Лиса Ангър
Несвяст (7)

6

В деня след сеанса се чувствам по-добре. Би могло да е от остатъчното действие на хапчето, което Грей ме накара да изпия снощи, за да заспя по-лесно. Както и да е. Важното е, че сега, седнала с него в залятата от слънчеви лъчи кухня, за да пием кафе, аз съм свободна от лошото предчувствие.

— Помогна ли ти посещението при доктор Браун? — пита Грей.

Споменаването на това име от неговата уста е някак обезкуражаващо. Правя всичко възможно да разделям двете половини от собственото си Аз. Тук съм Ани, съпруга на Грей и майка на Виктория. Там съм психически пострадала, преследвана от травмите на своето минало. Не желая тези две половини да се допират.

— Да, всичко е наред — отвръщам аз с възможно най-безгрижен вид. — Той смята, че е във връзка с този период от годината.

Грей слага ръка върху рамото ми. Заминава от града за няколко дни. Нямам представа къде отива или кога ще се върне. Това е част от съвместния ни живот.

— Вивиан може да дойде тук, или пък вие двете да отидете у тях? — предлага мъжът ми, като се мъчи да не звучи загрижено и да не покаже тревога в очите си.

— Не, не. Няма нужда. Наистина. Ако потрябва, ще й се обадя.

Обичам Вивиан, мащехата на Грей, но не мога да понасям начина, по който ме гледа понякога: все едно съм скъпоценна и крехка дрънкулка в ръцете на едва проходило дете. Всеки момент мога да бъда изпусната и разбита на хиляди парченца. Дали пък не ме мисли за лоша майка? Дали се тревожи за Виктория? Предпочитам да не задавам въпроси, чиито отговори не ща да чуя.

Обсъждаме с Грей някои дреболии от ежедневието: за безобразния градинар, който обаче е прекалено приятен като човек, за да го изхвърлим, за водопроводните тръби, които издават странен шум при пускане на топлата вода, и не е ли време да извикам водопроводчик, за това, че новата учителка в забавачката изглежда симпатична. После Грей се надига за тръгване. Прегръща ме здраво. Аз се притискам силно към него и го целувам в устата. Не казвам: „И да внимаваш.“ Нито: „Звънни като пристигнеш.“ „Обичам те“ са моите думи. А сетне добавям:

— До скоро.

И той тръгва.

— Хич не ми се ходи на забавачка днес, мами — обажда се Виктория от детската седалка зад гърба ми. Караме по крайморското шосе. Подготвителното училище е само на десетина минути път от дома. Стара плантаторска къща, преустроена в забавачка, където късметлии момиченца и момченца пеят, играят и рисуват, учат букви и числа.

— Не ти ли се ходи?

— Не — отвръща лаконично тя. Гледа ме в огледалцето за обратно виждане с най-невинен вид и добавя: — Може да имаш нужда от мене днес.

Сърцето ми се свива. Наистина съм лоша майка. Четиригодишната ми дъщеричка е доловила моето състояние и се пита дали може да ме остави сама, или не.

— Защо казваш такова нещо, Виктория?

Виждам я в огледалото да свива рамене. Попипва с пръсти апликациите върху розовата си раничка.

— Де да знам — казва тя, като провлачва думите по оня неописуемо сладък неин начин. — Есперанса каза, че ще прави курабии днес — може да й помагам.

— Така ли? — казвам аз с облекчение. — И мислиш, че аз не бих могла да се справя?

— Можеш, но когато ти помагаш, сладките загарят отдолу и вкусът им е неприятен.

Аз съм отвратителна готвачка. Това е известно на всеки, който ме познава.

— Е, тогава ще те изчакаме да се прибереш и после ще се правят курабийки.

Тя се усмихва широко и започва енергично да кима с глава.

— Добре.

Въпросът е уреден. Оставям я пред къщата, където бъбря известно време с други майки. Преди да се върна в колата, хвърлям поглед през прозореца, за да видя как Виктория навлича червена роба, преди да започне рисуване с пръсти. Усещам познато парване под лъжичката. Винаги става така, когато я оставям някъде. Дори в това прекрасно, малко училище.

Когато се прибирам, Есперанса я няма. Сигурно е по задачи или е отишла да купи забравеното от мен оня ден — всеки път пропускам по нещо, дори когато си нося списък. Усещам аромата на прочутото й чили^[1] откъм пръстения гювеч, значи най-вероятно е отскочила до мексиканския магазин за пресни тортили^[2]. Вземам недопитата чаша кафе и тръгвам към горния етаж. Набирам кода на вратата за кабинета на Грей и се вмъквам вътре.

Тук цари полумрак — външните решетести капаци не са отворени. Крайно мъжко помещение: всичко е в кожа и дъб. Шкафовете за книги се издигат до тавана, огромен глобус се мъдри върху стойката си в един ъгъл, самурайски меч виси на стената. Гледам го и си мисля колко нехарактерно е за Грей да провеси подобно нещо. Отново личи ръката на Дру. Единственият принос на Грей към този интериор е снимката на двете ни с Виктория, поставена върху бюрото.

Потъвам в огромното кожено кресло и включвам компютъра. Вторачила съм се в огромния дисплей, докато той изпълнява целия си предварителен репертоар от образи и звуци. След като е заредил, въвеждам собствената си парола и влизам в Интернет.

Докторът ме помоли да посветя известно време на усилието да изровя от паметта си заключени в нея неща, да изследвам огромните бели полета, свързани с миналото ми. Решила съм да сторя това веднага след като направя едно последно нещо, за да се уверя, че всичко е наред.

Въвеждам името му в мощна търсачка, за която плащаме допълнително, и през следващите два часа чета за извършените от него престъпления, преследването му и настигналата го в крайна сметка смърт. След това отварям съставеното от Грей досие по случая и чета записките, които са правени в хода на едно разследване, продължило две години и в рамките на пет щата. Разглеждам снимки от местопрестъпления, попивам кървища и ужасии, запечатани върху тях. Когато приключвам, обзема ме усещане за облекчение. Премествам се върху кожения диван, където се просвам в цял ръст, затварям очи и започвам да дишам дълбоко и равномерно. Но колкото по-силно се стремя към своите спомени, толкова по-дълбоко в съзнанието ми потъват те. Това ме дразни и обърква и решавам да потичам малко навън.