Лиса Ангър
Несвяст (41)

40

Сара е прочела някаква дивотия и решава, че не бива да ядат червено месо. И така в дома на Харисън започва да се готви китайско сирене, ориз и пилешко, риба и зеленчуци. Но каквато и да е приготвената храна, тя неизменно се изхитря да има вкус единствено на соев сос. Цялата къща вони на соев сос. Детективът никога не се оплаква от готвенето на жена си. Изяжда прилежно каквото му поднесат и я засипва с комплименти. Оценява факта, че изобщо се занимава с това, че държи да е сготвила нещо за него, когато се прибира у дома, че повечето пъти го изчаква, за да се нахранят заедно, освен ако не е станало прекалено късно.

Макар да е предупредил по телефона, че ще закъснее и казва да не го чака, когато прекрачва прага на входната врата, Харисън я сварва върху дивана в дневната. Покрита с одеяло, тя гледа късен филм с намален звук. Брад Пит и Анджелина Джоли съсипват цяла къща на екрана, като се стрелят един друг с огромни пистолети. Вижда русата корона от косите на Сара, докато затваря вратата зад гърба си и реактивира алармената система.

Тя бързо сяда с уплашен вид, сякаш е прекъснал дрямката й.

— Какво правиш тук? — пита той.

— Ходих до бебето — отвръща тя с прозявка. Вдига дълги, грациозни ръце, за да се протегне. — Реших да погледам малко и да те изчакам.

Той присяда до нея. Взема я в обятията си и усеща сънената топлина на нейното тяло. Ухае на ягоди, сигурно от шампоана.

— Приготвила съм ти пилешко със зеленчуци по китайски. Да го претопля ли?

Усеща някакво потреперване в гласа й.

— Недей, благодаря — отвръща Харисън, — ядох вече. Огромен, мазен хамбургер, от който капе стопена тлъстина с много кетчуп и майонеза. — Той показва с ръце колко е голям хамбургерът и добавя: — Също и пържени картофи. Пак много мазни.

Тя бърчи нос и пръхти с погнуса.

— Само да знаеш какво има вътре — казва тя, като го потупва по бузата.

— Да, но ще си умра щастлив — отвръща Харисън и сваля сакото.

В този момент ги съзира. Върху масичката край дивана се мъдри купчина банкови извлечения. Видът им кара стомаха му да се преобърне. Поглежда я и вижда, че следи израза на лицето му.

— Знаеш ли, че никога не съм се сещала дори за тия неща? — казва тя с лек смях. Потрива слепоочието си, след което обгръща тялото си с ръце. Прехапва устни, сякаш ще заплаче всеки миг. — Гледах едно предаване по телевизията. Някакъв специалист разправяше, че жените били поставени в неблагоприятно положение при брак, понеже нямали представа от финансовото състояние на семейството. Това ми се стори нормално, обаче в същия миг осъзнах, че нямам и най-малка представа за състоянието на банковата ни сметка.

Тя въздъхва дълбоко.

— И си казах: вече имам дъщеря, не искам да я срамя с една майка, която дори не знае как да плати сметките си онлайн. Ако с теб се случи нещо, ще се видя в небрано лозе. А ти си ченге, сам знаеш. Възможно е да ти се случи нещо.

Той не отделя поглед от лицето й. Гледа тези очи, широко отворени и насълзени.

— Сара…

— Толкова млади се оженихме — прекъсва го тя бързо. Аз дойдох при теб буквално от къщата на родителите си. Винаги някой се е грижил за мене, Рей. Но сега се появява едно същество, което очаква аз да се грижа за него.

Той понечва да заговори, но тя го спира с ръка.

— Не проумявам тези огромни тегления от спестовната ни сметка. И после тази вноска — добавя тя, като вдига купчинката. Той забелязва почерка й, както и някои отбелязани с маркер места. Хартийките потрепват в ръката й. Чува по бебешкия интерком как дъщеричката му сумти и се върти в съня си. — Ще ми обясниш ли всичко това, Рей?

В ума му се прескачат стотици лъжи, стотици начини да извърти така нещата, че тя да се почувства неудобно, задето си е позволила да го нападне по този начин. Такава му е професията в края на краищата, в това е най-добър: посредством хамелеонска промяна на собствената си личност да убеди другия, да го предразположи, да го накара да повярва в онова, което той иска. Но сърце не му дава да се оплита в нови тайни, в нови лъжи. И докато седи пред нея в техния уютен дом, докато й разправя всички лоши неща, които е вършил, една скрита част от неговата същност се радва безмерно. Радва се за това, че най-накрая тя научава цялата истина за него.

 

 

Самолетът изглежда се приземява в пълна тъмнина, ако изключим една съвсем тъничка ивица лампички, която, надявам се, маркира земята. Полетът бе доста бурен и аз не знам колко още би могъл да издържи стомахът ми на тия подскачания и внезапни пропадания. Малката машина се мята насам-натам така бясно, че за мен най-логичният изход би бил едно сгромолясване надолу. Но какво ще стане с Виктория тогава? Старая се да не мисля за това, докато машината се спуска, а аз забивам до кръв нокти в дланите си. Но приземяването се оказва неочаквано гладко.

— Казаха, че някой ще ви посрещне — чувам гласа на пилота в слушалките. — Някой трябва да чака.

— Кой? — питам аз. — Кой чака?

Виждам, че мъжът свива рамене. Не се обръща назад. Отново ми минава през ума, че не иска да вижда лицето ми, или пък не иска аз да видя неговото. Както и да е, лично аз не бих го разпознала.

