Лиса Ангър
Несвяст (37)

36

Независимо от обстоятелството, че Саймън Бригс е заел разнебитената стая в мотел „Съншайн“ едва четирийсет и осем часа преди своята смърт, помещението представлява същата смрадлива бърлога, каквато е и колата му. По-малко от денонощие е изтекло от предполагаемата ми смърт, а детектив Харисън вече стои посред стая номер 206 и я оглежда внимателно. Върху чергата на пода са пръснати като цветя из поляна мазни опаковки от готова храна, от леглото зеят две празни кутии от пица, върху перваза на прозореца са строени като войници в крива редица празни консерви от бира. Върху захвърлено край тоалетната чиния списание се търкалят бонбонени хартийки.

Детектив Харисън ненавижда мръсотията и самата мисъл за Бригс буди у него желание да се изкъпе. Но независимо от цялата си мърлявщина, дебелият демонстрира завиден професионализъм: колекцията му от вестникарски материали на тема Офелия Марч. Ани Пауърс е събрана най-старателно. Няма и помен от телефонен разговор, който да издаде връзката с неговия работодател. Сред купищата останали боклуци Харисън открива опаковка от клетъчен телефон, но самият апарат не може да бъде намерен нито тук, нито в колата на Бригс, нито из дрехите на масивното му тяло. Или го е захвърлил някъде, казва си Харисън, или някой го е задигнал. Бригс вероятно не е знаел, че съобразно новия федерален закон полицията може да изиска записите на водените от телефона, чийто сериен номер стои върху опаковката, разговори. Това на свой ред е много сложен процес, който би отнел седмици. А детектив Харисън знае, инстинктивно усеща, че не разполага със седмици, нито дори с дни, ако наистина е загрижен за моята съдба.

Нахлузва ръкавици и започва да изучава съдържанието на кошчето край вратата. Усеща върху врата си внимателния поглед на жената, която оглавява групата за първоначален оглед и която сигурно се пита до каква степен този полицай ще й съсипе района.

— Дишай спокойно, Клер — проговаря той, без да се обръща, — ще внимавам много.

— Дреме ми — отвръща тя. — Ако насереш мястото, толкова по-зле за тебе. Случаят си е твой.

Той не й обръща внимание и продължава да се занимава с боклука. Близо до дъното открива свито на топка парче хартия. Вниманието му е привлечено от качеството й — плътна и лъскава. Той внимателно я разгръща и приглажда върху пода. На листа има някаква драсканица, нещо като човешка фигура с пушка в ръце, а около нея — безредни черти, сякаш някой се е опитвал да разпише писалка. Надраскан е и телефонен номер, който Бригс се е опитал да заличи с маркер, но цифрите продължават да се четат. В горната част на листа е отпечатана в синьо шапка, „Помощ в Мъка“, а под нея уебсайт адрес: www.facethefear.com.

— Намери ли нещо? — интересува се Клер.

— Пореден боклук — отвръща той, като отново смачква листа на топче.

— Обикновено на това попада човек в подобни кошчета — казва тя и се засмива на собствената си шега. Харисън също се усмихва, макар изобщо да не му е до смях.

Когато жената отмества поглед от него, той пъха топчето хартия в джоба си, след което още известно време се преструва, че оглежда празните консервени кутии.

След като приключва със стаята и оставя експертите да си вършат работата, детектив Харисън насочва вниманието си към изгарящата от желание да бъде от полза семейна двойка млади индийци, които притежават и управляват мотела. Мъжът е слаб като вейка, с дебели стъкла на очилата, огромен нос и миниатюрна долна челюст. Жена му представлява рядка гледка, издокарана в нещо като скъсен вариант на розово-златно сари, спуснато над сини джинси. Това е по-скоро опит за налагане на мода, отколкото стремеж към традиционното облекло, казва си полицаят. С огромните си, подобни на бадеми и украсени с дълги мигли очи, както и с приятните за окото телесни очертания като на пясъчен часовник, тя кара детектива на няколко пъти да хвърля крадешком поглед към нея — с най-голямото, подобаващо за случая уважение, разбира се. Макар и винаги верен на съпругата си, Харисън има око за красотата и си позволява да й се наслаждава от разстояние.

