Лиса Ангър
Несвяст (23)

22

Когато хората си мислят за Флорида, те виждат в своето въображение портокали и розови фламинго, палмови дървета, плажове и синьо-зелен океан. Мислят си за Дисниленд и освежителни коктейли. Флорида е леконравна и натруфена, преизпълнена с кич на всяка крачка, тъкмо място за семейна ваканция. Всичко това го има, разбира се. Но тя крие варварско сърце, кипяща среда, която може лесно да избухне, ако не са желязото и бетонът, които ги държат в яка клетка. Тук има множество незасегнати от цивилизацията места: сенчести горички, дълбоки каверни в скалиста почва, стотици километри подземни проходи и пещери, огромни площи блата. Има части от Флорида, които светкавично възстановяват първоначалния си вид, стига да им се даде възможност. Техните мръсни, влажни пръсти ще се протегнат и ще ни стиснат в зловонен юмрук. Точно така се чувствам, когато мисля за своя живот.

Вървя из мола с Ела. Който и да ни погледне, ще си рече: ето ти две жени с много време и пари за прахосване. Хората ще си кажат, че нямаме друга грижа, освен тази да мамим мъжете си при всяка възможност, или да търсим нови лечения за болни от функционално разстройство на вниманието деца. Докато изучавам една безобразно скъпа ръчна чанта от витрината на „Гучи“, в ухото ми гръмва изстрел. Подушвам изгорял барут. Виждам гръдният кош на Франк Гиъри да се разкъсва, а сам той да пада по стълбището назад. Чувам мама да пищи. Не знам откъде пристигат тези кървави образи. Не знам дали не сънувам.

— Виждаш ми се нещо завеяна — обажда се Ела, когато сядаме за по кафе в ресторантската част. — Всичко наред ли е?

— Да — отговарям безгрижно. В съзнанието ми се е загнездил образът на Саймън Бригс. Той е главоболието, от което не мога да се отърва. Лицето му, тлъсто и грозно, ми е познато, без да го разпознавам. Толкова други неща не мога да си спомня — хора и събития се сипят между пръстите ми като ситен пясък. — Просто напоследък… не спя добре.

— Ами, най-вероятно — произнася тежката си присъда тя, — още си уплашена от кошмара на онази среща на плажа. И аз на твое място нямаше да мигна.

Уплашена. Пак тази дума.

— Навярно е така — съгласявам се безучастно аз.

И двете отпиваме от кафето.

Замълчавам за малко и казвам:

— Ще взема да изкарам един леководолазен курс.

Тя ме поглежда над ръба на чашката.

— Мислех, че те е страх от водата.

— Така е — признавам аз, като отпивам нова глътка от черната, нагарчаща течност. — Но дъщеря ми расте. Искам да й покажа, че страховете трябва да се надмогват.

Тя кимва предпазливо. Много е дипломатична. Никога не бърза да съди. Харесвам това й качество.

— Може би е по-добре да започнеш с уроци по плуване — подхвърля деликатно тя. — В басейн, нали разбираш?

— Огнено кръщение — отвръщам аз с усмивка.

Тя ми хвърля неуверен поглед.

— Добре, добре — бърза да успокои топката Ела.

— Ами — казвам аз като оставям с лек звън чашката си върху линийката, — тренировките започват именно в плувен басейн.

— Това е добре — отвръща тя весело. — Знаеш ли какво? Гордея се с тебе. Това е страхотно.

Телефонът й звънва и Ела го поднася към ухото си с извинителна усмивка към мен. По тона на гласа й познавам, че е съпругът. Гласът омеква. Извръща глава от мен. Аз гледам хората наоколо, мисля си за Грей, който се мъчи да установи кой ли ме издирва. Мисля си за Виктория, която е при баба и дядо. Броя часовете, които остават, докато отида да я взема от училище утре. Убивам времето. Би следвало да се прибера у дома и се отдам на медитация. Да разбера кой е тоя Саймън Бригс и каква е ролята му в моя живот. Но ми се струва, че някаква част от съзнанието ми не допуска това. Така поне смята моят психиатър.

