Лиса Ангър
Несвяст (9)

8

След ранен и до немай-къде здравословен обяд от риба, макарони и сирене плюс малко броколи, които никой не докосва, Есперанса, Виктория и аз се залавяме с приготвянето на шоколадови курабийки. По-точно Есперанса и Виктория се занимават с това, докато аз наблюдавам с благоговение, чучнала край бара, който отделя кухнята от дневната. Все не мога да се нарадвам на разнообразните, най-обикновени неща, които прави щерка ми. Например да пуска миксера, стъпила на високото си столче. Тя е толкова важна малка личност — да не повярваш, че е излязла от собственото ми тяло.

— Май ванилията не е достатъчно — опитвам се да помогна с нещо аз.

— О, мами — въздиша Виктория.

Крия усмивка в чашата билков чай. Решила съм: никакъв кофеин повече. Определено не се нуждая от допълнителни стимулатори.

Слънцето залязва, за да обагри в пурпур целия хоризонт. Пропъдила съм съня колкото може по-надалеч, за да остана при дъщеря си. Когато сладките са готови, трите ги изяждаме още топли. Запалила съм огън в камината на верандата и двете помагаме на Есперанса да упражнява английския си, докато слънцето отправя последен поклон към света. Застудява и трите се прибираме.

— Кога си идва татко? — пита Виктория, докато се изкачваме да я къпя.

— Скоро.

— Колко скоро? — не е доволна от отговора ми тя.

— Скоро — повтарям и слагам длан върху главицата й.

Тя кимва с малко печален вид. Яд ме е, че не мога да й кажа повече. Нищо не знам, а и да знаех, нямаше как да й съобщя къде ходи нейният баща.

Докато я насапунисам и оставя да си играе във ваната, тя е забравила за бедния Грей. Цялото й внимание е погълнато от разигралата се между господин Жабок и господин Паток драма — двамата са се обзаложили за това, кой плува по-бързо. Аз насърчавам с възгласи господин Паток, когато в банята се появява Есперанса.

— Търсят ви по телефона, госпожо Ани — казва тя, като заема мястото ми край ваната.

— Кой?

Тя свива рамене с притеснен вид. Видимо търси нужните думи, но накрая се предава и казва:

— No se. Pero pienso que es importante.

— Казва, че не знае, но мисли, че е важно — превежда моята малка лингвистка.

Отивам при телефона. Сърцето ми бие силно, докато крача по коридора към спалнята. Всеки път се плаша, когато телефонът звъни в отсъствие на Грей. Все чакам онова обаждане. Все си повтарям, уж че ако нещо наистина се случи, те ще пристигнат лично.

— Ало.

— Ани.

Баща ми е. Гласът му е напрегнат. Не би трябвало да ми звъни. Всъщност и аз не би трябвало да звъня на него. Но от време на време, както стана онзи ден, не устоявам на изкушението. През последните години ставаме малко нещо небрежни. Това е част от прекалено високото самочувствие, което се мъча да култивирам.

— Откъде се обаждаш?

— От един приятел.

— Какво е станало?

— Днес един тип идва в ателието да пита за Офелия. Каза, че е ченге, но не беше. Плешив дебелак, който направи цял театър с огромния си пистолет в кобур под мишницата.

— Е? — Цялата работа е в това, че не знам лъже ли или не.

— Сериозно — обажда се той в настъпилото мълчание. — Не се майтапя.

— Какво му каза?

— Казах, че дъщеря ми е починала преди повече от пет години.

— Добре. — Това е единствената дума, която съм в състояние да изцедя. Цялото ми тяло е напрегнато. Стиснала съм слушалката като луда.

— Той не ми повярва. Не беше дошъл само да подпитва. Явно знаеше нещо. Опита да се държи приятелски с мене. Каза, че имало голяма награда за всяко сведение около теб. Аз му се нахвърлих като някой откачен, започнах да се тюхкам и вайкам заради безвременната ти смърт, да хленча как така си позволява подобни номера с бедния старец. И той се омете на бърза ръка.

— Но не бе полицай, казваш.