Съпругът дарява Харисън с широка, глуповата усмивка. Жената смръщва вежди. Тя е неспокойна, притеснена от присъствието на полицията. Мъжът се държи така, сякаш това е най-вълнуващото и приятно нещо, което му се е случвало от месеци насам. Заведението им е бъкано с техника, всички свързани с дейността им данни се запаметяват от компютър, наблюдателни камери са монтирани на най-невероятни места. Бригс се регистрира под името Бъди Браун около 48 часа преди да открият мъртвото му тяло. Плаща в брой и се легитимира с шофьорска книжка от Ню Йорк, която собственикът прилежно сканира в компютърната памет. Не се е обаждал по телефона, нито е използвал Интернет от стаята си.

Двойката върти индийски ресторант към хотелската част. Въздухът е наситен с аромат на къри и печено месо, който кара стомаха на полицая да зароптае, когато се настанява в офиса зад рецепцията, за да се заеме с преглед на записите от камерата, наблюдаваща коридора пред стая 206. Възникналите въпроси са значително повече на брой от отговорите на тях. Мъжът се придвижва като войник, предпазливо и уверено. Явно си дава сметка за наличието на камери, защото постоянно държи лицето си извърнато встрани от техните обективи. Не му се налага да се мотае с ключалката, тъй като разполага с магнитна карта, която му осигурява лесен и мигновен достъп до стаята. Бави се в нея не повече от десет минути и излиза, както е и влязъл — с празни ръце.

Макар тези записи да не струват пукната пара в съдебна зала, Харисън разпознава безпогрешно Грей по осанката и походката, по заплашителната мускулатура на раменете и врата. Мъжете обръщат по-голямо внимание на чуждите мъжки фигури, отколкото биха признали — по такъв начин определят собственото си място в глутницата. Харисън е запомнил тези рамене, както и споходилата го мисъл за това, че няма да е особено приятно да се види изправен срещу командваните от тях юмруци.

Според автоматично въведеното върху записа време, Грей се появява в мотела по-малко от час след предполагаемия момент на убийство, като носи магнитната карта от стаята в джоба си.

— Открихте ли нещо? — интересува се младият собственик, изникнал зад гърба на детектива.

— Остави го на мира — скастря го съпругата, кацнала върху висок стол зад рецепцията. — Остави го да си свърши работата, та да се изметат всичките оттук.

Мъжът не й обръща внимание и продължава да стърчи с онази широка усмивка върху лицето си. Явно продължава да намира цялата работа за изключително забавна, независимо от факта, че присъствието на глутница полицаи в сградата, както и на колите им върху паркинга може и да не се окаже силно стимулиращ бизнеса фактор. В днешно време всеки си мисли, че живее в телевизионно риалити шоу. Хората не умеят веднага да различат действителните събития от онова, което се случва по телевизията. Харисън е забелязал през последните години, че престъпленията, дори най-варварските сред тях, както и процесът на разкриването им са станали „шик“. За този хотелиер обстоятелството, че негов клиент е застрелян, не представлява трагичен инцидент, който да го плаши. То е крайно интересен феномен, за който ще съобщи по имейла на приятелите си, ще го обсъжда до късно през нощта с жена си.

— Може би — отвръща Харисън. — Има ли начин да получа копие от този запис — между 9:10 и 9:30?

Младият мъж кимва енергично.

— Ще ви го прехвърля върху преносима памет. Само я включвате към вашия компютър — и готово. Можете да ми я върнете, след като прехвърлите данните върху вашия твърд диск. Става ли?

— Великолепно — отвръща детективът, без да има и най-малка представа каква е тая преносима памет. — Много добре. Благодаря ви.

— А какво открихте? — пита индиецът, докато, все още ухилен, кълве като кокошка по клавиатурата. — Сигурно нямате право да ми кажете. Добре, не казвайте. Сигурно е страхотен кеф да си детектив. И аз исках да стана, ама нашите не дадоха. Не преставам да си мисля за това — през цялото време. Обаче Миранда, жена ми, споделя мнението на родителите ми…

Той кара нататък, но Харисън не го слуша. Мисли си за Грей, който влиза в стаята на Бригс веднага след убийството му. Какво може да се направи с това? Този въпрос се върти неумолимо из главата му. Къде би могло да се използва най-пълноценно? Може ли да помогне на кариерата ми? Колко би платил Грей Пауърс за него? После идва на себе си и се изчервява от срам. Така мисли предишният Харисън. Сега става дума за мене, да се помогне на Ани Пауърс или каквото й е там името. Но ако й помогне, като в същото време помогне на себе си, нима няма да е по-добре?