— Трябва да поемам — казва Ела и захлопва мобифона. Изглежда напрегната.

— Станало ли е нещо? — питам нежно аз.

— Да — отвръща тя с изкуствен смях и леко махване на ръка. И двете сме лъжкини. Надявам се за нейно добро да лъже за по-малко ужасни неща от мен.

— Ами пантофите ти?

— Ще почакат засега — отвръща тя. — Идваш ли?

Поклащам бързо глава, допивам кафето и се изправям.

— Искам да купя някои неща за Виктория.

— Добре — казва Ела и пъха чантата си под мишница. — Жалко.

Махам й за довиждане.

— Не се безпокой за това.

Изглежда пребледняла и с леко зачервени очи. Тя никога не говори за съпруга си или за техните отношения, освен в най-широк контекст. Толкова е зает. Толкова много пътува. Много се грижи за мен. В негово присъствие изглежда напрегната и неспокойна.

Понякога срещите ни биват прекъсвани от неочаквани обаждания, като това сега. Акълът ми стига да не любопитствам. Предпочитам да не накърнявам хорските фасади. Така ограничавам донякъде възможността те да започнат да ровят около моята.

Тя хуква към паркинга, а аз гледам подпре й, докато се загубва напълно от погледа ми. Ще ми се да бях по-добра приятелка на Ела, но не съм.

Когато се обръщам, за да си взема чантата и пазарската торба, срещу себе си виждам детектив Рей Харисън. Стомахът ми се преобръща, когато съзирам израза на очите му. Те са гладни.

— Дайте да си поговорим, Ани.

— Следите ли ме? — питам аз. Гласът ми неволно скача с цяла октава и някаква жена от съседна маса се извръща да ме погледне.

— Не правете сцени — казва той с усмивка. — Не можете да си го позволите.

Усмихвам се в отговор и го оставям да ме хване под ръка. Вдигам торбите от пода и двамата се насочваме към изхода.

— Тази чанта, дето сте си я купила. Тя струва повече от домакинския бюджет на жена ми за цял месец.

В гласа му се долавя някаква смесица от смайване и укор. Аз замълчавам.

— Пазарът на военни наемници сигурно процъфтява.

Има предвид бизнеса на Дру и Грей, макар те самите да не използват подобни термини във връзка с него. И наистина, след 11 септември бизнесът, както той се изразява, цъфти.

— Една от най-големите трудности, свързани с полицейската професия, е това да гледаш как престъпниците живеят много по-добре от теб.

Вървим двамата между редиците паркирани коли. Не знам накъде сме тръгнали и най-накрая спирам. Нямам намерение да отида в пустата част на паркинга с този човек, полицай или не.

— Какво искате? — питам аз.

Той се оглежда. Наоколо гъмжи от народ. Хора щъкат насам-натам. Бутат детски и пазарски колички. Влизат и излизат с новите си коли. Той пуска ръката ми и, като пъха ръце в джобовете си, започва да се люлее на пръсти и пети. Не съм сигурна дали си дава сметка за това, но този навик го прави да изглежда по-млад и невинен.

Продължава с фалшивата си усмивка. Минувачите биха си казали, че сме просто двама съседи, случайно сблъскали се в мола, които сега си бъбрят най-приятелски. Усещам, че интересът му към мен не е професионален, не е законен. Ако беше така, отдавна да ми е нахлузил белезниците и подкарал към участъка със служебната си кола. Тези разсъждения не ми повдигат особено много духа.

