Лиса Ангър
Несвяст (28)

27

— Повечето време го нямаше — казва Грей за своя баща. — А когато си е у дома, по-добре да го няма. Навъсен и мълчалив, вперил поглед в телевизора, или пък сърдит на майка ми заради нещо, което е купила или направила в негово отсъствие. А аз кръжа наоколо — жадувам и ме е страх от неговото внимание. От време на време получавам потупване по гърба или пък ходим да хвърляме топка, или строим къща в клоните на някое дърво — неща, които бащи и синове могат да опитат да правят заедно. Но никога не се получава като хората. Все се прибираме с усещането, че сме се провалили по някакъв трудноопределим критерий. Просто няма връзка помежду ни. Никаква.

Той често пъти ми разправя подобни неща, дори когато мисли, че не го чувам или че не ми пука. Седи в стаята ми в Психиатричната болница на Ню Джърси, където ме е настанил под името Ани Фаулър, и приказва. Аз се взирам в пространството и не реагирам. Не че съм изпаднала в пълна апатия, но сякаш нямам желание за живот. Не говоря, почти не ям и през цялото време гледам през прозореца как падат листата на дърветата, а отгоре минават облаци. Нямам представа защо си губи времето в приказки пред мене, една непозната. Какво иска той? Защо просто не ме зареже тук?

— Мама пък бе толкова печална. През цялото време. Сега си давам сметка, че е била клинично болна. Депресия. Но в ония времена бе просто лишена от подкрепа, както и от съзнанието за това, че се нуждае от лечение. Така и не се оправи след загубата на дъщерята, моята сестра, която не познавам. Мисля, че и баща ми не можа да се оправи. Сигурно така се случва с всички деца на семейство, което е загубило друго дете. Не можеш да намериш точното си място.

Той говори и говори часове наред, сякаш цял живот е трупал думи в съзнанието си, за да ги излее необезпокояван пред гарантиран мълчаливец като мен. Може би в известен смисъл и аз съм за него първи сигурен пристан, някой, който не може да го съди заради греховете му или загубата на вяра.

— След гимназията постъпих във флота. Всички бяха доволни и горди с мен. А пък аз исках просто да им избягам. Мислех си, че точно това трябва да сторя. Нали и баща ми го бе направил навремето. Представа нямах с какво точно се захващам. Ни най-малка. Може би приличам повече на мама, отколкото на баща си. Не бях замесен с подходяща мая за нещата, които ми предстояха.

Установявам, че го слушам внимателно, макар по онова време да го ненавиждам. Метър и осемдесет мускулна маса, белези и тежък поглед. Намирам го грозен, с недодялани устни и чело. Издава остра миризма на сапун, а понякога и на алкохол. Не мога да реша спасил ли ме е този човек, или ме е унищожил напълно. Уби Марлоу, моята първа любов. Измъкна ме от лапите на един убиец, доведе ме в болницата и идва при мен всеки ден, носи книги и списания, бонбони и дребни подаръци, които образуват непипнати все по-голяма купчина в шкафа до банята.

Разказва ми как след края на първата война в Залива бил освободен с почести и отличия от военноморските „Тюлени“^[1]. Напуска бесен и лишен от илюзии по отношение на военните и самото правителство. Бесен на баща си, който го е насочил към чужда на природата му кариера, бесен и на себе си, защото не умее нищо друго на този свят. Мести се от Флорида в Ню Йорк, пие прекалено много, свършва по някоя и друга работа, дето не е много за приказки, но пасва на квалификацията му.

— Виждал съм и съм вършил някои наистина гнусни неща — признава той. — Те нямаха никакво значение или смисъл. Никога от злото не може да произтече добро, поне доколкото аз знам. Гадеше ми се от всичко още тогава. Представа нямах какво ще правя през остатъка от живота си. Колко дълго бих издържал натрупания върху мене товар.