 

 

Не знам колко време изтече след престоя ни при моя баща, преди да срещна Саймън Бригс. Може би половин година, а може и повече. Всички дни и месеци от онова време са едно цяло и аз не разполагам с критерии, по които да ги разгранича. Сега си давам сметка, че съм станала жертва на пълен психически срив и макар днес голяма част от спомените ми да са възстановени, много подробности от всекидневието така и ще си останат изгубени. Не мога да кажа, че съжалявам. Имало е явно някои моменти на просветление, които сега възкръсват с болезнена яснота.

Вечерта на първата ми среща с Бригс седим с Марлоу в някакво заведение за хранене. И двамата периодично променяме външния си вид. Косата ми е боядисана в ужасяващо черно. При моята бледа кожа приличам на вампир. Марлоу е обръснал косите си и е завъдил козя брадица с мустаци. И той прилича на таласъм. Човек би казал, че в този вид не би следвало да се показваме пред хора. По филмите виждаме как убиецът се храни в някое крайпътно заведение, а над главата му е окачен плакат за издирване със собствената му снимка, докато телевизорът отсреща час по час го показва в най-различни пози. Някой открива приликата и започва гонитба. В реалния свят обаче хората са като слепци — всеки живурка в собствената си мъничка действителност. Много рядко забелязват какво става наоколо, а когато случайно го сторят, обикновено не вярват на очите си.

Марлоу отива до тоалетната и докато го чакам, забила поглед в дъното на чашката си за кафе, някакъв тип минава съвсем близо до мен и пуска върху масата салфетка. Обръщам се и виждам масивна, тежка фигура на мъж с гола глава, който тъкмо напуска заведението.

Разгръщам салфетката. Върху нея е написано:

Лошо му се пише на Марлоу Гиъри. Спасявай си кожата, докато още можеш.

Смачквам салфетката и я пускам на пода, а в тялото ми нахлува адреналин.

— Какво има? — пита Марлоу, когато отново заема мястото срещу ми.

Поклащам глава.

— Нищо. Уморена съм.

— Ти винаги си уморена — отбелязва той.

— Може да е от компанията — сопвам се аз и веднага съжалявам за казаното. Той ме поглежда с изненада. После приближава лицето си до моето над масата.

— Много внимавай! — Гласът му е скован и заплашителен. Цял куп жестоко убити жени са зад гърба ни, сякаш казва той, и много лесно можеш да станеш една от тях.

Отивам в тоалетната и се поглеждам в огледалото. Помещението е мръсно, по плочестия под се търкалят боклуци, надписи красят стените, вони на урина. Не мога да се позная с тая черна коса над бяла кожа. Видът ми е плашещ.

Как да обясня действията си? Как да обясня връзката с Марлоу Гиъри, когото обичам и ненавиждам, от когото ме е страх и с когото съм неразривно свързана? Не мога да го направя. Нито тогава, нито сега. Спасявай си кожата, докато още можеш.

Когато излизам, Марлоу е напуснал вече ресторанта. Знам, че ме чака в колата. Дотолкова е сигурен в мене. На бара седят двама униформени полицаи. Нямаше ги там, когато влязох в тоалетната, но ето че сега си седят най-спокойно и пият кафе от порцеланови чаши. Радиостанциите им бърборят нещо. От коланите висят огромни револвери. Ризите им са издути от бронежилетките под тях. Мисля, че бяхме в Пенсилвания по онова време. Помня, че униформите бяха кафяви: тънки ризи, тъмни якета и панталони. Единият се засмива на нещо казано от другаря му.

Всичко наоколо се изкривява и забавя ход, докато ги приближавам. Спасявай си кожата, докато още можеш. Представям си как отивам право при тях и се предавам. Марлоу ще има време да се измъкне. Ще им кажа, че ме е зарязал на това място и те ще ме арестуват. Ще ме закарат в участъка с колата си. Може би ще се обадят на баща ми. И той ще ме прибере. Най-накрая ще му кажа, че никак не съм добре и той ще ме вземе. Този път ще го направи. Няма накъде.