— Искам да кажа, че целият ми живот преминава в тежък труд в името на семейството, данъците и старините. За всяка ваканция, за всеки нов уред или ремонт сме принудени да планираме и пестим, разбирате ли? И изведнъж, не щеш ли, влизам в гаража на някакъв престъпник, а вътре — джип за сто хиляди. Или пък виждам в къщурката му плосък екран и аудиосистема, които струват колкото годишната такса на детето ми в частно училище. И си казвам: Ето ти тук един, който не дава пет пари ни за закона, ни за човешкия живот, и пак си живурка като принца от приказките. Казвам ви, мога да пукна понякога заради подобни работи. Наистина.

Има нещо сълзливо в това иначе справедливо негодувание. Започвам да проумявам гледната му точка, но казаното не звучи някак си искрено.

— Какво искате? — повтарям въпроса си аз.

— Нека ви кажа едно-друго за Ани Фаулър. Тя е родена в малко градче в Оклахома, където прекарва целия си кратък живот до деня, в който става жертва заедно с детенцето си на някакъв пиян шофьор. Това се случва преди няколко години. Тя била добро момиче, хубаво и сладко. Спазвала всички правила, което не попречва на някакъв долен задник да я смете от лицето на земята, без капка уважение към нещо или някого. Ето, това имам предвид. То е, което ме съсипва, разбирате ли?

Сърцето ми подскача в гърлото, а стомахът се преобръща.

— А след това — продължава оня — над нея се извършва ново посегателство от страна на втора личност, също така лишена от уважение към живи и мъртви. Някой открадва самоличността на убитата. Някой, който има основание да се безпокои във връзка с миналото си, открадва номера на нейната социална осигуровка, за да започне нов живот. От какво ли бяга този човек, питам се аз? Или от кого? Трябва да е нещо доста опасно, каквото и да е то.

— Правите някаква грешка — уведомявам го аз. — Нямам и най-малка представа за какво говорите.

Той изважда слънчеви очила от джоба на ризата и си ги слага.

— Госпожо Пауърс — започва той със същата неискрена усмивка. Имам усещането, че всеки миг тя ще му разполови лицето. — Мога ли да ви наричам Ани? Ани, виждате ми се малко пребледняла. Няма да ви задържам. Сигурно искате да се приберете час по-скоро при семейството си.

Той се извръща и си тръгва. После спира и се връща назад. Мога да се обзаложа, че е изиграл стотици пъти тази сцена в своето въображение.

— Знаете ли, Ани, всеки от нас има свой таен живот, нещо за себе си, което не би искал да споделя. Това ми е ясно. Ей Богу. Въпросът се състои в това, каква е цената на тази тайна? Колко сме готови да платим, за да си остане тя вовеки закопана? Ще ви оставя да поразмислите върху този въпрос.

И ме зарязва, загледана подпре му. Не се обръща назад, а просто влиза в паркирания наблизо джип и отпрашва навън.

 

 

Един загубен в морето кораб може да не бъде открит никога. Ако машината му заглъхне и той изпадне в дрейф, може да продължи да се носи години наред из морските простори, без да достигне суша или да бъде мернат от друг кораб, или от въздуха. Дори да се наемат специалисти в търсенето на изчезнали кораби, които знаят къде и кога се е загубил съдът, дори те да познават характера и посоките на вълни и течения в района, дори тогава могат никога да не открият изчезналото корито. Повечето хора не проумяват една проста истина: световният океан е толкова огромен, че нещо така солидно построено е в състояние да изчезне в него без следа, да си плава насам-натам, без да се мерне никога повече пред човешки очи. Така огромен е този наш свят. Изчезват всякакви неща, изчезват завинаги, просто защото има толкова много място за тях. Така е и с хората.