Приемам да бъда настанена в болница, както и да ми сменят името, понеже не виждам никакъв друг изход. Това — или затвор. Нямам къде другаде да отида. Знам, че не мога да очаквам помощ от родителите си. Но най-вече искам да се освободя един път завинаги от Офелия и нещата, които е извършила, доколкото ги помня поне. В това отношение си приличаме с Грей. И двамата искаме да се справим с едно минало, което си е изглеждало съвсем наред някога, но изпъква като чудовищна грешка в светлината на съвремието.

— Когато те намерих, помислих, че може ти да се окажеш онази, която превръща всичко погрешно в правилно — казва той една вечер, около месец след постъпването ми в болницата. — Реших, че ако се справя при тебе, това би оправдало в известен смисъл досегашните ми грешки.

— Глупости — отвръщам аз за първи път. Не искам да бъда негова индулгенция. Не желая да ставам онази, която ще му оправя бакиите. — Така не става в живота. Той не е кантар.

— Не е ли? — пита моят гост, като се изправя в стола, върху който се е отпуснал от сума време. — Тогава как се оправяме след всяка своя грешка?

— Не се оправяме — казвам аз и го поглеждам в лицето също за първи път.

Той се обляга назад и се засмива безрадостно.

— Значи линеем, изпълнени от съжаления чак до самата си смърт?

— Сигурно това и заслужаваме — казвам аз и отново го загърбвам.

Той изчаква малко и казва:

— Надявам се да грешиш.

 

 

Старая се да карам достатъчно далеч от Грей, за да не ме забележи, и не чак толкова, че да го загубя от очи. Задачата не е толкова лесна, колкото изглежда. Хората като Грей инстинктивно усещат, когато ги следят. Може би защото най-често те самите са преследвачите. За да можеш, трябва да си го правил. И, разбира се, ако забележи колата ми в огледалцето, веднага ще усети, че е моята. Нямам представа как бих обяснила поведението си, след като сама не знам защо правя всичко това.

Той кара бързо, излиза от нашия път и се включва в магистралата. Не спира при полицейския участък. Тръгнал е към града, което ми се струва странно. През ум не ми е минавало да го питам откъде знае адреса на Харисън. Той си има начини.

 

 

— Попаднах в някакъв бар една вечер. Викат му „Центъра на Бейрут“. Знаеш ли го? — пита веднъж Грей в болницата. Нашите отношения са доста по-приятелски от по-рано, обаче аз замълчавам. Почти винаги го правя и ми се струва, че той не се засяга от това. Знае, че го слушам.

— Истинска бърлога, най-долната дупка, която можеш да си представиш — кочина. Често пиех там. Свирам се в някой ъгъл и така се наливам, че едва се добирам после до апартамента си на Първо авеню. Не го правех всяка вечер — само когато не мога да заспя и всичко ми дойде до гуша. Мама почина от мозъчен удар малко след уволнението ми. Обвинявах баща си за това. Почти за всичко обвинявах него. Понякога гневът ми причиняваше физическа болка. Изпитвала ли си подобно нещо?

Да, изпитвала съм, и то през по-голямата част от живота си. Но не го казвам. Тази вечер е донесъл цветя, Маргаритки, ако не се лъжа, както и кутия с шоколадови понички. Всичко това стои недокоснато върху масичка край леглото.

— Както и да е, седя си аз в моя ъгъл онази вечер, захапал здравата вече, когато някакъв стар рокер, цял в татуировки и валма сиви коси, придърпва стол към моята маса.

Чувам Грей да се размърдва на мястото си.

— Казвам му, че не ми трябва компания, а той вика, че и той не търсел такава. Търсел дъщеря си. Някакъв общ приятел му казал, че аз мога да помогна.

Обръщам се да погледна Грей. Седи върху същия стол, който използва вече от месец насам. Вдигнал е крака на прозоречната рамка, а главата му е отпусната назад така, сякаш говори на тавана. Носи джинси и черен пуловер, а краката му са обути в армейски боти. Якето му, износена памучна дреха, се търкаля край долния край на леглото. На шията личи дълбок белег, ръцете му са огромни и корави като речни камъни.