— В никакъв случай. Ченгетата винаги си личат. Даже и лошите. Те до един са убедени, че законът е винаги на тяхна страна. Тоя беше прекалено мърляв даже за градско ченге.

— Добре — пак казвам аз, защото не знам какво друго да сторя.

— Внимавай — отвръща татко и затваря.

Оставам за миг така, със слушалка в ръка. Не знам какво да мисля за чутото от баща ми. Офелия е мъртва от толкова отдавна. Толкова дълго е вече мъртва, че не допускам някой друг, освен мене самата, да си спомня за нея. Оставям слушалката, за да я вдигна отново и да набера номер.

— Ало? — обажда се Дру.

— Можеш ли да се отбиеш по-късно? Ани е.

— Разбира се — отвръща той след миг колебание. — Има ли нещо?

— Не съм сигурна.

 

 

Дру винаги ме гледа така, сякаш съм нежелан посетител, който се мъчи да му измъкне пари за някаква благотворителна цел, в която не вярва. Жената, чието отражение виждам в погледа му, решително не ми допада. Тя не заслужава доверие. А може и да си въобразявам, както би рекъл моят доктор.

Седнал е край масата в трапезарията, а шишето бира почти се губи в огромната му лапа. Веждите остават смръщени, докато му разказвам чутото от баща си. Той е по-яка, по-масивна версия на Грей. Очите му имат същия буреносен оттенък, но без помен от мъдростта и добротата на синовните.

— Може някой просто да изпробва почвата — отсъжда той и свива рамене. Дръпва яко от бирата и оставя шишето върху масата. — За съжаление обстоятелствата около смъртта на Офелия не биха издържали никоя по-сериозна проверка. Не сме очаквали някой да разпитва.

Това име, произнесено от неговата уста, ме кара да настръхна. Мразя го. Ненавиждам начина, по който отеква между стените на къщата.

— Може и да има неколцина, които не са я забравили — промълвява той, след като аз не реагирам. Спира поглед върху мене и аз едва не се огъвам под неговата тежест. Чувам звука от телевизора в стаята на Есперанса. Гледа серия от любимите си латиноамерикански поредици. Познавам по стакатото на испанския и мелодраматичната музика. Aye, Dios!^[1], възкликва тя от време на време. Толкова е лоша па тая!

Вятърът огъва палмите отвън, вие през листата им. Ще ми се да не бях викала Дру.

— Ще пратя някого да провери — обажда се той.

Давам си сметка, че всъщност не участвам в разговора, макар той надали го забелязва.

— Благодаря.

— А междувременно — продължава свекър ми, след като пресушава бирата си, — отваряй си очите на четири. Алармената система да е включена. Никакви отворени врати или прозорци. Никакви обаждания до бащата на Офелия или другиго от нейното минало. Проявила си непредпазливост, като си се обадила. Може би именно това е накарало някого да започне да я търси.

— Добре — отвръщам гузно аз. Знам, че е прав.

Дру се надига да си ходи.

— Нещо ново около Грей? — питам аз.

— Липсата на новини е най-добрата новина — отвръща той и ме потупва по рамото в крайно необичаен за него израз на симпатия. Дали пък отношенията ни са взели да се оправят?

 

 

В един бурен ден пристига синът на Франк. Бурен, та се къса. Една от онези бури, които нахлуват откъм вътрешността и превръщат яркия ден в полумрак, все едно някой е дръпнал плътна завеса пред прозореца. Нахлува вятър и обръща листата на дърветата с бялото нагоре. Атмосферното налягане се покачва, а небосклонът започва да трещи. Ние сме сами — мама и аз. Тя е изкарала сутрешна смяна, а аз съм била само половин ден на училище заради някаква учителска конференция. Седим на нейното легло и гледаме „Както върви светът“^[2] по мъничкия черно-бял телевизор, който сме си донесли от кухнята. Ядем пържени филийки. Това е ритуал, който изпълняваме от незапомнени времена. И даже от по-отдавна. Дори сега включвам понякога телевизора посред бял ден, за да изчезна за малко с гузно чувство и си припомня какво беше да си седя така притисната до мама, да усещам парфюма й, да държа в своята бялата й ръка.