Идеята да напуснеш кожата си и да продължиш нататък в друга е чужда на повечето хора, вижда им се присъща на фантастиката. Но тя може да бъде осъществена сравнително лесно. Шофьорска книжка, паспорт и дори удостоверение за номер на социална застраховка могат да се придобият срещу акт за раждане. Той, от своя страна, се включва в масата от обществено достъпни архиви и може да се получи срещу попълнен формуляр-заявление и квитанция за платена такса от всяка местна служба по гражданско състояние. С този документ се получават множество други, които са необходими за поставяне началото на един нов живот. Трябва само да се лети под обхвата на радара. Най-добре е такъв човек да не се хваща на работа и да не бъде спиран от полицията заради превишена скорост. И ако се държи на безопасно разстояние от стари познати, той може да си се носи по вълните житейски, без да бъде открит. Също като изчезнал в морето кораб. Толкова голям е светът.

Офелия Марч умира в една суха и прохладна нощ в Ню Мексико. С един откраднат черен форд мустанг модел 67 двамата с Марлоу Гиъри се хвърлят от ръба на магистралата в бездънната долина на Рио Гранде под нея. Приемат я за мъртва, макар тяло да не е открито. Поне така пише в официалния протокол за инцидента.

Само че Офелия не е в мустанга. Тя лежи упоена и с белезници в друга кола, паркирана край градския площад на Санта Фе, точно под кулата на прочутата катедрала „Свети Франциск“. Около два часа след избухването на мустанга в пламъци, някакъв мъж, изподран и мръсен, вонящ на опърлено, сяда зад кормилото на тази втора кола и я откарва в неизвестна посока. Офелия Марч е мъртва. Ани Фаулър е току-що родена отново.

Мисля си за онази нощ, застанала на паркинга в мола, с пазарски торби в краката. Повдига ми се от страх. Но не мъждука ли също така пламъче на облекчение в моята душа? Не се ли радвам донякъде, че Офелия още живее и може да плати по един или друг начин за стореното от нея?

Мнозина са убедени в това, че Офелия е станала жертва на Марлоу и е негова пленница до самия край. Но аз знам, че истината е по-сложна. Усещам онези черни пръсти да ме ръчкат. От Офелия ме е точно толкова страх, колкото и от Марлоу.

 

 

Едничкото нещо, което ми харесва в офиса на Грей, е фактът, че е пълен с книги. Огромни, дебели томове, подвързани в кожа и с позлатени ръбове, съчинения за войната и военната теория, енциклопедии за световната история, класически творби, поезия. Но това не е библиотека, събрана след цял живот четене. Всички тези книги са купени за показ. Изразяват идеята на Дру за онова, което следва да покрива лавиците в кабинета на един военен. В неговия кабинет има подобна колекция. Повечето томове не са отваряни никога, никога страниците им не са виждали светлина, не са били галени от човешки пръсти. Те са също така здраво опаковани и девствени, каквито са католическите монахини.

Оглеждам кориците: Сун Тцу^[1], Макиавели, Толстой, Шекспир, Байрон, Шели. Всеки случайно попаднал в кабинета на моя съпруг би казал, че той е голям читател. Но не е. Ако му се случи понякога да отвори книга, мигом заспива.

Свита на кълбо върху тапицирания с кожа диван, аз разказвам на Грей за срещата си с детектив Харисън. Лицето на съпруга ми е силно загрижено.

— Той нищо не знае — заключава Грей, след като свършвам. — Ако знаеше, щеше да използва името ти.

— Но знае, че не съм Ани Фаулър.

Грей кимва утвърдително.

— Интересът му е незаконен. Не те е заговорил в качеството си на полицай. Не те е прибрал за разпит. Той е корумпиран. И това е добре. Ще му платим и ще се омете.

Грей седи зад бюрото си, сваля и слага капачката на някаква писалка и леко завърта стола си от една страна на друга. Аз нищо не казвам. Не мисля, че ще се отървем толкова лесно.

— Както и да е — продължава Грей, — не съществува никаква връзка между Ани Фаулър и Офелия Марч. Нищо няма помежду им. Може да рови кокалите на Ани Фаулър, докато се разпаднат на прах, но това няма да го приближи нито на йота до Офелия Марч.

