Лиса Ангър
Несвяст (11)

10

Още не е пукнала зората, когато чувам Грей да влиза на долния етаж. Прекарала съм нощта в нещо като бдение, вперила поглед през прозореца в очакване неясната сянка отново да се надигне сред тревата. Но нищо такова не се случва. Някаква двойка се появява, за да поплува в океана и си тръгва обратно в нощта със сплетени ръце. В четири часа пробягва младеж или момиче с момчешка структура — не може да се каже в мрака. Виждам подскачащата фигура да преминава край къщата, за да се върне след двайсетина минути. Би трябвало да изпитам известно облекчение от това присъствие, но баналните прояви на всекидневието ме разочароват.

Долавям приглушените звуци от разговора на Грей с баща му. Представям си как Дру му разказва случилото се снощи, почти долавям авторитетния глас, виждам пренебрежителния израз на очите му. После се чуват стъпките на Грей, който взема по две стъпала на един път. Той спира пред вратата и я отваря предпазливо, в очакване да ме завари заспала.

— Какво има? — пита Грей, след като ме вижда седнала до прозореца. Видът му ме успокоява и дразни едновременно. Нещо в него в момента или може би събитията от вечерта, а също така съвпадението на тази ужасна годишнина с годишнината от деня на нашето запознанство ме връща към мига, в който го видях за първи път.

— Той се върна — отвръщам аз. Не знам дали наистина го вярвам. Вслушвам се в оставената от думите ми следа в пространството. Грей влиза в спалнята, затваря вратата зад гърба си и пали лампата. Чувам отварянето и затварянето на входната врата. Спортната кола на Дру се пробужда и потегля от алеята.

— Ани — мълви Грей тихичко.

— Този път е по-различно. Не мога да го обясня, но не е същото.

Той присяда върху леглото. Виждам синина под дясното му око. Долната устна е разцепена и подута. Не му трябват повече белези. Тялото му е цялото в следи от наранявания. Пробивано, разкъсвано и никога незаздравяващо напълно. В това отношение си приличаме. Кожата ми е безупречна, обаче съзнанието е накълцано като неговата кожа.

Разказвам му случката на плажа. Той слуша с прикован върху лицето ми поглед. Почуква с крак по пода. Винаги прави така, когато е съсредоточен върху нечий разказ или когато взема решение. Млъквам, а той остава за известно време смълчан, сякаш търси подходящите думи. Задава няколко въпроса. Видяла ли съм лицето му? В какво бил облечен? Духаше ли много?

— Дру каза ли ти за обаждането на баща ми? — питам аз, когато Грей се надига и тръгва към балконската врата. Гледа към плажа. Облаците са се пръснали и над него се лее призрачна лунна светлина.

Кимва.

— Може би именно това те плаши, Ани. Може би това прави нещата по-различни сега. — Протяга ръка към мен и аз заставам до него пред вратата. Сочи ми прозореца.

— Виж колко много светлина. Виж онази двойка, дето се разхожда по пясъка.

Там има младо момиче в джинси и пуловер, хванало за ръка висок и строен младеж. Те вървят бавно, полюшвайки ръце.

— При толкова силна светлина би следвало да забележиш някаква характерна особеност.

— Там имаше някого — отвръщам бързо аз. — Есперанса също го видя. Полицаите откриха следи от стъпки.

— Не се съмнявам, че е имало някого. Но той не е бил Марлоу Гиъри. — Обръща се към мен и докосва лицето ми. — Не е ли възможно да си видяла някого, да си се уплашила силно, а съзнанието ти да свърши останалото?

Не отговарям веднага. Сетне промълвявам:

— Той ме нарече Офелия.

Грей се отдалечава и просва в цял ръст върху леглото с дълбока въздишка. Аз оставам при вратата и го гледам.