— Не знам — отговаря той с интонация, която не предразполага към по-нататъшни въпроси.

Машината застива, аз му благодаря и излизам във влажната нощ на Флорида. Палмите се люлеят, а комарите ме нападат в мига, щом свалям якето, от което нямам никаква нужда по тия места. Усещам първите капки пот по челото си.

В далечината съзирам стройна мъжка фигура, изправена до лека кола. Нейните фарове са единственият източник на светлина, ако изключим немощния светлик от малката контролна кула. Там не се вижда жива душа.

След като нямам друга алтернатива, се приближавам до колата и виждам изправен до нея Гневния мъж.

— Знаете ли кой съм аз? — пита той, когато приближавам.

Поклащам глава. Ситуацията добива сюрреалистични измерения. — Помня ви, но не зная как се казвате.

— Казвам се Алан Паркър и съм баща на Мелиса, съпруг на Джанет.

Думите ме удрят като камъни. Би трябвало тази новина да хвърли обилна светлина върху произтичащото вътре в мен, но не става така.

— Някога, много отдавна — продължава той, — двамата с Джанет мислехме, че Франк Гиъри е убил нашата Мелиса.

Облечен е с черни панталони и риза от плътна материя, върху която носи яке. Доста е топло за подобни одеяния, но той не изглежда да се чувства неудобно. Напротив, свил се е леко, сякаш умира от студ. А наистина ли потръпва едва-едва? Изглежда някак неуместен точно в този миг.

— Омразата бе основният двигател на живота ни в течение на дълги години. Тя ни съсипа. — Той кашля хрипливо, сетне изважда пакет червено марлборо и пали цигара със скъпа запалка. Поема дълбоко дима. Има вид на заклет пушач, мършав и блед.

— Работата е там, че аз бях ужасен баща. Все ме нямаше, а когато бях у дома, все едно че пак ме нямаше. Кажи-речи не съм прегръщал дъщеря си, или пък не съм й казвал, че я обичам, през всичките години, докато бе жива. Осигурявах й бита, разбира се, покрив над главата, красиви неща, колеж. Тези работи ги умея. Смятах, че с това се изчерпват задълженията на един баща. Истината е, че не й отдавах почти нищо от себе си, преди да настъпи моментът, в който ни я отнеха. Но аз се превърнах в главния отмъстител при кръстоносния поход срещу Франк Гиъри. Мелиса е останала навярно силно изненадана от моята стръв. Сигурно е умряла с мисълта, че не я обичам.

Не знам какво да му кажа. Нямам представа защо ми разправя всичко това, нито какво изобщо правим тук. Но продължавам да слушам, тъй като нямам друг избор и понеже си мисля, че докато той говори, дъщеричката ми ще бъде в безопасност. Цялото ми същество изгаря от желание да побягна надалеч оттук.

— Разбира се — продължава той, — за Джанет бе неизмеримо по-трудно. Това са отношения между майка и дъщеря — трудно се вниква в тях. Аз бях изпълнен с гняв, изгарях от желание за мъст. Кръвта ми бе сякаш заменена с ракетно гориво. Но когато Мелиса умря, с нея си отиде и Джанет. Ей така. Продължаваше да съществува в пространството, но всъщност не живя нито един ден след гибелта на Мелиса. Не биваше да ме изненадва онова, което стори. Но не го очаквах. Не мислех, че е способна на подобно нещо.

Внезапно го разтърсва такъв пристъп на кашлица, че е направо неудобно да гледа човек. Измъква книжни салфетки от джоба си и ги притиска към устата, докато се успокоява. Когато ги дръпва, виждам, че са целите в кръв. В съзнанието ми нахлуват спомени за нощта, когато Джанет Паркър застреля Франк, а сетне и себе си. Чувам изстрелите, усещам мириса на пушек. Не съм си задавала въпроса, кой подпали къщата, но няма кой друг да е бил, освен Марлоу. Предполагам, че плановете му са включвали и смъртта на моята майка. Не е допускал, че ще се втурна вътре и ще я измъкна. Мисля си за това, докато Алън Паркър се успокоява и заговаря отново:

— Макар да жалех за Джанет, в същото време бях щастлив. Знам какво удовлетворение е изпитала, когато е дръпнала спусъка. Сигурен съм, че е умряла в мир със себе си и света.

Виждам печалната му усмивка и си спомням изражението на Джанет Паркър в онази нощ — сякаш е освободена от огромно бреме. Не му казвам това. Не знам дали му е известно обстоятелството, че съм станала свидетел на всичко и не съм сигурна как би му се отразила подобна новина.

— Само че Франк Гиъри не е убил Мелиса — казвам аз наслуки.

Той поклаща глава.

— Няма как да е. Издействах ексхумиране на тялото на Мелиса, когато той спечели първия кръг от преразглеждането на уликите. ДНК пробите показаха сходство с тези на Франк Гиъри, но не и пълна идентичност. Следователно може да се стигне до заключението, че пръст тук има Марлоу Гиъри.

Над главите ни блясва светкавица, а в далечината се чува гръм, но все още не вали. На всеки две-три минути целият небосклон се осветява, за да потъне миг по-късно в пълен мрак, все едно някой го включва и изключва с прекъсвач.

— За да бъда откровен — продължава мъжът, — трябва да призная, че отдавна подозирах нещо подобно. Доста убийци съм видял през живота си — в Корея, във Виетнам, — така че мога да ги разпознавам. На процеса Марлоу бе също толкова мъртъв отвътре, колкото и баща му. Както се казва, ябълката не пада далеч от корена си.