Питам се кого ли иска да убеди.

— Следователно става дума за съвпадение, при което един разпитва за Офелия в Ню Йорк, а някакво ченге във Флорида рови около Ани Фаулър. Докато трети ме проследява на плажа.

Нищо не мога да прочета по израза на лицето му. Но именно той е, който не вярва в съвпадения.

— Не виждам връзка — заявява най-накрая Грей. Питам се дали посредством това отричане се мъчи да не забележи онова, което е току под носовете ни? Не е в негов стил. — Наистина не виждам.

Но връзка винаги има. Не е ли така? Понякога е скрита дълбоко под повърхността, също като системата от пещери и тунели под Флорида, които кънтят влажни и мрачни под стъпките ни.

 

 

Един следобед се прибирам от училище, за да заваря майка си потънала в сълзи в нейната стая. Заставам на прага и я наблюдавам. В този ден вятърът духа откъм конюшните, така че въздухът в къщата съвсем леко ухае на прясна тор. Тя изглежда толкова мъничка, така крехка, просната там, върху белите чаршафи, под белия дървен кръст на стената. Помещението е оскъдно и просто обзаведено, също като останалите стаи в тази къща. Тук има само легло, две шкафчета и гардероб — всичките направени от чам.

— Ние ползваме онова, с което разполагаме. — Това е неизменната мантра^[2] на Франк, който е върл противник на всичко излишно, на всяка украса. — Така е пожелал сам Бог да бъде.

Приятно ми е да установя, че тя живее в същото отчаяние, както и аз. Не че й желая да бъде нещастна. Облекчава ме мисълта, че изобщо е в състояние да усети каквото и да било. Държи се като зомби през всичкото време, откак сме тук, и непрекъснато слабее. С всеки изминал ден изглежда малко по-слаба, загубила още мъничко от останалата й незначителна руменина. Имам усещането, че Франк я изцежда постепенно и някой ден тя ще се срине в купчинка пепел пред очите ми.

Усещам миризма на алкохол да се смесва с тази на конските фъшкии. Гледам я, докато усети присъствието ми. Скача като на пружина.

— А, Офелия. Изкара ми акъла.

Камионетката на Франк не е пред къщата, значи го няма. Отивам до нея и присядам върху леглото. Тя ме привлича към себе си. Прегръща ме отзад и така си лежим двете както някога, когато бях малка и още не знаех колко са много начините, по които може да се провали една майка. Усещам миризмата на алкохол в дъха й.

— Какво има, мами? — питам я аз. — Защо плачеш?

Тя не отговаря веднага. След малко промълвява:

— Офелия, той е така… студен. Мисля, че направих огромна грешка, като позволих да ни докара на това място.

Аз скачам начаса и обръщам лице към нейното.

— Ами да си вървим тогава.

Тя върти очи нагоре и цупи устни в надменна гримаса.

— И къде да си вървим, Офелия?

— Където ни видят очите.

Тя сяда в леглото и обгръща колене.

— Той не може да бъде с мен, разбираш ли?

— Мами — започвам аз, а лицето ми почервенява от негодувание и притеснение. Хич не ми се слуша за сексуалните й проблеми с Франк Гиъри. Искам само нещастието да й даде сили и желание за действие. Но тя седи апатична като крава край пътя: независимо от това, колко нежелано или опасно може да бъде мястото, ще си стои там като вкопана, докато не дойде някой с остен и я прогони. Познавам тази нейна черта.

— Той не може, разбираш ли, да се представи — продължава тя, сякаш мисли на глас и все едно че изобщо ме няма в стаята. — Нещо не е наред при него. Ама хич, хич не е наред.

— Да си вървим, мами — повтарям аз, като я хващам за ръцете. — Можем да се върнем в Ню Йорк.

Тя въздъхва тежко.

— Нямаме нито кола, нито пари. Как да си тръгнем?

Аз само я гледам.