Чувам потропването по вратата преди нея.

— Не почука ли някой? — обаждам се аз.

— Ами — отвръща тя отнесено, залепила очи върху екрана. — Кой би могъл…

Следва още едно почукване.

— Бе май чука някой — отново се обаждам аз.

— Иди виж тогава — казва мама, като ме тупва по задника. — Цяла сутрин съм на крак.

Отивам до вратата и поглеждам през прозорчето. Той стои изправен отвън, листа и дъжд се вихрят около него, косата му е разчорлена. Преметнал голяма чанта през рамо. Облечен е в износено меко яке, джинси и тениска. Нещо в лицето, в цялата му осанка кара сърцето ми да трепне. Никога не съм виждала по-красив мъж. Чертите му са гладки и безупречни, като излети от стъкло. Имам усещането, че всеки миг може да се обърне и видя чифт криле на гърба му. Вдига ръка, за да почука отново, но в този миг ме вижда в прозорчето.

— Франк ми каза да дойда — надвиква бурята той. Очите му са толкова тъмни, че чак чернеят, когато му има същия мастиленочерен цвят и се откроява ярко върху белотата на лицето.

— Защо? — питам аз.

В излъчването му има нещо плашещо. Така е при истинската красота: плаши и омайва едновременно. Не искам да го пусна вътре. Ще ми се да затисна вратата с цялата си тежест и го оставя отвън.

— Каза да се запозная с Карла. — Той намества тежката чанта. Ръката му е с ясно очертана мускулатура и дълги пръсти.

Разглеждам тънката ивица на устните и квадратната челюст.

— Това е майка ми.

Той поглежда в краката си, а сетне нагоре към мен. Усещам тежестта на този поглед.

— Няма къде другаде да отида.

Мама вече е до мене.

— Пусни го — казва ми тя, но не посяга към вратата сама да го стори.

— Кой е той?

— Момчето на Франк — отвръща тя с овчи поглед, който насочва после към него.

— Знаеше ли, че идва?

— Знаех, че може да дойде — отвръща тя, като извръща лице към мен, но без да отделя очи от момъка, сякаш не е в състояние да ги отлепи.

— И? — питам аз с присвит на топка стомах.

— И сега може да поостане малко при нас.

— Къде? — питам. — Нямаме място за него.

Тя кимва към кушетката. Тя е тясна и нечиста, неудобна даже за седене, камо ли да се спи отгоре й.

— Там. Само няколко дни. Не се безпокой. Няма да му дам твоята стая.

— Ей — чува се отвън, — тука здравата вали.

— Е, какво ще кажеш? — пита мама.

Аз пак надничам към него през прозорчето. Още в този момент нещо дълбоко вътре в мене ми казва да не отварям, но го правя. Той вкарва бурята със себе си. Цели реки текат от него върху пода, мирише на дъжд. Много е висок. По-висок, отколкото изглеждаше отвън на дъжда. Не му се налага да се наведе при влизане, ама почти. Пуска торбата на пода и тя тупва долу с тежък удар.

Мама му пържи филия, след това още една. Гледам как ги лапа, сякаш не е хапвал нищо от два дни. Вратът му е дебел, а раменете — широки и мощни. Загражда чинията със свободната ръка и час по час вдига тревожен поглед, сякаш се опасява да не дойде някой и му задигне храната.

— Остават ми само шест месеца до пълнолетие — съобщава с тон, сякаш детството и юношеството му са нещо като тъмничен затвор. Но той не прилича на момче, както го определя майка ми. Наближавайки осемнайсет, бе по-скоро мъж според мен. Излъчването му е някак хищническо, гладно и опитно.

Аз седя в ъгъла нацупена, ядосана, но го наблюдавам със скрит интерес. От изражението на лицето на майка ми, пълно с готовност да бъде полезна, ми се повдига. Така се държи тя към мъжете.