В този момент проумявам нещо. Светкавиците започват сякаш да разпарят собствената ми памет, извикват за живот сцени, които са тънали години наред в пълен мрак.

— Бригс е работел за вас — казвам аз. — Вие сте го изпратили да издири Марлоу, докато бягахме.

Той кимва.

— Не бях сигурен, че Марлоу е свързан със смъртта на Мелиса. Но знам, че използва Джанет за убийството на собствения си баща. И когато научих, че е започнал да убива други хора, да отвлича нечии дъщери, реших, че трябва да го спра. Бях обладан от гняв. Той бе по-силен от мен. Но не исках да го съдят и пратят в затвора. Не ми трябва подобна справедливост. Искам той да страда. Искам да умре в мъки, както стана с жертвите му. Освен това познавах достатъчно хора, готови да помогнат за целта — военните ги бива да издирват убийци.

— Защо не го направихте сам?

— След смъртта на Джанет започнах да храча кръв. Болестта на гнева и страха не може да се носи вечно. В един момент тя казва тежката си дума. В моя случай — рак.

Още от същата ужасяваща кашлица. Мразя го, отвращава ме и ме привлича едновременно.

— След като двамата с Марлоу „загинахте“ в онази катастрофа, аз имах прозрение. Разбрах, че гневът — моят и този на Джанет — ни е отнел всичко. Бихме могли да прекараме още някоя година заедно, дори да се докоснем отново до щастието, стига да бяхме отвърнали лице от страха, мъката и нашата ненавист към Франк Гиъри. Но ние не направихме това, а допуснахме пробитият от него отвор в нашите души да ни погълне като черна дупка. Позволихме му да унищожи и трима ни.

Гледа ме така, сякаш иска да се увери, че го слушам. Каквото и да е видял върху лицето ми, то кара ъгълчетата на устните му да се завият леко нагоре.

— Реших да се боря срещу рака и живея заради Джанет и Мелиса, вместо да загина заради тях. Докато водех тази война, разбрах, че гневът, насочен срещу Франк и Марлоу Гиъри, е всъщност обърнат против мене самия заради това че не бях добър съпруг и баща. Ако бях такъв, докато те бяха живели, може би нямаше да съжалявам толкова дълбоко, когато ги загубих.

Прави ми впечатление неговото спокойствие. В мен бушуват толкова много чувства и адреналин, че не мога да остана на едно място, кърша ръце, пристъпвам от крак на крак, приближавам се до своя събеседник и се отдалечавам от него. А той стои като истукан. Държи ръце в джобовете си, вперил поглед в някаква невидима точка далеч от нас. Цял е един дрезгав глас, който разказва историята си.

— Когато настъпи поредната ремисия, основах организацията „Помощ в мъка“ със съдействието на неколцина приятели, за да помогна на други жертви и близки на жертви.

Въздъхвам дълбоко и се обаждам:

— Аз посетих вашата уебстраница, след като научих за организацията от телевизията.

Той кимва.

— Страницата установи твоя имейл адрес. Бе въпрос само на няколко дни, докато стигнем до Грей Пауърс. Още няколко — и се добрахме до теб. Един бегъл контакт доказа, че си Офелия Марч.

Гледам бледото му лице и си мисля за това, колко болен е той. Погледът му е някак далечен. Стъпил е вече върху един непознат път.

— Естествено, започнах да се питам, щом Офелия е жива, защо да не е жив Марлоу? И ако е жив, къде се намира?

— Но нали сте се отказали от своята мъст — прекъсвам го аз, като се опирам върху капака на колата му. Чувствам известна слабост и световъртеж. Обзелата ме допреди малко френетична енергия ме напуска.

Той се усмихва едва-едва.

— Винаги съм те помнил, Офелия. Ти бе най-печално изглеждащото дете, което е попадало пред погледа ми. Спомням си как влизаше и излизаше от ранчото с кръгове под очите, свити рамене и обронена глава. Живееше в гнездо на змии и аз се питах коя ли от тях първа ще те стисне за гушата, преди да те погълне цяла. Трябваше да предвидя, че ще е Марлоу.

Не знам какво да отговоря.

— Мъжът, когото познаваш като доктор Браун, смяташе, че някъде в подсъзнанието ти е скрита информация за местонахождението на Марлоу Гиъри. Убеден бе, че твоите бели петна, опитите да избягаш от живота на Ани Пауърс са всъщност стремеж да се върнеш при него. Убеден бе също така, че си пред прага на мига, в който спомените ще се върнат при теб. Затова инсценира някои неща, с цел да ускори този процес.

— Чакайте — прекъсвам го аз. — Искате да кажете, че доктор Браун е работел за вас? Значи срещата на плажа, колието… всичко това са негови идеи? За да помогна при издирването на Марлоу, та да реализирате своята мъст?

— Тук не става дума само за мен и моите желания.

— А за какво?

— За двама ни. Искам да ти помогна. Споделих тези неща с доктора и той ги е използвал, за да манипулира съзнанието ми.

Това не е кой знае какво на фона на всичко останало, обаче усещам лицето си да почервенява от гняв. Все по-често установявам, че това чувство ме притеснява. Офелия крещи и чупи, ридае и се тръшка. Но Ани Пауърс остава винаги мъртвешки спокойна.

— Но при доктор Браун ме заведе Вививан — казвам аз. Спомням си още думите на Грей, който каза, че Браун е стар познат на Дру. Внезапно ми прилошава при мисълта за това, как се напасват нещата едно към друго.