— Как да си тръгнем, Офелия? — пита отново тя.

Проумявам, че въпросът не е риторичен: тя наистина ме пита как да си тръгнем оттук. Очаква от мене аз да я спася. Мразя я в този момент заради нейната слабост, заради глупостта й. Мразя я заради това че е прехвърлила всичките си права върху Франк Гиъри и сега сме в капана на тази конеферма, по средата на нищото, лишени от кола и пари, с чиято помощ да избягаме. Мразя и баща си, задето изчезна и ме остави самичка да се изправя лице в лице с тази участ. Усещам в гърдите ми да се надига ярост и си обещавам никога, никога да не оставам така безпомощна като моята майка.

— Офелия — обажда се тя и закрива очи с длан, — не ме гледай така.

Оставям я без дума повече. Тя вика подпре ми, но аз долавям шума от камионетката на Франк пред къщата. Миг след това в банята потича вода и аз разбирам, че си мие зъбите, за да не се усеща миризмата на алкохол. Вероятно е попаднала на тайния запас уиски, който Франк държи в хамбара. В дъното на това помещение винаги има две-три бутилки под купчина конски покривала. На два пъти сварвам там Франк пиян до безсъзнание, с почти изпразнена бутилка край него и пълен с фасове пепелник отпред. Доста опасно поведение в условията на сух като барут плевник.

Същата вечер попадам на Марлоу, който седи на прага пред хамбара и пуши цигара. Не сме говорили от онази нощ в стаята ми, когато той предложи такива немислими неща. От тогава се избягваме взаимно. Прошепнатото в ухото ми онази нощ ме привлича и плаши едновременно. Неговият осемнайсети рожден ден е само след седмица и той ще си отиде, за да ме остави тук сам-сама.

Сядам до него, а той ми предлага да си дръпна, което и правя.

— Днес се запозна с някаква — промълвява той, като изпуска дим. — Някаква жена в магазина. Няма да чакаме дълго.

Взирам се в издължените му черти, падналата над очите коса, ръката, обхванала едното свито коляно.

— Заговори я и започна да флиртува по оня начин — допълва той, след като аз не казвам нищо.

Трудно ми е да си представя Франк да „флиртува“ с когото и да било — той е сив и скован като бичме. Въздухът е застоял и влажен. Усещам капка да се стича по гръбнака ми.

— То е като апетита. Надига се вътре в него и нищо не може да го спре. Той не е в състояние да го контролира.

На устните му се появява странна полуусмивка, докато гаси цигарата и започва да върти фаса между палеца и показалеца си, така че множество мънички кафяви трошици се сипят върху коляното му. Остра миризма на катран пълни ноздрите ми.

— Отначало ще я кара по-кротко, но нещата скоро ще загрубеят. Няма да чакаш дълго: майка ти ще бъде следващата.

Обзема ме особен страх, от който вратът и целите ми пръсти засърбяват. От мястото си виждам цялата къща. Прозорецът на мама свети.

— Не — казвам аз, но това е по-скоро молитва, отколкото отрицание. Макар никога да не съм ставала свидетел на какъвто и да било намек за насилие в поведението на Франк, аз усещам истината в думите на Марлоу. Не след дълго ще започнат да стават ужасни неща. Усещам го като присъствие на електричество в атмосферата.

— А след нея си ти. — Гласът му е сведен до шепот. Очите ме гледат през спуснатите пред тях кичури коса.

Присвивам силно колене към гърдите си и оставам в това положение.

— Защо според теб държи майка ти в подобна изолация? Не я пуска даже до магазина. Никой наоколо не подозира съществуването й.

Ако изобщо е забелязал, че през цялото време съм промълвила една-единствена дума, явно не му пука за това. Рисувам кръгове в прахта пред себе си.

— Когато спреш да ходиш на училище, ще минат седмици, преди да пратят някого да провери какво става. Тогава той ще им каже, че майка ти го е напуснала и те е взела със себе си. Ще каже, че няма представа къде сте отишли.

