Лиса Ангър
Несвяст (38)

37

— Мисля, че тук ще умра.

Марлоу го казва делово и без сянка от чувство. Сякаш това изобщо не го засяга. Мисълта за смъртта му е нещо, с което не мога да се справя. Тя ме изпълва с истинска буря от надежди и ужас. Намираме се някъде между Таос и Санта Фе. От пътя съзираме стара черква от кирпич, която белее като морски фар. Той е спрял без обяснения, излиза от колата и се насочва към нея. Следвам го и вдишвам аромата на хвойна и градински чай, който изпълва въздуха.

Сградата е тъмна, тежките врати от дърво и ковано желязо са заключени. Надничам през стъклото и съзирам огънчета на оброчни свещи да мъждукат като светулки. Той ляга върху тревистата ивица отсам оградата и аз присядам до него. Отпуска глава върху скръстените си ръце и въздъхва дълбоко. Пустинният въздух е хладен, небето над нас е изпъстрено със звезди. Аз съм градско чедо — не съм и подозирала за съществуването на толкова много звезди.

— Ако стане очевидно, че ще ни заловят, ще умра.

Оставям тези думи да висят във въздуха известно време.

— Ще се самоубиеш ли? — питам най-накрая.

Той поклаща глава, извърнал към мене тия тъмни очи, които вече не мога да понасям. Щом ги погледна, и чувам писъци, виждам потоци от кръв.

— Не — казва той. — Ще направя така, че да изглежда като да съм убит. Всички ще ме мислят за мъртъв, но аз ще бъда жив и ще се крия.

Казаното звучи тогава детински, нещо като хлапашка фантазия. Но ние сме си хлапаци. Това е, което забравям винаги. В моите мисли Марлоу е титан, колосален източник на енергия и мощ, комуто съм се отдала изцяло, поради всяка възможна причина човек да стори подобно нещо. Но всъщност той няма още двайсет и една.

Отпуска длан върху бедрото ми.

— Ще трябва да се държа далеч от тебе известно време. Може би няколко години. При липса на труп, те ще те наблюдават постоянно. Ще чакат да дойдеш при мен, или пък аз да дойда при теб. Но когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма. Това е нашата връзка.

— Къде ще отидеш? — питам аз, за да му угодя, понеже знам колко бързо озверява, ако не го сторя.

Той свива рамене.

— Не мога да ти кажа. Те ще те измъчват, за да се докопат до мен. А ти си слаба. Ще се огънеш.

Тогава се разплаквам. Крия лице в сгъвката на лакътя си, за да не види, но няма как да овладея потръпването на раменете си.

— Не се тревожи, Офелия — обажда се той, като сяда и ме обгръща с ръце. Гласът му е нежен и мил. — Ще се върна за тебе. Обещавам.

Но не заради това се оказах жертва на съкрушителната печал, която се таи в гърдите ми. В този момент аз разбирам, че никога няма да се освободя от него. Че докато съм жива, той ще остане под кожата ми, в кошмарите ми, винаги близо до мен.

— Когато дойде време да се съберем пак, ще оставя колието на място, където да го намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл за тебе. Това ще е нашият знак.

Той се забавлява с цялата работа, с драматизма на положението, кара ме да плача. Всичко това дава храна на фантазиите му относно нас и онова, което става с нас. По онова време аз съм разстроена и объркана също като него, играя своята роля в неговите фантазии, представям се като жертва.

Седим мълчаливи известно време. Сълзите ми са пресъхнали и сега се вслушвам във воя на някакъв койот в далечината. И тогава:

— Искам да знаеш едно нещо, Офелия. Трябва да го кажа някому. — Гласът му е станал плътен и чужд.

— Какво?

Той се взира мълчаливо в безкрайната равна пустош около нас толкова продължително, че вече не чакам отговор. И не настоявам, защото вътрешно треперя пред евентуалните му думи.

— Тези жени — започва той с особен смях и поклащане на глава. — Те нямат абсолютно никакво значение. За никого.

— Кои? — питам аз, макар раменете да ме болят нетърпимо от напрежение, а юмруците ми са свити така, че дланите започват да кървят под натиска на ноктите.

— Жените, дето ги мъкнеше баща ми у дома. Повечето от тях бяха зарязани даже от родителите си. Никой не ги е жалил. Никой.

Сещам се за Джанет Паркър, която вие пред прага ни.

— Това не е вярно — възразявам аз.

— Вярно е — сопва се той и се озъбва насреща ми като някакъв пес, какъвто всъщност е.

Не възразявам. Само слушам, докато ми разправя как самите те отчаяно търсели изход от своя окаян живот, търсели наказанието, което отлично съзнавали, че заслужават. Как смъртта била милостиня за тях, как светът отделял много повече внимание на липсата им, отколкото на предишното им присъствие.

— Марлоу — промълвявам аз, когато той най-после млъква. Старая се да говоря тихо, както му харесва на него. — Какви ги дрънкаш?

Нощта сякаш се е разтегнала. Секундите се превръщат в часове, огласявани от вой на койоти.