Имам усещането, че го виждам за първи път тази вечер. Отвън вали и ледените снежинки блещукат под светлината на уличните лампи, докосват стъклото на прозореца като студени пръсти. Виждам очертанията на могъщата му челюст, пълните устни, дебелите змии на мускулите по врата и раменете. Той откъсва поглед от тавана и ме фиксира със спокойни, сиви очи. Има нещо призрачно в този поглед.

Усеща, че е завладял вниманието ми и продължава:

— Възрастното копеле започва така: „Провалих се пред нея като баща по всички линии. Оставих я на вълците, така да се каже. Ако и сега не успея, нищо няма да ми остане в този живот. Разполагам с известна сума, ако вие имате нужното време и желание за работа. Нашият приятел разправя, че имате дарбата да намирате хора, които не искат да бъдат открити.“

— Това е баща ми — обаждам се аз, без да мога да повярвам.

— Казвам, че разполагам с време и искам да се заема с работата — продължава Грей. — Поръчва ми да се разправя с Марлоу Гиъри и да се погрижа за теб, каквото и да е имал предвид.

— Плати ли?

— В началото да, но не след дълго се сприятелихме и задачата стана за мене нещо повече от рутина.

— Знам. Искал си да изкупиш вината за предишните си грехове.

Той свива рамене.

— Донякъде е така.

 

 

Виждам колата на Грей да напуска магистралата преди изходите за центъра и да навлиза в бедняшките предградия. Следвам го по улиците на квартал, където уличните лампи са изпотрошени с камъни, а по входове и кръстовища се навъртат съмнителни фигури. Къщите са тъмни, но в прозорците мигат синкави светлинки от телевизионни екрани. Аз се държа на една пресечка зад него и го следвам по-скоро по инстинкт. Накъде е тръгнал? Хващам се на бас, че Харисън не може да живее тук.

Жилищният квартал отстъпва място на изоставен индустриален. Наоколо стърчат складове с виснали на пантите или липсващи порти. Магистралата минава сега над главите ни. Той завива и спира пред някакъв подлез. Спирам и аз. Виждам колата му през храсталаците на един празен участък. И двамата чакаме.

В този момент звъни телефонът ми. Виждам името на детектив Харисън, изписано върху дисплея. Гледам надписа и се питам за какъв бяс звъни на мене, след като ще се среща с Грей. Не отговарям. След миг чувам сигнал, който означава, че ми е оставил съобщение. Без да изпускам колата на Грей от очи, го прочитам: „Ето ти още поводи за размисъл — пише там. — Доколко познаваш съпруга си всъщност?“

Докато се гуша в тъмното и наблюдавам колата на Грей, край нея спира безшумно бяла камионетка.

Уместен въпрос, казвам си аз.

 

 

Прекарала съм в болницата повече от два месеца, когато, въз основа на някакви непонятни за мен критерии, решават, че мога да бъда изписана. Ако лекуващите ме доктори имаха някаква представа за това, коя съм аз в действителност, или за обстоятелството, че ме издирват в три щата, не го показват абсолютно с нищо. Скоро след това научавам, че съм настанена в това частно заведение по нареждане на Дру — то е собственост на негов познат.

Сутринта, в която Грей ме взема оттам, все още не си спомням много от сполетелите ме неща. Нощта на бягството ни с Марлоу е сведена до черна мъгла, низ от неясни образи. Смътно помня, че потърсих баща си за помощ. Всичко останало е като черна дупка, която ме разединява на дребни частици, щом се опитам да мисля по-упорито за тези събития. Лекарите заявяват, че съм получила амнезия, тъй като нищо по-добро не им идва наум. Като причина за нея сочат дълбока травма, оставена от ужасното ми детство и инцидента с убийството на моя пастрок. Обясняват ми, че съм оставила собственото Аз там, в миналото, преди да се кача в черната кола с Марлоу, и Офелия е престанала да съществува, за да освободи мястото си на едно друго момиче.

