щяха да измъкнат полковника от чистилището, в което се намираше.

Посетителят, известен сред обкръжението си като Ловкия, беше наясно с положението на полковника. Не го беше грижа, като изключим, че този факт щеше да направи последния по-сговорчив.

Полковникът рязко отвори вратата на шеста барака, блъсвайки я по-силно от необходимото. Зловоние на нездрава плът ги заля на талази.

Бараката беше двадесет метра дълга и десет широка, разделена от три реда нарове за спане. От закачените на тавана крушки се процеждаше мъждива светлина и осветяваше мръсотията, напластена по прозорците и пода от нерендосани дъски. Силуети се раздвижиха по леглата и Ловкия усети как уплашени погледи следят движенията му.

Провесените над главите им крушки примигнаха, светнаха по-ярко и пред Ловкия се разкри гледка, на която беше ставал свидетел и в други мрачни места по света — бежанските лагери в Камбоджа и Лаос, долината Бекаа и черните гета в покрайнините на Йоханесбург.

Повечето деца лежаха по наровете си, свити на кравай. Беше невъзможно да определи пола им. От недохранване кожата на всички беше пожълтяла, еднакво изпитите лица караха очите им да изглеждат неестествено големи, костеливите колене и лакти с опъната върху тях кожа бяха крехки като костици на птиче.

Докато вървеше между редовете от нарове, Ловкия се взираше в лицата, отхвърляйки на ум онези, които бяха прекалено безизразни, и преценяваше тези, които все още можеха да бъдат спасени, по критерии, които сам бе определил.

Ролята на спасител го смущаваше. През целия си живот бе смятан за един от четиримата най-опитни наемни убийци в света, сеещ смърт с безпогрешно око. Работодатели му бяха правителства или частни лица, които можеха да си позволят да му платят. Но тази задача се различаваше от всяка друга, с която се беше заемал. Предстоеше му да избира и да защитава и нищо чудно изобщо да не се наложеше да дръпне спусъка.

През подпорните греди погледът на Ловкия попадна върху дете, легнало на дюшек върху един от по-далечните нарове, с гръб, притиснат към стената. Беше на осем, може би девет години, слабо, но не и мършаво, взираше се в празното пространство с отсъстващ поглед. Но очите му все още бяха ясни, като на току-що уловена риба, захвърлена на леда.

Ловкия се приближи и притаи дъх. Детето олицетворяваше точно това, което през последните седмици търсеше на длъж и на шир през замръзналата пустош в тази забравена от Бога страна.

Ловкия приседна на крайчеца на нара. Посегна с ръка към момчето и почувства как то потрепери, когато докосна рамото му. Детето се напрегна за миг, после се остави силната ръка да го претърколи. Имаше засъхнала кръв на дъното на панталоните му, от което личеше, че скоро са го изнасилвали. Ловкия разгърна мръсната му риза, провери рамената, гърдите и гърба му. Имаше язви и пришки, но не и счупени кости. Но липсваше живот в празните му очи. Там цареше пустош.

Ловкия се изправи. Беше служил като оръдие, извършило най-дръзки покушения, и превъзходно изпълняваше задачите си. Но тази беше по-различна. Гледайки момчето, видя идеалната машина за убиване, дете, така невинно, че можеше да мине през всяко препятствие, всяка пречка, всеки, който би застанал между него и набелязаната цел. Президентът на Съединените щати Клодия Балънтайн несъмнено щеше да почувства прегръдката на това дете, преди да умре.

Ловкия се обърна към полковника:

— Кое е това момче?

— Няма име. Някъде от югоизток.

Ловкия знаеше за масовите гробове, които наторяваха земята в тази част на страната. Естествено бе да заключи, че родителите и другите близки на момчето никога няма да го потърсят.

— Момчето се води под номер 1818 — осмели се да добави полковникът.

Ловкия внимателно го загледа, от което устата на военния пресъхна.

— Изведете го оттук. Да го прегледа лекар за инфекции и да му даде необходимите антибиотици. Искам го чисто и готово за път след три часа.

Ловкия замълча за миг.

— Ще отразя в доклада си, че сте ми сътрудничили, при условие че всичко е наред.

Адамовата ябълка на офицера щръкна над вратовръзката му.

— Разбира се.

— Значи тук приключихме.

Ловкия погледна момчето за последен път, после се отправи навън. След смрадта на бараката вдъхна с пълни гърди чистия въздух. Извади пакет цигари и предложи една на полковника, след което сам запали. Не говореше съвсем откровено, когато каза, че е свършил с тукашната си работа. Полковникът единствен знаеше за съществуването на 1818. Лесно можеха да го склонят да разкаже за мъжа, дошъл да търси определено дете, и да се похвали с участието си в намирането му. С оглед на значимостта на проекта, подобна възможност бе недопустима. Затова полковникът щеше да бъде от полза само ако умре, когато Ловкия се върне за детето.