— И тогава ще се запиша при Специалните — заявява той. — Никой после не може да се ебава с мене.

— Не думай! В морската пехота? — кудкудяка мама и върти на пръст един кичур коса. — Пък Франк нищо да не ми каже.

— Колко време смяташ да останеш тук? — питам аз с неприкрито раздразнение.

Той свива рамене и хвърля гузен поглед към майка ми. Толкова е фалшиво всичко. Къде са й очите на тая?

Тя го потупва по рамото и ми хвърля предупредителен поглед.

— Можеш да останеш колкото е нужно, Мартин.

— Казвам се Марлоу — бързо контрира той с ядосан глас. Показва си зъбите за миг, открива грозната си страна. Сетне омеква и пуска сладка усмивка към мама: — Викайте ми Марлоу, моля.

— Разбира се, миличък — съгласява се тя и пак го потупва. — Марлоу. Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Да, моля — отвръща той, а сетне мести поглед върху мене.

Спомените ми за пристигането на Марлоу са като стари снимки с кафеникави тонове. В съзнанието ми изникват странни, като увеличени е лупа детайли: кожички в основата на мамините нокти, почервенели от постоянно гризане, подвито навътре ъгълче от яката на ризата й. Помня драматичните гласове от телевизора в другото помещение. Но всичко това все едно е станало пак по телевизията, зад дебела стъклена преграда. Нямам чувството да съм участвала лично, а съм по-скоро безпомощен наблюдател, който гледа мълчаливо развоя на събитията. Този е един от моментите, които разчепкваме надълго и широко с моя психоаналитик.

— Опитайте да си спомните — казва доктор Браун. — Вие сте дете. Възрастният е майка ви. Вие не разполагате с власт. Майката носи отговорност за довеждането на тези мъже, на приятеля си и неговия син, във вашия живот.

— Аз отворих вратата.

— Ако не го бяхте сторила вие, тя щеше да го направи.

Има право. Мама не бе умна жена. Нито интелигентна, нито интуитивна. Живее в собствения си малък свят.

 

 

На другата вечер се насилвам да отида на коктейл у Ела. Независимо от положените усилия да се изолирам от останалите и да добия неприветлив вид, някаква възрастна жена, облечена изцяло в бяло, се домъква и ме пита какво правя. Има вид като да са я покрили цялата с шеллак, така неподвижни и застинали са отделните й части — плътта, накъдрената коса, лицевите мускули. Толкова е слаба, че костиците на китките й прозират.

— Домакиня и майка съм — осведомявам я аз, но без извинителния тон, с който толкова много жени съобщават същото. Не пояснявам, че съм от тези домакини, които не отделят особено много време за чистене и готвене. И че през повечето дни дъщеря ми е на предучилищно. Животът ми се състои от огромни отрязъци свободно време, в течение на които изчаквам Виктория да приключи с поредния ангажимент от своята натоварена програма. Това състояние крие опасности — трябва да си потърся някаква работа. Дяволът винаги намира за свободните ръце какво да правят. Това повтаря мама, изпаднала в някое от своите състояния на дълбока религиозност. Или в моя случай: на бездейния ум.

— Това е прекрасно — отсъжда непознатата с фалшива или искрена усмивка на лице. — Това е най-важната от всички професии в живота.

Всичко по нея е изпипано до съвършенство: ноктите са красиво изрязани и лакирани, устните — внимателно очертани и напомадени, веждите — изписани в дъги. На ръката й блести огромен диамант. Тя е изискано небрежна в ленената си пола и бяла блуза, с кожени сандали на нозе.

Разговорът ни не върви, главно заради моето неучастие в него, и тя отминава, като взема чашата си с някакво извинение. Дошла съм сама, защото обещах на Грей, че ще дойда, та да „изляза от къщи и видя свят“, различен от Виктория, но бих предпочела да съм си у дома и да гледам за сто и първи път „Невероятните“ на DVD.