И коя съм аз сега? Този въпрос си задавам, докато Грей мъкне на рамо пълната с купени за мен неща торба през автоматичната бариера на паркинга. Ани Фаулър или Офелия Марч, или може би някоя съвършено различна от тях? Две и половина години от моя живот са отписани.

Сядам в черния шевролет и обгръщам тялото си с ръце. Треперя от студ. От страх. Когато напуснах ранчото на Франк Гиъри, бях на седемнайсет, почти осемнайсет. При излизането ми от болницата с Грей до двайсет и първия рожден ден остават три месеца.

Грей пуска отоплението и двамата оставаме известно време неподвижни и безмълвни. Уплашена съм. Не знам нито коя съм, нито какво ще правя занапред. Но не мога да си позволя да покажа своята слабост.

— Познавам една жена — започва Грей, — приятелка на баща ми. Ще те заведа при нея и тя ще ти помогне да се справиш с новите обстоятелства. Съгласна ли си?

— Къде е това?

— Флорида.

Погледът му е отправен напред, не към мене. Виждам едно мускулче да подскача върху челюстта му. Цяла се сгърчвам при мисълта, че ме изоставя. Спасил ме е и повече няма нужда от мен, за да се чувства по-добре. В някакъв момент по време на нашите срещи съм престанала да го мразя и съм видяла в него човека, който той е: първото добро същество в моя живот. А сега го губя.

Няколко седмици преди това Грей ми дава писмо от моя баща. Това ще бъде последната ни връзка за много време напред. Офелия е мъртва. Няма да има никакви телефонни обаждания или срещи. Тоест, почти както докато бе жива. Баща ми описва как Грей ни издирвал двамата с Марлоу в течение на две години, как дал всичко от себе си, за да ме открие.

„Той ще иска да ти разкаже много неща във връзка с този период — пише баща ми — но най-важното според мен е обстоятелството, че в хода на събитията той се влюби в тебе, Опи. Не го наранявай.“

Седнала в колата с Грей, аз се моля това да е истина. Само че не мога да измисля нито една причина, поради която да е така. Аз съм само едно объркано до немай-къде момиче, което не е в състояние да предложи нищо никому.

— Къде отиваш? — питам го, загледана във върховете на пръстите си, цяла настръхнала в очакване на отговора.

— Идвам с теб — казва той бързо, вперил поглед напред. Сетне добавя тихо: — Ако ме искаш.

Цяло море на облекчение ме залива. Вдигам поглед към него и той също извръща глава.

— Това усмивка ли е? — пита ме с тих смях.

— Може би — отвръщам аз, като я оставям да завземе цялото ми лице. Чак ме заболява от нея — толкова е продължителна.

— Никога не съм те виждал да се усмихваш преди — отбелязва той и докосва бузата ми с пръсти. Допирът е изненадващо нежен. Поставям длан върху неговата и двамата оставаме така близо минута. В този миг той е най-красивият мъж, когото съм срещала някога.

— Какво ще правиш там? — питам аз.

— Баща ми има компания, която прави известно добро на този свят. Винаги ще се намери място за мене там.

Не мога да скрия изненадата си.

— Но нали каза, че не се разбирате?

Той кимва замислено. Ясно ми е, че не е стигнал лесно до това решение.

— Имали сме много тежки моменти — може да ги имаме и занапред, — но правим, каквото можем. Той се притече на помощ в нужда. На мен. И на теб.

По радиото Дейвид Боуи и Бинг Кросби редят тъжното коледно повествование за малкия барабанчик.

— Изглежда най-важно сега е да загърбя цялата тази омраза — казва неочаквано Грей, като се приближава до мен. — За да направя място за тебе — за нас двамата. Защото, я ме виж, четирийсетакът е на една ръка разстояние, а нямам ни дете, ни коте.