— Баща ми ще дойде да ме търси — възразявам неуверено аз.

— Евентуално — казва той и свива рамене. — Може би. Но каква полза от това за тебе? Вече ще си умряла.

Едно от нещата, които харесвам на това ранчо, е небето нощем. През ум не ми е минавало, че може да има толкова много звезди. Гледам ги сега и си мисля колко хубаво би било да съм толкова нависоко и надалеч, колкото са те.

 

 

— Разбирате ли как ви е манипулирал? — пита докторът. — Как е използвал страха, вашата откъснатост от родителите, за да изплете мрежа около вас?

Аз кимвам и гриза ноктите си, нещо — което правя само когато говорим за миналото ми.

— Била сте на седемнайсет. Буквално захвърлена от бащата, изоставена от майката в емоционално отношение, убедена, че живеете под един покрив със сериен изнасилвач и убиец, който е на път да захване занаята на нова сметка и който може дори да убие вас самата. Била сте уплашена и лесно уязвима.

Кимам с неохота. Офелия е уплашена, но в същото време отчаяна, жадна за любов и внимание.

— Какво сте можела да направите в оня момент и не сте направила? — иска да знае психиатърът.

Все това правим двамата с него: преживяме миналото. Измисляме алтернативи за Офелия и ги отстрелваме като наредени празни бутилки. Докторът е на мнение, че съм крайно взискателна към нея. Той я смята за дете. Но не знае всичко, както и аз впрочем. Питам се дали не съм прекалено великодушна.

— Бих могла да отида в полицията.

Той кимва бавно и предпазливо.

— В очите на закона пастрокът е невинен. Не разполагате с никакви улики за това, че е сторил или се готви да стори нещо лошо. Какво мислите, че би могла да направи полицията?

Погледът ми изучава всичко наоколо, само не и него: дипломите по стените, пейзажа през прозореца, стъкленото преспапие върху бюрото, чиито полирани плоскости улавят слънчевата светлина и я отразяват върху стената във всички цветове на дъгата.

— Де да знам.

Той въздъхва и се размърдва върху креслото си. Зад гърба му, отвъд прозореца, слънцето бушува в цветна оргия — пурпур, оранжево, розово — върху повърхността на плавателния канал.

— И какво направихте?

— Не си спомням.

Той вдига ръка и започва да разтрива брадичката си. Триенето на грубата му кожа върху наболата четина по лицето предизвиква неприятен звук. Той ме наблюдава внимателно, сякаш много сериозно обмисля думите си, преди да ги произнесе.

— Не сте откровена с мен, Ани.

— Не помня — бързам да възразя аз. — Знаете това.

— Започвам да добивам усещането, че има много неща, които не споделяте. А това се отразява върху степента, в която мога да ви помогна.

Поклащам едва забележимо глава и свивам устни. Настъпва момент, дори не момент, а милисекунда, в течение на която допускам възможността да му разкрия всичко. Но мигът отминава в мълчание.

Той поглежда часовника си и става. Това означава, че сеансът е приключил.

— Не мога да помогна, ако отказвате да погледнете истината в очите. Разбирате ли?

— Разбирам — отвръщам аз, като също ставам и се отправям към вратата. Май отношенията ни отиват към своя край. Той не знае за Офелия. Не знае дори името й. Крила съм го от него. Дали не си мисли, че идвам при него за разтуха с измислената си история, колкото да загубя време и пари?

— Ще си видим ли идната седмица?

— Да. Идната седмица — казвам аз и кимвам. На прага спирам и се извръщам към него. Той е добър човек и опитен лекар. Знам, че е дал всичко от себе си, за да ми помогне. — Казах ли ви, че започнах леководолазен курс?

— Мислех, че ви е страх от водата — отвръща той с изненадана усмивка.