Но аз не спирам. Минавам точно покрай двамата, а те не ми обръщат внимание. Излизам в студената нощ. Марлоу ме чака край вратата. Вмъквам се в колата, задигнат кадилак. Отоплението работи.

— Ченгетата са невероятно тъпи същества — казва Марлоу със смях, докато се измъкваме от паркинга.

Спасявай си кожата, докато още можеш.

 

 

Аз съм предавала себе си толкова много пъти, давала съм всичко за късче подобие на любов. Никога не съм била лоялна спрямо Офелия. Заключила съм я в дълбоко скрито в мене ковчеже, лишена от светлина и въздух, попречила съм й да порасне. Пренебрегвала съм я. Убивала съм я. Сторила съм всичко това, понеже съм си позволила да я съдя и съм я намерила негодна за нищо. Сред всички сторили зло на Офелия, аз съм най-гадната. Но сега трябва да я възкреся и да й отдам дължимото, като сторя добро чрез нея и спася собствената си дъщеря.

Иронията в тази ситуация не ми убягва, докато крача бързо по мокрия бетон, минавам край светналите прозорци на стария Тауър Рекърдс^[1]. Лъскави обложки на албуми, осветени отвътре, показват образите на прекалено мършави, преднамерено небрежни попзвезди и хвърлят жълтеникава светлина в краката ми. Хората, които продават и купуват плочи, живеят в различен от моя свят. Техните съдби са ми чужди. Чакам в дъжда на един ъгъл, а край мене профучават коли и таксита. Гледам ателието на баща си отсреща и най-многото, което успявам да сторя, е да не хукна през уличното движение натам. Ателието е затворено, обаче в прозореца над него блещука синкавата светлинка на телевизора.

Ню Йорк. Как съм попаднала тук? Истината е, че нямам ни най-малка представа. Започвам да се съмнявам в автентичността на спомените си за карстовата пещера, кораба и човека на име Дакс, металната стая и Гневния мъж. Но снимката на Виктория в джоба и колието с разполовено сърце ме карат да мисля, че поне част от тях отразяват действителността.

Събуждам се в един от крайградските влакове, който тъкмо навлиза в Централна гара. Облечена съм в дрехи, които никога не съм виждала преди. Нося дълъг черен шлифер. Кожени ботуши. Хората наоколо бъбрят по клетъчни телефони, взират се в миниатюрни екрани, пъхнали слушалки в ушите си. Гледам отражението си в стъклото на прозореца, виждам косите си стегнати в конска опашка на тила. Под очите имам тъмни кръгове. Цялото тяло ме боли.

На гарата ме повлича тълпа, устремена решително по свои задачи. Виждам редица телефонни автомати и се питам кому бих могла да позвъня. Страшно ми се иска да се обадя на Грей или Вивиан, но не мога да го направя. Залогът е огромен, а аз не знам на кого мога да се доверя.

Движението спира и аз прекосявам улицата. Влизам във входа и натискам звънеца на татко. Правя го неколкократно, за да покажа колко е спешен случаят. Най-накрая чувам тежките ботуши по стълбите.

— Изчакай малко, преди да заревеш — лае баща ми отвътре. — Ти ли си, Френч? Ей сега ще ти разбия мутрата.

Някакъв старец, лошо копие на моя баща, се появява на вратата. Трябва ми секунда време, за да осъзная, че наистина е той. Познава ме и се олюлява. Протяга ръка към стената и затваря очи.

— Татко — обаждам се аз с дрезгав и несигурен глас.

Той изглежда ужасно, дрипав и преуморен. Дрехите му висят като на закачалка. Явно не прекалява с честотата на смяната им. Той пристъпва към мен и ме взема в мечешка прегръдка. Никога не го е правил. Никога. Макар да е странна тази прегръдка, тя като че ли компенсира всичките му провали като баща. Вдишвам миризмата на алкохол и цигари. Минали са почти седем години от последната ни среща.

— Не биваше да идваш тук — казва той. — Предполага се, че си мъртва, Офелия. За кой ли път.