— Баща ми не е убивал онези жени — казва той, а думите му избухват над нас, подемат вихрен танец и се устремяват към небесата. Кожата му е мъртвешки бледа, очите — празни черни дупки, като на евтина маска. — Не и всичките.

— Кой тогава? — питам аз, макар отговорът да ми е известен.

— Той я уби пред очите ми — продължава Марлоу, без да ми обръща внимание. — Не съм ти го казвал, но тя не ни напусна, не е избягала. Един път загори кекса, дето го приготвяше за закуска. Прасна я с такава сила, че тя падна и си разби главата в ъгъла на кухненския плот. Рухна върху пода толкова тежко, с така неестествено извит врат, че бе ясно като бял ден: докосна земята вече мъртва.

Той замълчава, а аз се вслушвам в дишането му, което става изведнъж тежко, макар лицето да си е все така безизразно, а очите — сухи.

— Не изглеждаше истинско. По-скоро като нещо, което гледам по телевизията. Майка ми бе глупава и слаба. Все се навърташе около баща ми, стъпваше като върху яйчени черупки. Но аз си я обичах и не исках да умре.

Не смея да шукна.

— След това излъгах, за да го отърва от затвора. Когато хората, при които работеше, изпратиха полицията, той каза, че е избягала. Изтеглила малко пари от банката и откраднала кола. Те му повярваха. Повярваха и на мене, когато казах, че съм я видял да излиза през нощта. Казах, че последните й думи били: Марлоу, миличък, бягай в леглото, отивам да ти купя мляко за закуска.

Край нас се чува някакъв шум. Живо същество следва пътя си по спечената пръст на пустинята. Нещо мъничко.

— Никога не съм му простил това. След известно време домъква някаква у дома. Русо чудовище, трепереща и ненужна торба кокали. — Той надава неприятен смях, без да отлепя поглед от онази невидима точка в далечината. — Естествено, че няма да го оставя да я замени с това чучело. Аз не мога да имам друга майка — той няма да има нова курва.

Продължава да ми разказва без сянка от чувство за жените, които е убил, като се стреми да се покаже в светлината на жертва — малкото момченце, лишено от майчина ласка, което иска да отмъсти. Но аз слушам с половин ухо. Цялата съм изпълнена от писъци на болка.

Франк, изпълнен от чувство за вина, прикрива следите и в крайна сметка поема вината за извършеното от сина му. Защото толкова много го обичал, както пояснява Марлоу. Няма как да разбера дали казва истината, пък и какво значение има. Аз не съм вече на онова място. При звука на този глас, душата ми литва нагоре към звездите и се зарейва високо над нашите тела. Поглеждам надолу, за да видя двама души, седнали върху тревата край бяла църквица: единият разправя спокойно за убийства, а другата желае смъртта.

 

 

Следвам баща си нагоре по стълбите и влизам в жилището му. Абсолютно същото е като последния път. Само че още по-овехтяло и мръсно. Нищо общо няма с готината, уютна, бохемска бърлога на застаряващ ерген, каквато бе някога. Сега прилича на съсипан апартамент, обитаван от старец, който не знае как да се грижи за себе си. Щастливите мудни са забравено минало, а сам той не е изградил нищо трайно — дом или семейство.

Виждам, че е добавил към обстановката люлеещ се стол и голям телевизор върху подставка от хром и стъкло. Голямата маса е избутана в края на стаята, за да даде простор на тези допълнения. Край креслото се вижда запотена бира, а върху екрана — серия от „Спасители на плажа“. Всички светлини са загасени. Той седи самотен в тази стая и гледа телевизия.

Свива рамене, когато забелязва погледа ми, насочен към телевизора.

— Излизах навремето с нея — съобщава той, като има предвид изрусената жена от екрана.

— Татко — казвам аз и поклащам глава.

Това май е едничката дума, която мога да произнеса. Той сяда в люлеещия се стол и се вторачва с празен поглед в телевизора. Заставам пред него.

— Стига вече лъжи, татко. Обичам те, но ти бе наистина отвратителен баща.

Тялото му провисва под тежестта на моите думи и май започва да плаче. Само че аз нямам време да го утешавам. — Трябва да ми помогнеш. Искам да се покажеш като добър дядо, ако не си успял да бъдеш добър баща.

Изваждам снимката от джоба си и му я показвам.

— О, Господи! — възкликва той.

— Марлоу Гиъри е още жив. Някой го търси и този някой е отвлякъл Виктория, за да ме принуди да го заведа при него. Иначе ще причинят зло на детето. — Докато думите се ронят от устата ми, сама разбирам колко шантаво звучат. Изпитвам внезапна жал към Виктория: да й имаш спасителния отряд — остарял лъжец и откачена майка.

Всичко се излива от устата ми като летен порой: всичко случило се от появата на онази фигура на плажа.

— Някъде вътре в мене знам къде се крие той. Просто не мога да се добера до тази информация.

— Опи — отзовава се нежно той, — не се обиждай, ама да не би да си се побъркала?

Обмислям отговора си.

— Не знам, татко. Никак не съм сигурна.

Той ме гледа изпод вежди и пита:

— Какво трябва да направя?