— Вие сте този, който непрестанно ми говори за необходимостта да се изправя срещу страховете си. Реших, че това е подходяща първа стъпка.

— Помага ли?

— Твърде рано е да се каже.

— Пазете се, Ани — казва той. Същото повтаря след всеки сеанс, но сега се мъча да доловя нещо повече от обикновено, някаква нотка на сбогуване.

Коридорът пред кабинета на доктора остава пуст, докато чакам да дойде асансьорът. Чувам електронните бипвания, когато кабината приближава с по един етаж към мен. Никога не срещам жива душа в този коридор. Никой не влиза и не излиза през останалите врати в него. Това обстоятелство не ми е изглеждало необичайно, но днес изглежда. Тишината е пълна, сякаш зад тези врати наистина няма абсолютно никого.

Вероятно досега не съм го забелязвала, защото всеки път напускам кабинета на доктора дълбоко потънала в собствените си мисли, но сега, докато тече вечността, през която асансьорът приближава, съм изпълнена с напрежение. Спрял е два етажа по-долу и не се издига повече. Изчаквам още малко, а сетне решавам да сляза до него пеша, но когато натискам дръжката на вратата към стълбището, тя се оказва заключена. Ясно е, че нямам друг избор, освен да дочакам мудния асансьор.

И сега чувам нещо. Не знам какво точно. Би могло да е вик или шум от паднал предмет. След това се разнасят ядосани гласове, само по няколко думи, а сетне всичко стихва, сякаш не е било, и аз не съм убедена, че съм чула каквото и да е. И тогава тръгвам назад към вратата на доктора.

Разбира се, асансьорът се възползва от това, за да пристигне. Чувам вратите да се отварят и затварят зад мен, влизам в чакалнята и леко почуквам по вратата на кабинета. Никой не отговаря, но аз знам, че е вътре — надали има втори изход. Дали пък не е в тоалетната? Долепвам ухо до вратата, изчаквам секунда, но отвътре не се чува нищо. Отново чукам. Вратата се открехва лекичко и аз й помагам несъзнателно.

— Докторе — обаждам се аз, — какво става?

Трябва ми малко време, за да осъзная разкрилата се пред очите ми картина. Докторът е рухнал върху бюрото си, а неговата повърхност е покрита с кръв, която капе по пода откъм едната страна. Върху прозоречното стъкло личи следата от артериален излив — грозна, призрачна арка на фона на залязващото слънце.

— Докторе — мълвя аз, като го приближавам. Гласът ми сякаш пристига откъм дъното на дълбок тунел. — Пол?

Приближавам тялото, като с мъка удържам порива да хукна в обратната посока. Докосвам шията му с длан. Няма пулс. Кожата е още топла, но той е мъртъв.

Опитвам да си поема дъх, но бронхите ми са парализирани от страх. Желанието да побягна става неудържимо, но в този миг виждам, че вратата на тоалетната е открехната и в нея свети. Струва ми се, че долавям някакво движение отвъд, но не съм сигурна.

Мозъкът ми е спрял. Адреналинът кипи и тялото ми поема контрол над нещата. Насочвам се към изхода, като не отделям поглед от светлия правоъгълник край вратата на банята. Не мисля нито за бедния доктор и неговия ужасяващ край, нито за оня, който би могъл още да се крие в банята. Мисля само за това, че трябва да се измъкна час по-скоро от кабинета. Няма как да помогна на убития и не мога да си позволя нова среща с полицията.

Движа се заднешком, с приковани към вратата на тоалетната очи. Тя започва да се отваря. Оставам като парализирана. Не мога да побягна. Само гледам как тя се отваря. Лицето й е бледо и сурово. Лицето на младата жена, която срещнах на партито у Ела. Цялата в кръв. В ръката си държи нож, а гърдите се надигат и отпускат под напора на тежко дишане. Гледаме се известно време. И тогава я познавам. Това е Офелия.