Целува ме и топлотата, любовта му се разстилат като мехлем по цялото ми тяло.

— Трябва да ти кажа нещо, Грей.

— Какво? — пита той, като отмята косите от лицето ми.

— Мисля, че съм бременна.

Би следвало да избухнат като шрапнел, но, колкото и да е странно, думите ми лягат мирно помежду ни. Той се взира в очите ми. Не мога да прочета мислите му. Тези сиви очи никога не издават нещо, което той не иска.

През прозореца се виждат купища мръсни коли из паркинга, целите в сняг и сол. Мисля си, че ще ме намрази заради любовта ми към Марлоу Гиъри, заради това дете в утробата ми, независимо от всичко, което е сторил за мен.

— Не съм била с никого другиго — казвам аз. Мразя гласа си заради нотките плач в него, мразя себе си заради сълзите, които извират някъде от самата ми същност. Затварям очи в последвалата тишина, а страните ми горят от срам. Усещам дланта му върху рамото си. Обръщам се към него, а той се надвесва над мен и ме целува отново. Протягам ръце, притискам се към него. Знам, че бих се удавила, ако го няма.

— Остави ме да се грижа за теб — казва той.

Това звучи като молба, като молитва дори. Кимам със скрито в рамото му лице. Не знам какво да кажа. Сетне той се отдръпва и пали колата. За момент има вид на донякъде объркан, притеснен сякаш от изобилието на емоции.

— Няма да я махна — обаждам се аз и обгръщам корема си с ръце. — Не зная пола на моето дете, но устата ми не би го нарекла „то“.

Виждам, че тялото му се напряга.

— През ум не би ми минало да искам подобно нещо — отвръща той. — Никога. — Почти шепне. Оставя кормилото и ме хваща за раменете.

— Чуй ме сега — започва той с такова чувство, че аз изхлипвам. — Ще се грижа за теб. — Винаги е бил толкова сдържан, така невъзмутим, че сега едва мога да позная седналия до мене мъж.

— Ще създам дом за тебе и това бебе. — Поглежда корема ми. — Каквото и да ми струва това. Каквото и да ми струва.

Караме два дена подред, за да пристигнем най-накрая в дома на Вивиан, разположен на плажа. По онова време те с Дру са още гаджета и двете живеем сами. Грей си взема апартамент под наем недалеч от нас. Иска да ми остави време да свикна със себе си, да свикна с него.

— Ще излизаме известно време заедно. Като всички нормални хора.

Вивиан ме приема в дома си и се отнася с мен като към собствена дъщеря. Готви ми и остава до късно, за да слуша приказките ми. Дарява ме с внимание, както никой друг не го е правил в моя живот. Докато вземам приемни изпити и започвам занятия в местния колеж, коремът ми набъбва. Излизам редовно с Грей. Най-щастливото време от живота ми.

Предполагам, че мнозина на мое място биха прекратили бременността. Но на мен дори и през ум не ми минава подобна възможност. Нито за секунда не съм приемала Виктория като дете на Марлоу Гиъри. Тя винаги е била моя и само моя.

 

 

Виждам Грей да излиза от колата с черна торба в ръка. Оставя я на земята и се обляга на автомобила. Имам усещането, че съм загубила и последната капка влага от тялото си. Масивен мъжага се подава от камионетката и бавно приближава Грей. Облечен е в дълъг черен шлифер, чиито поли се развяват зад него от вятъра. Огромната му глава е като циментирана към могъщи рамене. Размерите му са приблизително като на двоен хладилник.

Ръкуват се отривисто. Дори от това разстояние и въпреки мрака аз го познавам. Това е Саймън Бригс — мъжът, който издирва Офелия. Разменят по някоя дума. Виждам Грей да клати глава. Бригс вдига длани. По стойката му познавам, че Грей не е доволен. Най-накрая му подава торбата. Разменят още по някоя дума. След това Саймън Бригс се обръща и отива към камионетката.