Облегната съм върху парапета на плувния басейн и гледам по протежението му, което се губи във водите на залива. Не виждам вода заради внимателно изградената осветителна система на имението, но долавям солената й миризма. Съзнанието ми е препълнено с мисли, които се мъча да пропъдя — черните дупки, сънят, Грей, мъжът, който разпитва за Офелия. Не трябваше да идвам. Даже в най-доброто си настроение не ставам за коктейли. За мене са мъчителни повечето неща, които развличат останалите хора.

Погледът ми попада върху някакво момиче, което е застанало наблизо. То се е облегнало като мен върху парапета и явно е потънало в размисъл. Изглежда усеща погледа ми, защото се обръща рязко към мен. Познавам я, но не мога да си спомня откъде. Обхваща ме толкова силно желание да си спомня коя е, че сърцето ми забива по-често. Тя е хубава и прекалено слаба. Облечена е в джинси и тениска, а на краката си е обула износени маратонки. Видът й е доста неуместен за парти на Ела — прекалено млада и лишена от богаташки вид. Дали не е новата прислужница, от която Ела все се оплаква? Гледаме се втренчено, без някоя от двете да отклони поглед. Най-накрая тя се усмихва. Но това не е дружелюбна усмивка. Съзирам в нея смесица от злоба и съжаление. Нещо вътре в мен се преобръща и бързо поглеждам встрани.

— Казвали са ти сигурно и друг път, че не си особено общителна? — Ела ме е доближила откъм гърба. Аз трепвам леко и тя се засмива. Потупва ме по рамото. — Много си напрегната.

— Кое е това момиче? — питам аз и отново поглеждам към непознатата, но от нея няма и помен.

— Кое? — пита Ела и проследява погледа ми.

Обхождам с очи всички присъстващи, но не я виждам сред добре облечените гости на Ела.

— Беше по джинси и тениска. Хубавка и много слаба. — Продължавам да я търся с поглед. Всъщност ужасно ми се ще да я зърна пак.

— Ако я видя, ще я изхвърля начаса — заявява Ела с подправена ревност в гласа.

— Да не е новата ти прислужница? — питам аз с надежда.

— Не, днес има почивен ден.

Забелязвам, че вниманието на събеседницата ми преминава от степен на любопитство към загриженост.

— Ти добре ли си? — обажда се тя след малко.

— Да — отвръщам с бодра и фалшива усмивка. — Стори ми се позната.

Тя ме потупва по рамото и отвръща на усмивката.

— Кога се прибира Грей? Хич те няма без него на подобни мероприятия.

— В края на идната седмица — отвръщам вяло, като продължавам да гледам през рамото й.

— Никога не съм предполагала, че един застрахователен шеф трябва да пътува толкова много — казва тя. Аз се вслушвам по-внимателно, дебна за нотки на скептицизъм в гласа, но тонът й си остава обичайният, а изразът на лицето — открит и дружелюбен.

— Трябва да оцени на място рисковите фактори при една мащабна инвестиционна програма на някакъв клиент — казвам аз, сякаш с това обяснявам всичко.

Тя кимва и отвръща:

— И все пак. Твърде често те оставя сама.

Не гледа в мене. Очите й са обърнати навън в нощта. Не мога да преценя дали влага нещо в този разговор, или просто си приказва.

— Намерил кой да критикува — заяждам я аз усмихната, с желание да разведря обстановката. — Тебе те няма толкова често, колкото и него.

— Така е. Но аз заминавам по важни задачи. На пазар в Ню Йорк. За отдих в Големия каньон. На слънчеви бани във Фиджи.

— Мда — отзовавам се аз.

Тя се засмива.

— Къде е този път?

— Кливлънд — отвръщам.

— Че какво важно може да има в Кливлънд? — пита Ела.

Аз й отправям пълна с извинение усмивка. Смеем се и двете. Питам се доколко щеше да й е смешно, ако знаеше с каква лекота ми се отдава да лъжа.

— Да ти налея ли нова? — пита тя с поглед върху чашата ми, след като и двете сме помълчали една минута, взрени в нощта. — Мисля, че наистина имаш нужда, момиче.

— Не, благодаря — казвам аз. — Смятам да се изнижа оттук и се прибера пеша покрай плажа.

