Лиса Ангър
Несвяст (32)

31

Днес се случи нещо непоправимо. Умрях. Ужасна злополука. Нещо стана накриво по време на изпита ми за разряд. Поддаваше се на паника — ще си спомни моята инструкторка. — Страхуваше се от вода. Не бе подготвена за гмуркане от такъв характер.

Ела ще се върне към разговора ни пред мола, когато се шегувах по повод бойното си кръщение. Тя ще изпита за миг неоправдано чувство за вина с мисълта, че би могла да ми попречи в това начинание.

Няма да открият нито моето тяло, нито това на инструктора. Ще намерят дрехите, ключовете и портмонето ми в непромокаема торба върху задната седалка на колата, оставена недалеч от дупката, в която сме се спуснали. До нея е паркиран стар додж, регистриран на името Блейк Уудс от град Одеса във Флорида. Той е пълен с куп повредени принадлежности за гмуркане: скъсани неопрени, бутилки с дефектни кранове, подлежащи на ремонт регулатори. Но самият Блейк Уудс не съществува. Адресът върху шофьорската му книжка е фалшив, инструкторският лиценз е също плод на престъпна фантазия.

В крайна сметка, след като спасителните групи се уморят да бродят безполезно из просторните пещери, тесни проходи и слепи коридори, ще излезе на бял свят един плавник. Той е последен писък на модата, чисто нов и съвсем досущ като един от онези, които съм купила неотдавна от местен специализиран магазин. Скоро след това издирването на телата ще бъде преустановено.

Поради какви подбуди някой, който се ужасява от вода, би почнал да се занимава с подводно плуване? Кой е мъжът, представил се за неин инструктор? Защо ще я води в карстов лабиринт, след като целта е да получи сертификат за гмуркане в открито море? Ще има множество въпроси, но твърде малко отговори. Но такива неща се случват непрекъснато във Флорида и то с много по-опитни от мене хора. Хора, които се спускат във водните пещери, за да не се появят никога повече. Сред всички мислими хобита това е най-смъртоносното. Не е за начинаещи. Подозрително, ще отсъди полицията. И напълно безсмислено. Толкова тъжно. Защо, Ани?

Лежа в непрогледен мрак, кръвта нагарча в устата ми с вкус на метал и си мисля дали след всичките мними умирания, този път съм пукнала наистина. Може би това е смъртта: продължително скиталчество в мрака, вечен процес на отсейване на сън от реалност в хода на земните ти дела. Питам се мъртва ли съм, или жива, кой от животите ми е истинският. Като Офелия? Или като Ани?

Опитвам се да помръдна и веднага повръщам. Тялото ми се сгърчва от това и след малко пресъхва, кръв и жлъч изгарят гърлото ми. Лежа върху мокър метал. Замръзвам. Започвам да треперя като тръстика. С оглед на болката и гаденето следва да съм жива. Допускам, че смъртта има не дотам физиологически измерения.

Мракът наоколо е абсолютен. Няма искрица, няма светлик. Не мога да съзра ръката пред лицето си. Звуците от дишането ми отекват в метални повърхности над и около мене. Няма местенце по тялото, което да не ме боли, сякаш ме е прегазил валяк. Опитвам да се осъзная, да се сетя какво е станало с мен, как съм попаднала на това място. И си спомням кораба. Сещам се за Дакс, който отплава в малката си лодка. Спомням си мъжете, които загинаха, за да ме спасят, мъже, чиито съпруги познавам от банкети и церемонии по награждаване, все служители на „Пауърс и Пауърс“. Спомням си качулката и удара по главата.

Тъкмо съм се примирила с пълната тъмнина, когато в очите ми блясва остра, бяла светлина. Тя ме оставя също толкова сляпа, колкото и тъмницата преди миг. Може би е Господ, казвам си. Но нещо ми говори, че надали заслужавам лична аудиенция. Най-вероятно Той е изпратил някой от прислугата да се оправя с мене.

— Офелия Марч — реве глас, който сякаш прелива от всички страни. Болката, която ми причинява в ушите, е сравнима с тази от светлината за очите ми. Заемам позиция на ембрион, скривам глава с ръце.

— Къде е той, Офелия?

Гласът ми е напълно изгубен, но съумявам да издам някакво гърлено мучене на болка и мъка.

— Къде е Марлоу Гиъри?

Отначало си мисля, че не съм чула добре. След това въпросът прогърмява отново.

Разбирам с нарастващ ужас, че съм допуснала огромна грешка. Започва да ми просветва още на кораба, когато ми нахлузват качулката. Но чак сега си давам ясна сметка за това, колко здраво съм се прецакала. Сменила съм кожата си и съм оставила собствената си дъщеря с най-дълбоко убеждение — или поне страх, — че Марлоу Гиъри се е върнал за мен. Оставих Ани да умре, за да устроя една последна среща между него и Офелия. А сега внезапно и с кристална яснота разбирам, че не Марлоу е този, който ме преследва. И никога не е бил.

Ани смята, че Марлоу Гиъри е мъртъв и заровен в необозначена яма някъде из Мексико в отредено за сиромаси, Джон Доуовци^[1] и починали, но никому ненужни затворници гробище. Представя си го изтегнат в прост чамов ковчег, под стотици килограми пръст и си живее спокойно. Вярва на всички лъжи, с които я гощават околните, понеже иска да им вярва. Но Офелия Марч е от стара коза яре. През цялото време тя го е преследвала. Сега най-после разбирам това. При всички тези необясними събуждания в автобуси и влакове, тръгнали неизвестно закъде, тя се е домогвала до него.