Лиса Ангър
Несвяст (31)

30

Застанала съм на ръба на карстовия отвор и гледам надолу в мрачните глъбини. Черно е като катран и също толкова гостоприемно. Сърцето ми боботи като дизел в гърдите и се мъчи да изскочи през устата. Всички нервни окончания сърбят, направо съм се поболяла от ужас. Всяка моя фибра изгаря от копнеж да драсне нанякъде, но вече не мога да направя такова нещо. Единствено желанието да защитя моята дъщеря ми дава сили да продължа, да облека непромокаемия костюм, който подава инструкторът. Той вдига бутилката на гърба ми и краката ми почти се подгъват под нейната тежест. Животът на Ани Пауърс свършва. Все едно земята се е разтворила, за да я погълне без следа.

Мундщукът е в устата ми, маската — пред лицето. Чувам гласа на Джанет Паркър в главата си: И тя остава самичка там, цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода. Винаги съм носила тези страдалчески вопли в душата си, но чак когато сама се сдобих с дъщеря, успях да вникна в цялата дълбочина на този кошмар.

— Готова ли си, Офелия?

Вдигам ръка към шията си и опипвам ръба на половинката сърце.

— Готова съм.

Той изглежда притеснен, сякаш долавя страха ми, болката ми. Може би са изписани върху лицето. Може би ги долавя в дишането ми.

Спускам се във водата и потъвам под повърхността. Тя ме очаква — Офелия, така млада и крехка, рее се във водното пространство като някакъв ангел. Кожата й е сива, дългите коси потръпват под напора на течението. Тя е очарована да ме види, поема ме в скована прегръдка. И ето че съм отново едно цяло.

Аз съм Ани. Аз съм Офелия. Аз съм Джанет Паркър и дъщеря й Мелиса. Аз съм мъртва и скърбяща. Аз съм майка и дъщеря. Чернотата ме поглъща.