Тя знае, че е безсмислено да ме уговаря да остана за още едно питие. Има право. На такива места хич ме няма без Грей. Не умея да се държа на тия петъчни коктейли. Не мога да водя празни разговори, да общувам със съседи и непознати, да правя каквото се прави по такива места. В главата ми е пълно с прекалено много неща, за да се забавлявам.

Макар да знам, че не бива, че подобни действия никак не се вписват в препоръката на Дру за затягане на дисциплината, след като си казваме „лека нощ“, аз се измъквам през задната врата и вървя по павираната алея с палми от двете страни и приглушено осветление, която извежда на плажа. Хвърлям последен поглед към партито на Ела, но от онова момиче няма и следа.

 

 

Марлоу спи на кушетката. Краката му висят от нейния край, а звуците от дълбокото му дишане пълнят цялото помещение. Това трае вече не броени дни, както мама обеща, а цели седмици, без какъвто и да било признак, че има намерение да си тръгне. Аз го мразя и съм запленена от него в еднаква степен. Не е ходил на училище, но твърди, че се явил на изпити като частен ученик. Прекарва времето си в писане и рисуване в цял куп опърпани тетрадки. Неизвестно как, винаги разполага с пари, купува продукти и дребни подаръци за мама. На няколко пъти готви, с което я кара направо да се подмокри от умиление. Непрекъснато разправя за неговите свински котлети или Rice-a-Roni^[3], като да е някакво превъплъщение на Джулия Чайлд^[4]. Пленена е от неговото внимание и външен вид. А че аз готвя пет дни седмично (през останалите два ядем пица или сандвичи) от не знам кога си, това въобще не се брои. Бясна съм и се оплаквам на глас.

— Ти просто ревнуваш — казва мама и ме потупва по рамото. — Толкова е сладък. А точно сега ние сме всичко, което той има. Опитай се да бъдеш мила.

Господи, колко е жалка. За мъж е готова на всичко — даже и за недорасъл, — стига да й окаже мъничко внимание. А у него няма нищо сладко, ако ме питат мене. Панаирджийските номера, които разиграва заради майка ми, не минават пред мен, а и той не си дава труд да ми ги върти. За мене пази крадливи погледи — пълни със заплаха или желание, не мога да определя. Но тези очи, тези погледи не ми дават да заспя вечер, карат ме да мисля за него, да се вслушвам в дишането му.

Живея в състояние на постоянна възбуда — тревожа се за мама, страх ме е от възможността оня убиец да се домъкне и заживее с нас, мразя сина му, който се въргаля върху нашата кушетка, и да, тая известно възхищение към Марлоу.

Неговото присъствие събужда нещо в тялото ми, нещо вълнуващо и непознато. В негова близост се задъхвам, ставам непохватна и склонна към емоционални сривове и истеричен кикот. Мразя се заради това, но нещата започват да изпадат от ръцете ми, щом се появи наоколо. Полускритата усмивка ми казва, че той е напълно наясно с влиянието си върху мен.

Вечер нашият паркинг се изпълва с разнообразни шумове. Жабешко крякане се състезава с гласове и музика откъм телевизорите. Съседите се надвикват и карат, а в по-късните часове се сбиват пияни, тряскат врати. Понякога лежа будна нощем и се чудя защо съм изпратена на подобно заточение. Знам вече достатъчно, за да си дам сметка, че не принадлежа към обществото на тези бедни и гневни хора, към техния мизерен начин на живот. Но това съзнание не стига, за да ме измъкне оттук.

— Вземи ме, татко — моля го аз по време на един от седмичните ни телефонни разговори. Неделя вечер е. Мама работи до късно. Стиснала съм слушалката в длан и стоя с гръб към Марлоу, чието присъствие в караваната е постоянно и неотвратимо като проблема с хлебарките. Той е постоянно тук. Гледа. Слуша.

— Стой си там, Опи — казва спокойно моят баща. — Всичко ще се оправи. Ще видиш.