Не е красив. Не и в класическия смисъл на тази дума. Но в осанката му има нещо, което кара жените да забравят за външния вид. По-стар е от мен с дванайсет години. Около него сякаш съществува твърда обвивка, която не си сигурен дали искаш да разчупиш. Не съществува никаква причина да се влюбвам в него. Всъщност обстоятелствата на запознанството ни не благоприятстваха началото на интимна връзка. При първата среща той ми закопча белезници и ме хвърли отзад в колата си. Не знаеше какво да прави с мене, а не можеше да ме остави така, както ме намери. Поне това ми каза по-късно. Аз бях почти умряла от глад и смахната от мъка и страх. Всеки друг на негово място би ме оставил да си троша главата. Би могъл да ме предаде на полицията или да ме остави в някоя болница, но той не го направи.

— Обикнах те, преди да го разбера — каза ми той един път.

— Тогава защо ми сложи белезници?

— Обичах те, но ти нямах доверие. Не можеш да се довериш на пребито куче. Не и преди то да ти се довери.

— Това сравнение не е особено ласкателно. — Макар сигурно точно на такова да съм приличала: на зверски пребито куче, което не може да различи протегната за ласка ръка от тази за удар.

Той ме докосва по своя особен начин, за да смекчи казаното. Дланта му нежно гали тила ми, за да премине през челюстта и да остане върху бузата.

— Извинявай.

Не съществуваше никаква причина за нас двамата да оставаме заедно или дори да се виждаме, след като ми осигури помощта, от която имах нужда, и направи така, че Офелия да изчезне напълно. Влюбих се в него, защото бе първият нормален човек в живота ми. Първият, който ми даде някаква сигурност. Защото идваше всеки ден, дори когато отказвах да му говоря, когато го нагрубявах и гонех. Когато го мразех. Той неизменно се връщаше.

Мъча се да си спомня това сега, докато наблюдавам как се надигат и отпускат гърдите му. Настанявам се отново върху стола. След малко се питам дали пък не е заспал. Понякога се връща толкова изтощен, че заспива посред някоя караница или докато се любим. Гледам да не се засягам в подобни случаи.

— Ани — обажда се най-накрая той с въздишка. Изправя се и идва при мен, за да коленичи. Взема ръцете ми в своите и ги докосва за миг с устни. После добавя: — Каквото и да се случва в момента, кълна ти се за следното: Марлоу Гиъри е мъртъв.

В течение на часовете бдение през тази нощ аз си внуших, че Марлоу не е умрял в онази нощ, че Грей ме е лъгал през всичките тези години. Измислих поне пет различни начина, по които би могъл да оцелее. Изкривеното ми въображение изплете цяла мрежа наоколо и аз бях напълно сигурна. Но сега, когато Грей е до мен, съм повече склонна да приема, че съзнанието ми си прави шеги. Отново. Може би Дру има право. Може би наистина някой знае тайната ми и се опитва да ме тормози. А може би, както казва Грей, просто съм се натъкнала на някакъв непознат, докато въображението ми е свършило всичко останало.

— Добре ли си сега? — пита той, след като аз не проговарям. Докосвам лицето му с пръсти, опипвам внимателно нараненото око, разцепената устна. Около устата му личат дълбоки бръчки, но те не го състаряват. Правят изражението му по-мъдро. Обичам го. Наистина. И знам, че той също ме обича. Виждам го в бурните глъбини на очите му. Моето първо убежище.

— Той ме нарече Офелия — повтарям аз.

— Сигурна ли си?

Вече не съм. Бях потънала в дълбок размисъл. Духаше силен вятър. Може би трябва отново да вземам лекарства, да преодолея плътната мъгла, която се спуска над живота ми, да преборя тази духовна летаргия. Поне ще знам кое е реално. Това не е малко, нали?

— Не знам.

— Ще разберем какво е станало — казва той. — Ще научим кой е ходил при баща ти. Кой е бил на плажа. — Той потупва матрака. — А междувременно не прави глупости.

Гледам го с празен поглед.

— Не допускаш ли, че мога да знам какво криеш отдолу?

Изпитвам срам. Мълча.

— Знам, че така се чувстваш по-сигурна. Само не загубвай самообладание.

Отпускам се на пода до него и го оставям да ме прегърне. Искам да си припомня какво е усещането. Не искам да го забравя, когато си отида.