Паркър ме гледа съчувствено. За момент ми се струва, че ще протегне ръка към мен, но аз правя стъпка назад.

— Те смятаха, че ти помагат, Офелия. Мислеха, че те улесняват да се справиш със страховете в името на Виктория.

Отначало мисля, че има предвид и мъжа ми. Но това някак не се връзва с Грей. Той е прекалено праволинеен. Твърде много ме обича. Не мога да си го представя като участник в подобна схема. И ако беше, защо му е да убива Бригс?

— Грей не е знаел за това — отбелязвам аз. — Той също се опасяваше, че Марлоу или някой друг от миналото ми се е върнал за мене. Затова и уби Бригс.

Паркър кимва бавно с тъжен израз на лицето.

— Имаш право — той не би участвал в подобен заговор. Не би те предал, не би ти причинил толкова болка. Може би дори, поради огромната му любов, някаква част от съзнанието му не иска ти да си спомниш.

— Кои са те тогава? Кои са ония, дето си мислят, че ми помагат? — почти пищя аз. Оставам смаяна от този изблик. Той също. Сякаш не е очаквал, че казаното е в състояние да ме огорчи. Вдига успокоително ръка.

— Твоите свекър и свекърва, Дру и Вивиан. Наш представител се свърза с Вивиан и я уведоми за опита ти да ни откриеш. Двамата с Дру приеха да сътрудничат за изпълнение на нашия план, целящ да те изправи срещу твоето минало.

Спомням си как Вивиан ме заведе при доктор Браун, изписания върху лицето й страх, когато й разказах за случващото се с мен. Боря се срещу тези спомени, мъча се да я оправдая, да я извадя от ролята на лъжкиня и манипулаторка, каквато би трябвало да бъде, за да извърши всичко това. Опитвам да си наложа представата, че я познавам много добре и мотивите й не могат да бъдат други, освен най-благородни. Искала е да ми помогне. Дано да е така в края на краищата.

— Това не може да бъде — заявявам аз и поемам дълбоко въздух. Тук нещо не е наред. — Не биха се съгласили да се причини каквото и да било зло на Виктория. По-скоро биха умрели. — Няма сила, която да ме разубеди по този въпрос.

— Сигурно е така — отвръща той с лека усмивка. — Те не биха могли да знаят докъде сме готови да стигнем, за да осъществим своите цели. Пък и никой от нас не би могъл.

Сега ми се вижда изпразнен, опустошен и аз разбирам, че Алан Паркър е човек, чиито гняв и мъка са заместени от неистов стремеж към мъст, с който не е в състояние да се справи, макар да би желал. Усещам, че ще избухна в ридания.

— Те и двамата бяха убедени, че си напълно безпомощна, дотолкова опустошена от всичко, което ти се е случило в живота, че никога повече няма да можеш да се възстановиш. Съгласиха се с този план, с цел да ти помогнат. Всъщност да помогнат на Виктория, за да има тя силна и здрава майка. Не е ли ирония на съдбата фактът, че сега ти помагаш на тях?

Усещам, че адреналинът отново кара сърцето ми да забие по-силно.

— Какво имате предвид?

— Сега всичко е в твои ръце, Офелия.

— Не разбирам — казвам аз и се доближавам до него. Интонацията ми е по-скоро умолителна. — Къде се намираме? Къде е дъщеря ми?

Никога не съм се чувствала толкова уплашена, нито толкова отчаяна, колкото в този миг, но той само прави крачка встрани от колата. Разбирам, че ще ме остави сама.

— Ключовете са на таблото. В жабката има пистолет. В края на пътя завиваш надясно. След като тръгнеш, ние ще знаем във всеки един миг къде се намираш.

Обръща гръб. Насочва се към дърветата, които ограждат летището.

— Трябва да бъдеш силна, Офелия. Повече от когато и да било. Заради себе си, за дъщеря си, заради мен.

— Изобщо не ви трябва моята помощ. Винаги сте знаели къде е Марлоу. Защо правите всичко това?

Виждам го да долепя салфетките към устата си, да прегъва рамене от кашлицата. Спрялото в гърлото ми ридание излита на свобода.

Какво искате от мен? Какво трябва да сторя, та да получа дъщеря си?

В този момент угасва светлинката на кулата. Вдигам поглед и маркировката на пистата също угасва. Самолетът го няма. Навярно е прибран в хангара, понеже не съм го чула да излита. Единствено фаровете на колата остават да светят.

— Кажете! — крещя аз в мрака. Но Гневният мъж си е отишъл. Сама съм. Пространството наоколо е станало плътно от тишината. Обзета от пълно отчаяние, сядам в колата и потеглям. Излизам на пътя и да, той има право: знам къде отивам. Ранчото е на по-малко от петнайсет километра от това място.

 

 

— Няма ги — заявява Есперанса иззад вратата на нашата къща. Тя е блокирала малкия отвор, който е открехнала, и наднича през него към детектив Хари сън.

— Искам да знам къде са, Есперанса — отвръща той твърдо. — Не съм дошъл на гости.

Тя го гледа с празен поглед и отваря малко по-широко. Поклаща глава и сякаш се готви да заплаче.

— Госпожица Виктория е при нейната абуела^[1]. Господин Грей, той излезе ен ла ноче^[2]. Нищо. Не казва нищо. Госпожа Ани… тя… — И се разплаква. — Никого няма.

