Лиса Ангър
Несвяст (34)

33

Цяла съм болка. В мен няма нищо друго, освен агонията на моето тяло и съзнание. Не мога да кажа колко пъти преминавам от пълен мрак към ослепяваща светлина, от абсолютна тишина към гърмящия глас, който пита, а аз не мога да отговоря. Може да съм прекарала на това място часове, а може и денонощия. В момента е тъмно и това ме облекчава донякъде, макар тялото ми да е вкочанено от двата пръста ледена вода, в която лежа. Размърдвам се от неудобство. Челюстите ми са стиснати.

Открива се светъл правоъгълник и някакъв мъж, дребен и слаб, влиза през врата, за чието съществуване не съм подозирала. Стъпките му отекват в металната кутия. Той спира на сантиметър от тялото ми. Не мога да видя лицето му. Отново настава светлина. Не така остра, както преди, но все пак силна, от която затварям очи, после ги отварям като цепки, преди да ги стисна отново. Правя го няколко пъти и попривиквам със светлината. Лицето е далечно познато, ъгловато и набраздено. Очите са малки и воднисти, устните — сухи и стиснати. Но не е Марлоу.

— На това може да се сложи край. Може да свърши — обръща се той към стената. Не иска да гледа към мене — било от жалост, било от отвращение. Мъча се да стана и така силно ми се завива свят, че почти загубвам съзнание.

— Само ми кажи къде е той, Офелия. — Гласът е спокоен и уморен.

А аз съм напълно объркана. Не мога да си представя от къде на къде ще си мисли, че знам каквото и да било за Марлоу Гиъри. Но не мога да го кажа. Думите просто не излизат от гърлото ми. Той остава там не зная колко дълго, втренчил поглед в стената. Очаквам да ме ритне или нещо такова, но не го прави. Просто си стои.

— Не знам — успявам да се обадя най-накрая. — Кълна се. Нямам представа къде може да бъде.

Гласът ми само малко се различава от грака на безпомощна гарга.

Той разтрива слепоочията си с израз на безкрайна умора. Опитвам се да запомня това лице.

— Ани Фаулър може и да не знае — казва тихо той, — но Офелия Марч знае много добре. Очите му са като от кремък. — Много добре.

— Не е така — възразявам аз. — Не е. Нищо не помня. — Полагам усилия да не захлипам пред него, но не успявам. Трескаво преравям върналите се напоследък спомени. Дали не е възможно някъде из техните гънки, сред потрошената и разбъркана моя психика, да се крие истината за това, къде е бил Марлоу през всичките тези години? Старая се, но истината бяга от мен, изплъзва се. Ако мога да я пипна, бих го сторила. На всяка цена.

— Не искам да ти причинявам повече болка, Офелия — обажда се мъжът.

— Ами недейте тогава — отвръщам аз, мотивирана главно от отчаяние.

Цялото му тяло се напряга. Той се отпуска на колене в ледената вода и приближава зачервено като евтин бонбон от гняв лице до моето. Усещам мириса на дъха му, докато шепне свирепо:

— Кажи ми онова, което искам да знам, Офелия.

Сега го разпознавам. Това е Гневният мъж — един от ония, които дебнеха пред къщата ни. Същият, който се опита да ни уцели с камък в колата. Не знам какво да мисля при това откритие. Мъча се да стана, да избягам от него, макар разумът ми да повелява просто да поставя тази информация в едно от многото празни места в съзнанието си. Нямам сили за това. Обгръща ме мрак.

Когато идвам отново на себе си, Гневният мъж го няма. Светлините не са угасени. Сядам с усилие и се оглеждам. Няма нищо за гледане, освен железни стени и една оставена върху краката ми снимка. Вземам я. Тя е на Виктория, на моето бебче, на моето малко момиченце. Очите й са затворени, лицето — призрачно бледо. Русите й коси са разпилени наоколо като хвърлено от ореол сияние. Устата е залепена с тиксо, а ръцете — вързани. Изглежда невъзможно мъничка и крехка.

Всяка рационална мисъл, останала до момента в съзнанието ми, сега го напуска и аз започвам да пищя. Това е гърлен рев, който се надига от някакъв скрит първичен център вътре в мен. Той съществува самостоятелно, извън мене. Чувала съм го стотици пъти по-рано, в кошмарите си, свързани с Джанет Паркър. Надигам се и приближавам вратата. Блъскам по нея.

Гласът отново забумтява от говорителите, които сега виждам окачени под тавана:

— Да започнем отначало. Къде е Марлоу Гиъри.

