Лиса Ангър
Несвяст (25)

24

Няколко часа по-късно двамата с Грей се връщаме в кабинета на доктора. Разказала съм всичко, което се е случило. Обсъдили сме хиляди пъти всяка подробност. Накарал ме е да се изкъпя и докато аз трия до болезнено червено кожата си под горещата струя на душа, Грей унищожава дрехите ми. Питам се защо го прави: дали наистина допуска възможността аз да съм убила доктора? Не задавам въпроси.

Оставяме колата на вече празния паркинг. Очаквам да заварим куп полицейски коли, линейки, както и автомобили на медиите. Очаквам да видя инспектор Харисън. Вместо всичко това заварвам море от асфалт, проснато чак до плавателния канал. Високите улични лампи хвърлят призрачна, жълтеникава светлина, когато Грей паркира колата. Стомахът ми се бунтува. Няколко прозореца на офиссградата все още светят. Нощен дежурен седи на рецепцията и чете евтин роман.

— Изчакай тук — казва Грей с ръка върху бедрото ми.

— Не — отвръщам аз и освобождавам предпазния колан. — Идвам с тебе.

Той не се опитва да спори, изчаква да изляза от колата и ме прегръща през рамо. Приближаваме сградата. Пропъдила съм мигрената с помощта на лекарство, но тя ме дебне като някакъв хищник в мрака.

— Всичко е наред — успокоява ме Грей.

Пазачът с вид на остарял булдог поглежда с досада към нас над ръба на книгата си. Очите му са безизразни, а тънките устни се губят в месесто лице.

— Имах час при лекар — съобщавам аз. — Забравих си горе телефона.

— Ще се наложи да изчакате до утре — отвръща онзи. — Сградата е затворена.

— За мене е много важно — настоявам аз.

— Съжалявам.

Стодоларовата банкнота, предложена от Грей, променя нещата. От вида му личи, че би отстъпил и за петдесет. Той кимва безразлично и се надига от стола, който проскърцва с облекчение. Смита от повърхността на бюрото огромна връзка ключове и вземаме асансьора за седмия етаж.

— Повреден ли беше този асансьор? — питам аз.

— Не, доколкото ми е известно.

Цяла съм в пот, а напрежението ми нараства с всеки метър, който ни приближавало седмия етаж. Грей е въоръжен и ръката му почива върху дръжката на скрития под сакото пистолет. Сега е във върхова форма — спокоен и хладнокръвен. Когато слизаме на етажа, коридорът е пуст. Свети само аварийната лампа.

Завеждам ги пред вратата на доктора, която е затворена и заключена. Нещо става, но не знам точно какво. Пазачът не усеща напрежението ни.

— Сигурна ли сте, че е тук? — пита той, докато отключва вратата и я отваря широко. В този момент разбирам, че табелката с името на лекаря липсва от вратата. Чакалнята е празна. Няма столове, няма маси със списания отгоре им. Прекосяваме помещението към кабинета. Той също е празен. Бюрото, етажерките за книги, вазата от Мурано^[1] върху масичка край прозореца, евтината и неудобна мебелировка — всичко е изчезнало. Грей обхожда стаята, прокарва пръсти по прозоречната рамка. Погледът му оглежда пространството. Веждите се сбърчват, а сетне погледът се спира върху мен.

Отивам до банята и отварям вратата. Виждам собственото си отражение в огледалото насреща. Изглеждам измъчена и уплашена.

— На седмия етаж ли сме? — питам аз. Оглеждам се за пореден път: свалени са даже електрическите ключове и осветителните тела. Нищо в това помещение не може да го свърже с кабинета, който посещавам толкова години вече. Търся по стените по-светли петна на местата, където знам, че висяха дипломи и снимки, но не откривам нищо. Върху стъклото на прозореца няма и помен от кръв.

— Да, госпожо — отвръща пазачът, като ми хвърля подозрителен поглед. — Мислех, че ви е известно нещо, което аз не знам. Защото този етаж е празен от месеци насам. Чака ремонт. Някаква агенция за търговия с недвижими имоти щяла да се нанася.

Не знам какво да кажа. Премигвам често, за да пропъдя сълзите на объркване и унижение, засланям лице с длан, та никой от двамата да не види израза му. Срамувам се и ме е страх с еднаква сила.

— Сигурна ли сте, че именно тази сграда търсите? — опитва се да бъде любезен пазачът.

Кимвам мълком, понеже нямам доверие на гласа си.

— Имате ли указател за наемателите долу? — намесва се Грей.