— Пусни ме да вляза, Есперанса — казва детективът по-меко, като й хвърля съчувствен поглед. Той е изваден от раздела „Аз-съм-един-добър-човек-който-иска-само-да-ти-помогне“. Това свършва работа: тя отваря вратата и се отмества от входа. Започва бързо да говори, а сълзите се стичат по лицето й още по-бързо.

— Господин Грей, той се обажда оня ден и казва, госпожица Виктория си идва у дома. Дали мога да дойда. Аз идвам, но госпожица Виктория я няма — нарежда Есперанса.

Той я хваща за лакътя и води до софата, където остава прав край нея, докато жената се успокоява малко и вдига поглед към него.

— Все чакаме и чакаме. Посред нощ някой звъни и господин Грей излиза. Казва ми да си вървя у дома и не се тревожа. Но той бе много уплашен. — Посочва лицето си, за да покаже, че го е прочела в изражението му. — И аз седя. Чакам да се приберат.

— Кога стана това? — пита полицаят.

— Две вечери чакам вече.

— И нищо друго не е ставало?

— Не — отвръща тя и поклаща глава. — Нищо. Обадих се на господин Дру. Никой не отговаря. Никой не ме потърси след това.

Той отива при телефона и преглежда списъка на приетите обаждания.

— По този телефон ли се обадиха?

Тя клати глава.

— По мобилния.

Харисън има усещането, че стиска шепа пясък — колкото по-здрава е хватката му, толкова по-бързо се сипе той навън. Отчаянието му е още по-силно заради обещанията, които е дал на жена си. Не й пука за парите, казва тя. Приема неговата зависимост. Онова, което не разбира и не е сигурна дали ще може да преглътне, са лъжите, изнудването, тайните, които е пазил.

— Защо, Рей? Защо не сподели с мене? Щяхме да поискаме пари от родителите ми, да вземем заем. Как можа да паднеш толкова ниско? Това не си ти.

Но тя греши по този въпрос. Това именно е той. Част от неговата личност наистина се принизи дотам. Парите и онова, което според него биха му осигурили — не непременно имущество, но свобода, лек живот и известна власт, дето все не му достига в този живот, — завладяват въображението му. Затова посяга на незначителните им спестявания с надеждата да ги увеличи, затова изнудва Грей Пауърс не само за нужната за покриване на дълговете сума, но и за още сто хиляди отгоре. И Пауърс плаща, без зъб да обели, понеже обича жена си, понеже иска да я защити.

— Трябва да оправиш нещата, Рей — казва му Сара.

— Как? Как да ги оправя? — не разбира той. Протяга ръка към нея, но тя се отдръпва. Свива се във вградения кухненски бокс и остава там, обгърнала тяло с ръце.

— Можеш да започнеш с това, да му върнеш парите, които са останали, а след това да започнеш да изплащаш на части другите.

Тази идея го изпълва с ужас. Не може да понесе мисълта, че спестовната им сметка ще се изпразни отново, че ще заживеят от заплата до заплата. Че ще се притеснява всеки път, когато се скапе колата или протече хладилникът. Не е сигурен, че може да направи подобно нещо.

— Сара… — започва той, но няма сили да продължи.

— Намери начин да оправиш нещата, Рей. — Тя не отправя заплахи и не поставя ултиматуми, не го моли да си тръгне от къщата. Но Харисън чува онова, което не е облечено в думи: Намери начин да оправиш нещата, Рей, или никога повече няма да те погледна по онзи начин.

Сигурно е видяла отчаянието, изписано върху лицето му, защото се приближава до него и го докосва с длан. Той не може да я погледне в очите.

— Всеки прави грешки, Рей — проговаря тя с тих и нежен глас. Чувал я е да говори на бебето по същия начин. — Всеки се препъва понякога. Онова, което правиш в такъв момент, определя дали ще запазиш или ще съсипеш целия си живот. Точно онова, което правиш след падането, определя стойността ти като личност.

Той излиза от стаята. Сара го вика тихичко, но той не спира. Излиза на задната веранда и поглежда небето. Не иска да остане в една стая с нея. Не иска тя да види сълзите му.

 

 

— Какво става тук? — Гласът на Ела го връща към действителността. Тя стои на прага с малко гневен вид. Изглежда самоуверена и силна в сините си джинси, черна риза и маратонки. Не е наконтена и гримирана, както обикновено. Той я гледа втренчено и се мъчи да установи защо му се вижда толкова различна. Ела му връща смръщен поглед и отива при Есперанса.

— Къде е Грей? — пита тя и я хваща за раменете.

— Няма го — отвръща жената и започва отново да реве. Ела я прегръща. — Не знам къде са.

Приятелката ми поглежда Харисън.

— Този какво търси тук?

— Това не е ваша работа, госпожо Сингър. Вървете си у дома — отвръща полицаят.

Тя го поглежда мрачно, пуска Есперанса и отива да завре лице в неговото.

— Не ми казвайте какво да правя. Първо Ани изчезва. После Дру и Вивиан се измитат с Виктория. Следва заупокойна служба — доста прибързана, ако питат мене. Жената я няма едва от две седмици. А сега и Грей изчезва. Някой трябва да ми обясни какво става тук. Точно моя работа е. Всички те са ми приятели.

— Вървете си у дома — повтаря той, като отива до вратата и я държи отворена. Вижда как бузите и шията й се зачервяват, но Ела стои като вкопана.

— Мога да ви вкарам в кабинета му на горния етаж — обажда се тя след малко. — Възможно е там да намерите отговор на някои от въпросите, които ви вълнуват.