 

 

След като жена му и детето си легнат, Рей Харисън заживява друг живот. Когато са около него, той е съсредоточен, здраво свързан със земята заради своята любов към тях. Но щом двете заспят, цялото му същество е обзето от някакво нетърпение, почти усеща сърбеж по ръцете и краката си. Това е нещо, което не би могъл да обясни, дори и да иска. А той не ще.

Мълчанието на среднощната къща, както го определя Сара — приглушените светлини в кухнята, едва чутото жужене на бебешкия интерком, телевизорът, намален дотолкова, че почти не го чува, — прави възможно единението му с една вътрешна празнота, едно място, което трябва да бъде запълнено. Това са часовете, когато за първи път започва да се обажда на агента си по залаганията, за да му възлага чудовищни суми в игри, които без съмнение ще му осигурят големия удар. През тези часове той стои като залепен за телевизора — винаги с онова чувство на нетърпеливо очакване, — докато куотърбекът с контузено коляно прави невъзможен спринт, несъмнено печелившият кон се спъва и губи, боксьорът с навехнат лакът прави фантастичен нокаут. В цялата работа има нещо лично. Съвсем определено понякога. Сякаш неведоми космически сили заговорничат срещу му на най-високо равнище, с едничката цел да го прецакат.

През толкова много нощи понечва да събуди Сара и да й разкаже какво е сторил с живота на всички им. Но когато я вижда да спи така безметежно, така сладко, сам губи кураж и се пъха под завивките до нея. Доверието й в него е тотално. Тя не е от ония съпруги, дето въртят в участъка да проверят наистина ли мъжът им работи извънредно, или сверяват работния график от фиша за заплатата с бележките, които сами си водят за служебните отсъствия на благоверния. Оставила му е да се оправя изцяло със семейните финанси, сам да решава всички практически въпроси. Дори не проверява банковите сметки чрез компютъра. На такава жена не й трябва контрол над съпруга. Тя има нужда от бебе и дом, както и от мъж, комуто да вярва. Той бе осигурявал всичко това без усилие и с готовност.

А след това за малко да я съсипе напълно, без тя да има представа за опасността. Всеки път, когато се сеща за това, по тялото му преминава тръпка, а лицето пламва от срам. Измъква се на косъм от тотален житейски срив. Бе толкова близо до него, че усети отминаването му като струя от експрес на перон в метрото.

Изпитва някакво извратено чувство на благодарност заради Ани Пауърс. Ако не се бе появила тя, би могъл да предполага с пълно основание, че днес нямаше да е жив, или щеше да е загубил единствените същества на този свят, на които държи. И ето че сега използва тези часове, онова ужасяващо нетърпение, за работа върху своя случай. Иска да разбере какво е станало със загадъчната жена, която, макар и без да иска това, му спаси живота.

До кухнята си е организирал малък кабинет. В помещението, предназначено за отделна готварница. Там има миниатюрно бюро, скърцащ стол и гола крушка на тавана, която пали и гаси с помощта на шнур. Разполага със стар компютър, който е бавен и шумен, но все още осигурява достъп до Интернет посредством телефонната линия.

Вечерта след разговора с Грей, когато Сара и Емили отдавна спят, той се запознава със съдържанието на плика, взет от моята кола. Моментално разбира, че е принадлежал на Саймън Бригс. Почеркът не подлежи на объркване: разкривен и усукан като на дете, на умствено изостанало и изключително тъпо дете. Виждал го е вече на не едно място. С полегналите си О-та и тлъсти А-та писането му е лесно разпознаваемо, все едно копира от някакъв шаблон. Освен всичко друго, пликът смърди на евтини пури — воня, с която са пропити всички вещи на покойния.

Пликът съдържа разпечатки от статии, които самият Харисън вече е прочел в Интернет. Те са старателно подредени хронологически, като най-отгоре се мъдрят сведенията за пожара и убийството в конефермата. Следват статии, посветени на дългото ни бягство из страната, престъпленията, в които е заподозрян Марлоу и евентуалната ни смърт.

Има и снимки, правени от осигурителни камери в магазини и бензиностанции. Някои от тях са отвратителни, други са зърнести и мътни, а образите отгоре им не могат да се разпознаят. И на много от тях личи изтерзана и съсипана на вид млада жена. Харисън трудно свързва това лице с образа, който има в главата си. Един кадър го потриса особено дълбоко. Двамата с Марлоу разговаряме край тялото на убита жена. То е обезобразено по нечовешки начин. Вглежда се в лицето ми и вижда нещо познато, нещо, което помни от лицето на Сара, когато го гледа. Израз на най-чиста и дълбока любов, която е в състояние да стане свидетел на всеки крах и да излезе от него неопетнена.