— Мисля, че да — отвръща пазачът. Сега изглежда неуверен, пристъпя от крак на крак, избягва да срещне погледа на Грей. Виждала съм подобно държане и преди. Нещо като объркване и притеснение обзема хората, когато се изправят пред човек, който явно не е с всичкия си.

Държи се на дистанция, докато вървим по коридора към асансьора. Съзнанието ми преценява различните алтернативи: сбъркан етаж, офис или сграда. Докторът е мъртъв. Някой е отнесъл тялото и почистил всичко останало. Или пък, както красноречиво се изрази Дру, някой се ебава с мене. От лицето на Грей не личи да обсъжда същите възможности като мен. Стиснал ме е за ръка така, сякаш го е страх да не търтя нанякъде.

Долу на партера пазачът връчва на Грей указателя на сградата. Забелязвам, че страниците са чисто нови. Името д-р Пол Браун липсва върху тях.

— Този указател има вид на съвсем нов — отбелязва Грей. — Кога е печатан?

Пазачът свива рамене.

— Новичък изглежда — съгласява се той, като наднича над рамото на Грей. — Може да се е преместил. Де да знам.

— Вие лично познавате ли го? — намесвам се аз. — Доктор Браун?

Той поклаща глава.

— Само че аз съм винаги нощна смяна. Пристигам по време, когато повечето кабинети са вече заключени. Всъщност никого не познавам от работещите в тази сграда.

Мъжът ме гледа вече със съжаление. Взема листче от чекмеджето и надрасква отгоре му име и номер.

— Някой да е изнасял нещо от тук през последните няколко часа? — питам аз, като полагам неимоверно усилие да не допусна истерични нотки в гласа си. Налагам върху лицето си маска на пълно спокойствие. Научила съм се в подобни моменти да скривам под спокойна повърхност бушуващите недра. Животните винаги прикриват своя страх или болест — природата не допуска безнаказани прояви на слабост.

— Не, не. Нищо подобно не е ставало тази вечер — отвръща мъжът, като ми подава листчето. — Това е номерът на дневния портиер. Той трябва да знае повече.

Грей му благодари и ние си тръгваме. Мълчим по пътя до колата — никой от двамата не знае какво да каже. Сядаме и продължаваме да мълчим известно време. Разглеждам таблото, понеже няма накъде другаде да насоча поглед. Не мога да се насиля да погледна Грей в очите.

— Не съм го измислила този доктор — обаждам се най-накрая аз. — Нито пък случилото се при него днес.

— Знам — отвръща Грей малко прибързано. Навярно иска да ме успокои. Отпуска длан върху бедрото ми. Когато намирам сили да срещна погледа му, съзирам в него любов. Това кара мускулите по гърба ми да се отпуснат, а дишането — да се успокои.

— Видях я — казвам аз, спомнила си този образ и цяла потръпваща. — Видях Офелия.

Тревогата вече се е настанила във всяка гънка от лицето му.

— Видяла си някого — отвръща той. — В ужаса на момента въображението ти си прави шеги с теб.

— Виждала съм я и преди това на едно парти и на улицата. Само че тогава не можах да я позная.

Той мести ръка от крака върху рамото ми и леко ме стиска.

— Какво говориш, Ани? Ти самата си Офелия. Тя не е някаква различна личност.

— Знам — сопвам се аз.

— Какви ги говориш тогава?

Поемам дълбоко дъх.

— Нищо, не знам.

— Нямаше прах по рамката на прозореца — отбелязва той, като променя темата. Не иска да говорим за Офелия. Иска да боравим с факти, с емпирични дадености, а не с духове и халюцинации. — Ако помещението е било празно седмици наред, щеше да има прах.

— Така ли? — възкликвам аз, усетила надеждата да разхлабва малко скобата около гърдите ми. — Какво ще рече това?

— Би могло да означава, че там е станало нещо днес, а след това някой е изнесъл мебелите и е почистил основно. — Грей издиша шумно. Дали вярва на думите си, или ги казва, за да ме успокои? Не знам и не питам.

Както и да е, сещам се какво мисли той. Иска да му позволя да се срещне с доктора. Но аз никога не съм допускала това. Не искам сегашният ми щастлив домашен живот да се докосва по какъвто и да било начин до кошмара на миналото ми. А може би точно в това се състои цялата ми глупост: да повярвам, че е възможно да разделя отделните си части, да предпазя личността, която съм днес, от пагубното влияние на онази, която съм била… особено предвид обстоятелството, че сегашната ми личност е измислена, създадена, с цел да избягам от собственото си сърце, от миналото и делата си.

Ти ми принадлежиш. Но не гласа на Марлоу чувам сега. Този е на Офелия.