Той си спомня вратата с кодирана брава от първото посещение.

— Нима знаете кода? — пита Харисън, без следа от опит да скрие недоверието си.

Тя кимва.

— Офелия се изпусна един път.

— Изпусна се? — повтаря той с присвити очи. — Нещо не ми се вярва.

— Тя е малко небрежна пред приятелите си — отвръща Ела и свива рамене.

Той не вярва много-много, но няма никакво време.

— И какъв е той?

— Ще ви го съобщя, ако ми кажете какво става.

Детективът въздъхва и завърта очи нагоре.

— Никак не й помагате, като ме бавите по този начин, нали си давате сметка за това?

— Кажете.

И той й казва. Разказва всичко, което му е известно. Започва от фалшивата ми самоличност и Марлоу Гиъри, за да завърши с Алан Паркър и „Помощ в мъка“.

— Мислите, че е жива?

— Да. И освен това има нужда от помощ. Само че не знам как да й я осигуря.

Ела му кимва. Той изглежда опечален от нещо.

— Кодът е VICTORY, като вместо V се въвежда 5, а вместо О — нула.

Той хуква по стълбите към кабинета с Ела по петите и бързо въвежда кода. Вратата се отваря. Помещението е тъмно. Той влиза вътре и в същия миг си дава сметка за нещо, от което стомахът му се преобръща.

— Нарекохте я Офелия — казва той и поглежда назад.

— Съжалявам, детектив Харисън, нямам нищо против вас лично. Трябваше да си приберете парите и да кротувате.

Тя държи нещо в ръка, което той не разпознава до мига, в който електродите се забиват в тялото му и десетки хиляди волта го разтрисат до последната клетка. Страховит крясък излита от гърлото му и Харисън почти не си дава сметка, че е от неговото. Помещението се завърта наоколо, а болката се блъска в стените на черепа, за да не позволи никаква мисъл да се оформи там. Преди да падне черната пелена, той си спомня как жена му идва при него на верандата и го прегръща през кръста, докато хлипа. Спомня си обзелото го смесено чувство: ужасен срам, благодарност за нейната любов и силна надежда, че може отново да я заслужи.

— Ще се справиш с това, Рей — казва тя и стиска ръката му. — Знам, че ще се справиш.

 

 

Спирам пред старата порта, която затваря достъпа до автомобилната алея към къщата в старото ранчо. Станала съм на парцал, изпотена от страх и бързане да направя онова, което Паркър иска от мен… макар дори да не знам какво точно е то. Когато изключвам двигателя, тишината на нощта ме поглъща изцяло. Фермата представлява един огромен океан от черен мрак и в течение на продължителен миг си мисля, че няма да събера сили да вляза вътре. Но трябва да го сторя, разбира се. Дъщеря ми има нужда от мен. Тази мисъл ме отлепя от колата и тика към заключената порта.

Катинарът е ръждив и сякаш отдавна излязъл от употреба. Това не може да е така. Сигурна съм. Вземам един камък и започвам да блъскам с него отгоре му, за да го направя на парчета, както става във филмите. Но този не ще да се счупи. Налага се да изоставя колата и да се провра зад портата, която е в състояние да спре достъпа на превозни средства, но не и на нежелани пешеходци.

От мисълта за предстоящия дълъг преход в тъмнината на нощта ми призлява. Спомням си за пистолета и се връщам да го взема. Отварям жабката и съзирам револвер калибър 0,38. Идеално оръжие. Ще свърши работа. С натежала от револвера ръка се чувствам малко по-добре. Не като уплашено от мрака момиченце. Усещам се такава, каквато трябва да бъда: жена, решена на всичко, за да спаси своето дете, или да загине.

Промушвам се зад вратата и поемам към фермата. Когато вървях по този път преди, бях на седемнайсет години, без нищо за губене на този свят. Какво не бих дала сега поне за частица от своето тогавашно невежество.

Докато крача в тъмното, спомените нахлуват един през друг в главата ми. Виждам колата на Джанет Паркър да се плъзва покрай мен. Чувам пукането на изстиващия двигател, когато отново я съзирам малко по-късно. Усещам миризмата на пушек, чувам трясъка на изстрелите. Виждам ореол от руси коси, когато за първи път разбирам, че Марлоу е убиец. Чувам словата на неговата изповед под небето на Ню Мексико. Внезапно се сещам за Грей.

Никога повече не виждам Бригс след направеното от него предложение в хотелската стая — или поне не помня такова нещо. Не мисля, че разполагам с времето, необходимо за да извърша поисканото. Май беше ден или два, преди Грей да ни догони. Спомням си единствено масивна фигура в очертанията на вратата в поредния мърляв мотел. Виждала съм го и преди. Само това мога да осъзная. Поради някаква неизвестна причина видът му предизвиква усещане за дълбоко облекчение, което се слива със страха. Той влиза в стаята, а в ръка държи спринцовка.

— Няма да те нараня — обажда се той, като забива иглата под кожата на ръката ми. Даже не трепвам. — Баща ти ме изпрати за теб. Това е успокоително — добавя фигурата, а аз вече летя из пространството. — Не мога да те оставя отново да гръмнеш по мене, нали?

Следващият ми спомен е от задната седалка на неговата кола. Окована съм. Той влетява през шофьорската врата… Виждам шпила на катедралата „Свети Франциск“, преди отново да загубя съзнание.