Когато посяга да отвори вратата, виждам Грей да изважда от джоба пистолет. Ахвам приглушено и стискам волана с все сила. След единичен, безшумен изстрел главата на Бригс избухва в размазан червен облак и той рухва на земята. Грей приближава тялото, стреля още един път, вдига торбата и се връща спокойно при колата си. Потегля така бавно, сякаш току-що е спрял за пакет цигари и сега продължава към къщи.

Оставам известно време в същото положение, за да осмисля видяното. Мъча се да намеря отговор на въпроса, защо му е на Грей да убива Саймън Бригс на това забравено от Бога място и стигам до единственото смислено решение: Грей си е уредил среща, за да купи мълчанието му, но е решил, че всъщност Бригс е по-безопасен мъртъв, отколкото богат. Не би споделил с мен решението си, не би ме направил съучастница. Изпитвам нещо като облекчение, но това чувство не е пълно. Потръпващите ръце не спират да ме подсещат: Доколко познаваш съпруга си всъщност?

 

 

Двамата с Грей се женим, преди да се роди Виктория. Мисля, че се влюбих в него на оня болничен паркинг, когато разбрах, че ме приема такава, каквато съм. Той познава Офелия Марч и я обича. Знам, че ще се грижи за мене, че при Грей ще бъда в безопасност. Може и да не е точно любов, но минава за такава. Името му е изписано в удостоверението за раждане на Виктория. Той е неин баща във всеки и всякакъв смисъл на думата. Никой друг на тази земя — нито Дру, нито Вивиан — не знае, че тя е дъщеря на Марлоу Гиъри. Двамата сме решили, че така е най-добре за всички, включително за Виктория, която също няма да узнае. Но ще излъжа, ако кажа, че в цялата работа не усещам нещо като предателство.

Вероятно поради това по време на бременността ме спохождат ужасяващи кошмари, когато съм изцяло обладана от страха, че Марлоу се е върнал за мен и дъщеря си. Заради бебето не вземам лекарствата, които се предписват в подобни случаи, така че оставам на произвола на обърканите хормони и химикали в мозъка си. Имам периоди на забрава, както и страхотни мигрени. Един път се озовавам в автобус на компанията „Грей Хаунд“ за Ню Йорк, без да имам и най-малка представа как съм попаднала в него. Една от моите фуги, както ги определят докторите, един от опитите да избягам от себе си. Къде е тръгнала Офелия — питам се аз, докато слизам от автобуса във Валдоста, щат Джорджия, за да позвъня на Грей. Знае ли тя нещо, което Ани Фаулър — не след дълго Пауърс — е забравила?

След като слизам от автобуса, сядам в някакво заведение да чакам Грей. Само бели с мене. Нямам представа защо ме обича. По пътя назад към Флорида аз го питам в шевролета:

— Защо правиш всичко това? Защо всеки път идваш да ме прибереш?

— Много съм добър в кризисни ситуации — отговаря със смях той. — Освен това не съм те гонил две години из цялата страна, за да те оставя да ми се измъкнеш точно сега.

Това ми напомня за думите на баща ми за нещата, които не знам, за дългите месеци, през които Грей преследва двама ни с Марлоу. Никога не съм питала за всичко това. Главно защото не съм сигурна, че искам да науча истината. И ето че тази вечер, седмица преди сватбата и пети месец бременна, внезапно пожелавам да науча.

— Казваш, че първоначално баща ми ти е платил, но после сте станали приятели и ти не си приемал повече пари.

Той свива рамене.

— От един момент нататък вече не работех за него. Издирвах теб.

— Защо?

Той само гледа пред себе си и аз започвам да се питам дали изобщо ще отговори. Съставила съм си известна представа за положението от няколко вестникарски статии, които имах сили да прочета.

