Лиса Ангър
Несвяст (6)

5

Клекнала съм в ъгъла на каютата. Край вратата. Когато тя се отвори с трясък, аз ще остана зад нея. Дишането ми се е забавило, а краката болят от положението, което съм заела кой знае откога. Чувам буботенето на машината. То не е променено и започвам да се питам да не би пък всичко да си е наред. Възможно е дори да не е имало никакъв друг кораб в далечината, казвам си аз. Може да е игра на нощта и звездите, на собственото ми параноично въображение или пък комбинация от всичко това. Тъкмо съм почти готова да приема подобна възможност, когато на вратата се чука силно. Така се уплашвам, че подскачам цяла и удрям болезнено глава в стената отзад.

— Ани — обажда се приглушен мъжки глас. — Вътре ли си?

Разпознавам австралийския акцент на един от наетите да ми помогнат мъже. Отварям му. Погледът му моментално пада върху пистолета, затъкнат в панталона ми. Кимва одобрително.

— Някаква лодка ни следва — казва той.

Погледът на светлите му очи е проницателен, а мускулите яки. Мъча се да се сетя как се казва. Всичките имат такива едни ръбести имена, дето звучат като удар в ченето. Дакс май беше. Точно така, Дакс.

— Може да са рибари, бракониери и даже пирати. Поздравихме ги, но не отговарят.

Очите му обхождат помещението. Проверява бравата, люка и видимо намира каютата за сигурна, доколкото може да бъде. Все така прави. Всичките го правят. Постоянно проверяват периметъра за евентуална слаба страна. Това ми се нрави.

— Загаси лампата и заключи. Когато се уверя, че си в безопасност, ще дойда да те взема.

— Добре — отвръщам аз с усилие гласът ми да прозвучи също така твърдо и уверено като неговия.

Той излиза, хвърлил съчувствен поглед през рамо, и аз заключвам вратата след него. Тя изглежда крехка като картонена. Гася и отново клякам зад нея.