За онази нощ знам единствено версията на Грей. Върнал се в мотела и зачакал Марлоу. Изненадал го така, както бе планирал Бригс. Надделял в единоборство и успял да го завърже. Имал намерение да откара колата в другия край на града и да я остави пред полицейския участък с пленника вътре, след което да се обади по телефона, когато сме вече достатъчно далеч.

Грешката му — погледнато от сегашна дата — е двустранна: не използва успокоителното, понеже му се струва, че вързаният е в безсъзнание, и не го слага в багажника, а на задната седалка. Марлоу се съвзема по време на движение, освобождава ръцете си и се нахвърля върху Грей. Борбата приключва с изстрел в лицето на Марлоу, а Грей успява да се изтърколи от колата, миг преди тя да рухне в бездната на Рио Гранде.

Чувала съм тази история милион пъти. Карала съм Грей да я разправя отново и отново, докато заприличва на приказка от детството ми. Наближава краят на моя преход и започвам да виждам покрива на къщата. Питам се каква част от историята отговаря на истината. Нямам представа. След разговора ми с Алан Паркър всичко изглежда съмнително.

Излизам в откритото пространство, където се намират къщата, хамбарът и откритите участъци за конете, за да остана смаяна от състоянието на имота. Всичко е порутено до степен, каквато не съм очаквала. Представях си го ремонтиран от жените, които го обитават, докато провеждат своята кампания за освобождаване на осъдените на смърт съпрузи, синове или любовници. А виждам два от прозорците на втория етаж да зеят без рамки, докато на покрива има огромна дупка. Входната врата виси на пантите, верандата е хлътнала. В далечината жалее бухал. Към злокобния му глас се присъединява жабешки хор. Хамбарът е невредим, но всичко има вид на изоставено от години.

Усещам вътрешно напрежение. Тъмнината наоколо ме ужасява. Как се озовах на това място? Наистина ли се случва всичко това? Не е ли Алан Паркър част от въображението ми? Обзета от отчаяние, започвам да крещя:

— Марлоу!

Повтарям и повтарям това име, а виковете ми потъват в плътната, влажна атмосфера наоколо. Всички песни на нощта секват, цялата вселена се заслушва в моя зов, в отчаяния писък на изоставено животно. Отпускам се на колене.

Разбирам, че го няма. Никой не би могъл да живее тук, в това мъртвило, дори и той. Отчаянието ми е така пълно, че ме съсипва физически. Докосвам чело до земята.

И така, коленичила на това място, аз най-накрая събирам миналото с настоящето. Спомням си. Изправям се на крака. Знам къде е Марлоу. Алан Паркър е прав. Винаги съм го знаела. Той наистина има нужда от мен в този случай, защото аз съм единственото живо същество на тази земя, което знае къде би могъл да е той през всичките тези години. Марлоу не ме преследва, а ме очаква, и то именно там, където знам, че ще бъде.

Тръгвам напред. Зная добре пътя, докато напредвам през избуяли храсти, без да се интересувам от притаени змии или от комарите, които пробиват кожата ми и жужат в ушите. Бих се затичала, стига да мога, но напредвам бавно, блъскам встрани клони и стъпвам накриво с риск да изкълча глезените си. Минават сякаш часове, преди да чуя ромола на поточето пред себе си. Заставам на брега и виждам караваната. Прозорчето свети.

„Стига да има човек провизии, може и цял живот да изкара“ — каза ми Марлоу преди цяла една вечност. През ум не ми е минавало, че мога отново да се озова на това място. Не и по този начин.

Викам го по име от брега. Гласът ми изпълва цялата нощ. Тишината е единственият отговор. Понечвам да извикам отново, когато той се появява измежду дърветата зад караваната.

Макар да не е нещо повече от сянка в мрака, веднага го познавам. Приближава се до мен, като се подпира на бастун и тежко влачи дясната си страна. Напредва бавно, сякаш всяка крачка му причинява болка. Когато идва по-близо, забелязвам, че е страхотно обезобразен. Лявата половина на лицето му е огромен белег. Отвратена, правя крачка назад, докато той приближава. Очите му са същите черни дупки, в които съм пропадала не един път.

Цялото ми тяло е напрегнато докрай, всеки мускул — опънат, всеки нерв — наелектризиран. Гледам го и не мога да повярвам, че е той, че е истински, че е стъпил върху същата тази земя, върху която стоя аз. Години наред е бил призрак, обитаващ всяко тъмно кътче на душата ми. Сегашната му реалност, материалната му същност отнема от него всяка предишна власт.

— Офелия — промълвява той. Гласът му е изменен, но пак долавям музиката на произнесеното: О-фе-е-ли-я. — Ти се завърна у дома.

Спомням си времето, когато бях убедена, че единственият ми дом е свързан с него. Колко тъжна, колко нещастна трябва да съм била тогава. Сега знам къде е моят истински дом. Имам си Грей и Виктория. И ще направя всичко, което мога, за да се върна при тях.

— Не съм — отвръщам аз, неспособна да отделя поглед от това обезобразено лице. То дори няма вид на човешка плът, а по-скоро на стопен восък. Карикатурно копие на познатия ми образ. Но колкото и да е чудно, отново усещам притегателната му сила, спомням си как жадувах неговата любов.

— Как оцеля? — питам го аз. — Как успя да се добереш до това място?

Нещо страховито е станало с устата му. Тя е изкривена в постоянна, зловеща усмивка.

