Димитър Ленгечев
Нещо като болка, нещо като вик, изобщо не някакво си предписание…

Нещо като болка стяга душата ти, защото постепенно те впряга усещането, че някъде някога и теб са те водили из лабиринтите Велик Нангар и Кондаф, че си живял сред нищожното величие на Едносъщните, че и ти самият си завършил Едносъщното училище, където Едносъщния тих певец Дилетиле е пял хвалебствени химни, а по-късно, в зряла възраст, Демона те хваща не само за гърлото — улавя те с неземната си хватка за всички сетива.

Нещо като вик се изтръгва от душата ти, защото навлизайки в митологичните територии Кондаф, Велик Нангар и Деара, не можеш да останеш безразличен към обезличаването на индивида, да се откъснеш от чувството, че летец-тактик Баюн Глордах е бил някога твой двойник или по-точно — в неговата саморазкъсваща се от противоречия личност виждаш своето собствено отражение.

Изобщо някакво си Предписание те води по булевард „Прелом“ на Велик Нангар, водило те е даже от пеленаческа възраст и подобно на Контролицията е следило не само лицето ти, но е моделирало и душата, направлявало крачката ти — да е по-бодра и по-бодра, особено когато се усещаш как дефилираш край Фелдстратегиума, който от своя страна „носи белег“ не само „на архитектурна патология“. Тогава… без дух да остане, военният в теб, който владее съзнанието ти, който е изграден от обществото и вярно му служи, счита всеки страх пред смъртта за срамен, мъжествено стиска зъби и си мисли: „Щом мръсните кондафари заслужават, и това ще им е малко!“. Но другият Баюн, животното Баюн, организмът Баюн вижда нещо съвсем друго. По телата на изгорелите кетрали той чете знаците на пълно биологично разрушение, различно от всички познати досега, нещо шокиращо ново. Той, скритият в безбрежните води на несъзнанието Баюн, сравнява себе си с тези трупове, вижда себе си в тези трупове! Разтърсен от див ужас пред смъртта, той се мъчи да сподели състоянието си с главния Баюн, който управлява действията и командва тялото. Но несъзнанието няма право на глас. То може да говори единствено чрез предчувствия, смътни усещания, намеци, настроения… И тогава несъзнанието пуска в ход най-силното последно средство, което се нарича Феноменен враг. Твоят Демон.

И накрая нещо за самия автор: това е първата книга на Атанас П. Славов, преминал не толкова отдавна четиридесетте, книга, писана седем-осем години, чакала няколко за издаване, но читателят едва ли го интересува неговото „ходене по мъките“, тъкмо затова е голяма радостта от успеха — в ръцете ни е един зрял роман с оригинален сюжет (Славов го интересуват преди всичко моделите на обществото!) и автентична атмосфера, със замисъл, достойно защитен по всички канони на добрата белетристика. Освен всичко друго впечатляват и се открояват сполучливите имена на държави, хора и административни служби, отличаващи романа от досегашните завоювани периметри на българската фантастика, подсмърчаща виновно в сянката на българския литературен Пегас.

За мен „Психопрограмираният“ достойно преминава затлачения Рубикон на посредственото писарушкане, въпреки някои незначителни моментни внушения относно „ръководната роля на пролетариата“, но това може би е контрапункт, недостатъчно и аморфно очертаващ се във възприятията ми.

И все пак… без дух да остана! — както казва летец-тактик Баюн Глордах, да пожелаем на романа добра среща с читателя, пред неговия безпристрастен съд.

И тази присъда трябва да се приеме без болка, без вик… защото в никакъв случай няма да бъде подчинена на някакво си конюнктурно Предписание.