— За първи път попаднах на следите ви в Амарильо, Тексас — промълвява най-накрая Грей. — Предния ден бе извършен обир на магазин за алкохол на няколко километра източно от това място. Продавачката била измъчвана и в крайна сметка убита. Чух за инцидента по радиото. Помислих си, че може да е Марлоу Гиъри. Това бе неговият почерк: мъчение, убийство, грабеж. Кървавата му диря прекосява няколко щата и оставя деветнайсет млади жени мъртви.

Ще ми се да му кажа, че това не е вярно, макар да съм го прочела във вестниците. Не мисля, че бих могла мълчаливо да приема всички тези убийства. Най-вероятно не съм била напълно сигурна в авторството им.

— Няколко седмици преди това едно момче, служител в магазин, когото Марлоу приема за убито, съобщава, че те е видяло. Момчето е тежко ранено, лишено от възможност да помогне на жената, която Марлоу изтезава, и само слуша писъците й с мисълта, че и на него не му остава много. Каза, че си била като на друга планета, седяла си настрани, поклащала си се напред-назад и си гризяла ноктите си. После Гиъри те извел навън. Вървяла си с него като малко дете.

Закривам лице с длани. Ненавиждам този образ — слаба, изцяло под влиянието на един убиец — също като мама.

— До този момент не можех да бъда сигурен. Майка ти каза, че си тръгнала с Марлоу по своя воля. Но баща ти бе споделил друго: потърсила си го в състояние на криза, не си приличала на себе си, била си като омагьосана. Това звучи логично днес, след като знаем в какво състояние си се намирала.

— Но ми е стигнал акълът да отида при татко.

Той свива рамене.

— Подсъзнателно си се надявала да те спаси.

— Винаги съм се надявала на това — отвръщам аз със смях.

— Е, позабавил се е, но в края на краищата е проумял истината повече или по-малко.

— По-малко.

— Както и да е, в Амарильо, след като изръшках всички долнопробни мотели, забелязах кола, наподобяваща онази, в която бяха забелязали Марлоу за последен път. Зачаках. След няколко часа Гиъри се качи в колата и замина нанякъде. Би трябвало веднага да алармирам ченгетата, или пък сам да го задържа, но в оня миг мислех единствено за теб. Сигурно съм бил обладан от идея фикс, неспособен да разсъждавам логично.

Грей ми разказва как ме открил в ъгъла на някаква хотелска стая, трепереща и люлееща тяло напред-назад. Телевизорът бил включен и аз съм гледала в него с немигащи очи. Ръцете ми били целите в синини, устната — цепната. Била съм кожа и кости. Първоначално не бил сигурен, че именно аз съм момичето, чиято снимка носи в джоба си.

— Вдигнах те на крака и те подбутвах към вратата, когато Гиъри се появи.

Разправя ми за схватката помежду им, след която цялата стая била помляна.

— Марлоу ме остави в безсъзнание с помощта на една тежка нощна лампа, която стовари върху главата ми. Когато се окопитих, от двама ви нямаше и помен. Чак след година ви открих отново. В Ню Мексико.

— Пропускаш нещо.

— Не.

— Мога да го понеса.

Той въздъхва и казва с неохота:

— Ти ме простреля. В рамото. Сигурно си искала да ме убиеш, но нямаше сили да насочиш правилно оръжието.

Мисля си за звездообразния белег на неговото рамо. Стискам очи и се мъча с все сила да си припомня този момент. Нищо.

— Не помня — казвам аз и поглеждам през прозореца. Би трябвало да изпитвам вина по този повод, но не мога да свържа случая със себе си. Жал ми е, че са го простреляли, но не изпитвам вина. — Съжалявам.

— Знам — отвръща той. — Няма нищо. Не си била ти.

Отпуска длан върху бедрото ми. Аз слагам своята отгоре. След три дни се оженихме на плажа пред къщата на Вивиан. Спомням си фигурата на Дру, изправен отстрани като митично чудовище. Кой би го осъдил? Та аз съм се опитала да застрелям сина му.