— Там, в Ню Мексико, ме намери почти мъртъв край пътя някакъв човек. С огнестрелна рана в лицето, но все пак съумял да се измъкна от колата, преди тя да падне в Рио Гранде. — Изглежда говоренето му причинява болка. — Откараха ме в болницата и ме лекуваха като Джон Доу. Неподлежащ на разпознаване, аз се правех и на нищо непомнещ. Когато се поокопитих, звъннах на майка ти. Тя дойде да ме прибере и се грижеше за мен, докато почина миналата година.

Наляга ме изненадваща мъка при тази новина. Дълбоко в сърцето си съм се надявала да я заваря жива и в добро здраве, неспряла да се бори за живота на осъдените. Вероятно всяко пренебрегнато дете жадува за някаква отплата, някоя закъсняла родителска ласка, една прегръдка, които така и не получава. А вън от това има и ревност, завист заради положените спрямо Марлоу грижи, отказани на самата мене.

— Как умря?

— Катастрофа с кола — свива рамене той. — Пиянска история. За щастие, остави ми достатъчно провизии, за да оцелея.

Поразена съм от факта, че изобщо не му пука за нея. Не знам защо се изненадвам чак толкова. Доктор Браун ми каза един път: „Той е психопат. Такива като него не обичат, Ани. Не са способни на това.“

Няма как да разбера дали е прав. Най-вероятно я е убил, както е сторил с толкова много други. А може и да е жива. Знам ли? Не ми е до това в този момент.

Чувам затрудненото му дишане, усещам тежкия поглед. Поглеждам го в лицето, а то дори не прилича на човешко. Безизразна муцуна на хищник. Правя още една стъпка назад. Минава ми през ума, че може и да не е чак толкова осакатен, че може това да е новият му номер за омайване на хората: след като е загубил хубостта си, сега ги омагьосва чрез съчувствие. Представям си го като обитател на всичко наоколо, как обикаля празните стаи, как скита между дърветата. Втриса ме.

— Кой се грижи за тебе сега? — Не знам защо задавам този въпрос. Но той съществува тук, в този изоставен имот, в тази пустиня на моите спомени. Чудя се дали все пак някой отново не му помага, дори в този вид, дали все още е в състояние да подвежда хората, да ги кара да му играят по гайдата.

— Оправям се — отвръща той. — Сега, след като си се върнала у дома, ще стане значително по-лесно, Офелия. Толкова ми липсваше.

Думите му прозвучават кухо, като лишени от смисъл, многократно репетирани реплики. Не вярвам изобщо да се е сещал за мене, освен в мигове на крайна нужда. Аз бях тази, която бе луда по него. Аз мислех денонощно за него, кроях планове да се върна. Той е моята болест, също като рака на Алан Паркър.

— Толкова ми липсваше — повтаря той.

Мисли, че съм се върнала при него. Дланта ми стиска оръжието. Пот се стича по гърба ми, кръвта шуми в ушите ми. Отново съм ужасена от него, сякаш е в състояние да ме задържи по някакъв начин, сякаш пак мога да се оплета като муха в паяжина, слаба и безпомощна да се откъсна от влиянието му.

— Не — казвам аз, вторачена в тези мъртви очи. — Не и не.

— Ти ми принадлежиш, Офелия — казва той тихо и се приближава с протегната ръка.

Толкова дълго е траяло това. От деня, в който го видях за първи път — или бягам от него, или се стремя към него. Допуснах да овладее и сърцето, и ума ми. Обичах го лудо и живях в ужас при мисълта за завръщането му. И го ненавиждах. Спомням си думите на Бригс: Ти го ненавиждаш, Офелия. Прочетох го върху лицето ти в ресторанта. Мислиш си, че го обичаш, но добре знаеш колко зъл е той, както и че някой ден ще дойде твоят ред. И твоето тяло ще бъде открито в някой мотел, като толкова много други.

Марлоу Гиъри ме уби, а аз бях негов доброволен съучастник. Грей откри моето тяло в оня хотел на Ню Мексико и ме върна към живот. Сега задачата ми е да се превърна отново в едно цяло, да се излекувам от миналото и да стана майката, която заслужава Виктория, жената, която аз самата заслужавам да бъда.

Идва ми наум, че той е неин баща, че именно защото сме били заедно, нея я има на този свят. Един съюз, който ме е правил толкова слаба, ражда друг, който ми дава невъобразими сили. Необикновена истина, почти смешна. Светът има чувство за хумор. Но това си е негова шега, която не буди смях у мене. Той няма право да узнае за нея. Той няма нищо общо с нея.

— Ти ми принадлежиш, Офелия.

— Вече не. — Разбирам, че нямам нищо повече за казване. Не изпитвам никакво съжаление, не ми пука от това, че е осакатен и без оръжие. Правя точно онова, заради което съм дошла, което Офелия се е мъчила да стори толкова години. Измъквам пистолета от колана си и стрелям. Виждам тялото му да се гърчи под ударите на куршумите. Стрелям до последния патрон. Когато заглъхва и сетният изстрел, той е проснат на земята, с разперени ръце и крака. Приближавам трупа и се взирам в отворените очи. От устата му се лее кървава река. Стоя и го наблюдавам не знам колко време, докато се убедя, че най-накрая е мъртъв.

Спомням си всички убити от него момичета. Виждам сърчицата, които носят на шиите си, лакираните им нокти, миниполичките и евтините татуировки. Чувам писъците им, воплите за мама. Тогава не можех да им помогна. И сега не мога. Само едно малко момиченце мога да спася. Само на един вопъл мога да откликна. Остра болка поразява врата ми, за да премине в главата. Огромна, ярка звезда блясва в съзнанието ми, преди да го загубя.