— Добре — отвръщам аз смазана, но с надеждата, че той замисля някакъв грандиозен план за моето спасение, за който не може да говори по телефона.

Още съм достатъчно глупава да се надявам, че някой ден ще се появи и ще поиска родителски права над мене. Тогава не разбирам, че макар да ме обича, моят баща не е направен от материал за бащи. Той не притежава силата, себеотрицанието, които се изискват от един истински родител. Никой от двамата ги няма. Но мама поне ме иска край себе си, макар само през част от времето.

Разговорът приключва и аз се оттеглям в моята дупка, за да плача върху възглавницата.

— Няма да те вземе, да знаеш.

Обръщам се стресната, за да съзра Марлоу, запълнил тясната рамка на вратата. Облегнал се е на нея с ръце в джобовете на избелелите си, мръсни джинси. Не се усмихва. Изражението му е сурово.

— Искам да кажа, че съжалявам за това — допълва той, вперил поглед отначало в краката си, а сетне в мен. — Виждам, че се надяваш. Но той няма да дойде. — Гласът му е гърлен и дрезгав. Изговорът е особен, не точно южняшки. Така говорят бедняците във Флорида, обяснила ми е мама. Цялото им семейство е родено и израсло в това огромно блато, наречено щат.

— Я млъквай — сопвам се аз. — Ти пък какво разбираш?

Гласът ми потрепва, защото думите са подействали като удар в слънчевия сплит и от болка не мога да си поема дъх. Дълбоко в сърцето се опасявам, че може да е прав. И го мразя заради това.

— Ако щеше да идва, досега да е дошъл. Пари си има, нали? И време. Откак съм тук, не те е потърсил ни един път. Все ти му се обаждаш. Откога го чакаш да се появи?

— Млък! — Думата излита от устата ми като гневен крясък, изблик на ярост. Скачам от леглото и се стрелвам покрай него, като го блъсвам с две ръце, за да изхвърча навън, в мрака на нощта.

Тичам тромаво и плача, докато усещам болка отстрани и спирам в края на паркинга. Допирам с длан грапавата кора на порасналото там древно дърво и се мъча да си поема дъх. Дебелият балдахин от дървесни корони ме пази. Килимът от паднали, гниещи листа е влажен и вонящ. По-нататък се простира гъстак от всякакви палми, папрати, кипариси и бор, през който протича бърз поток. Известно ми е, че там гъмжи от змии, плъхове, както и всякакви насекоми и отровни паяци. Нещо в мене ме тласка да потъна в леса и да се оставя да ме погълне. Той изглежда див и съвсем малко свикнал с човешко присъствие, каквито са много части на Флорида. Сякаш само дебне да спрем за миг с нашето копане, подрязване, чистене, за да нахлуе с пищната си зеленина и да залее смехотворните ни човешки творения, да си върне законните права върху тази земя. Свличам се сред дебелите корени на дървото и заплаквам, опряла буза до неговата грапава кора, без да обръщам внимание на проникващата през джинсите ми влага или на пируващите с моята кръв комари.

— Ревът няма да ти помогне да се измъкнеш от тоя кенеф.

Проследил ме е.

— Ако искаш да избягаш от това място и от този живот — той прави широк жест с ръка към паркинга отзад, — ще се наложи да го направиш сама.

Аз го гледам от долу нагоре и бърша очи с ръкава на ризата си. Той ме доближава, докато ходилата ни почти се опират. Протяга ми ръка.

Дървото, върху което съм се облегнала, е типично за Флорида и започва живота си като паразит — семето му се вкоренява в кората на друго дърво. Отначало расте бавно, като се включва в хранителната система на неволния си домакин. С течение на времето укрепва сили и принуждава другото дърво да се бори за слънце, въздух и вода с навлека убиец. В крайна сметка другото дърво загива. Но удушвачът — не. До този момент той е успял да пусне собствени корени, да изгради собствена хранителна система и да се превърне в пълноценно дърво, заело мястото на изпития и изяден съперник.

Хващам Марлоу за ръка, оставям пръстите ми да се вплетат в неговите, давам му да ме вдигне от земята.