Лиса Ангър
Несвяст (5)

4

Няколко месеца след като с мама сме вече във Флорида и аз съм се установила с неохота в новото училище, тя започва да се държи някак странно. Обичайните й маниакални еуфории и унили депресии са заместени от постоянно равнодушие, което при нея изглежда необикновено и в известна степен свръхестествено.

Първоначално промените са едва забележими. Най-напред установих, че е престанала да се гримира. Тя е красива жена с елегантна фигура и копринена руса коса. Също като косата, веждите и миглите й са бебешко руси, така че остават невидими без намесата на аркансил и гримьорски молив. Без грим изглежда уморена, изхабена. Цял живот се е отнасяла с изключително внимание към външния си вид.

„Красотата е власт“, обича да ми повтаря тя, макар нито един път да не е демонстрирала действието на тази власт.

Една събота сутрин седим двете в кухнята. Аз ям овесени ядки и гледам анимационни филми по малкия черно-бял телевизор, който държим върху кухненския плот, а тя се стяга за дневна смяна в ресторанта. Древният климатик се бори със сетни сили срещу августовската жега, но въпреки това усещам капки пот да се стичат по челото и горната ми устна.

Поглеждам към мама, облегната на плота. Пие кафе, преметнала чанта през рамо. Погледът й е празен, вторачен в нищото, някъде много надалеч оттук.

— Мами, няма ли да си „сложиш лицето“? — питам аз, като преднамерено имитирам собствената й интонация, с която всеки път изрича тази фраза.

— Не — отвръща тя безучастно. — Вече не слагам грим.

— И защо?

— Защото е вулгарно. Франк смята, че с него приличам на пачавра.

Повдига ми се от тези думи, макар по онова време да не знам защо.

— Така ли каза?

Тя кимва.

— Казва, че не може да заспи нощем при мисълта за това, как аз се шляя насам-натам в такъв вид, а на мъжете им текат лиги с надеждата, че могат да ме имат за жълти стотинки. Казва, че трябва да показвам лицето си такова, каквото го е Бог създал. И е прав.

Не знам какво да отговоря. Но дори тогава, на шестнайсет — почти седемнайсет — разбирам, че има нещо толкова гнило в цялата работа, че човек не знае откъде да я подхване.

— Мами — казвам аз, — това са бабини деветини.

— Мери си приказките, Офелия — сопва се тя и вперва гневен поглед в мене. — Не съм те възпитавала да ги дрънкаш такива. Когато Франк се прибере у дома, няма да позволи подобно нещо.

Тя отново насочва поглед през прозореца, сякаш очаква някого от много далеч.

— Мами, Франк ще се прибере при електрическия стол. Не у дома.

Тя отново ме поглежда и казва злобно:

— Не говори такива неща.

— Но това е истината, мами, и ти я знаеш.

— Офелия, ти въобще не чуваш какви ги дрънкаш. — Повишава глас. — Има нови доказателства. Те по безспорен начин установяват, че Франк не може да е извършил онова, в което го обвиняват. Той е невинен. Бог не ще позволи един невинен да загине заради престъпления, които не е извършил. — Гласът й е вече писклив, а очите — налети със сълзи. Тя захвърля празната чаша върху плота и излиза без дума повече.

Обсъждали сме това вече сто пъти. Аз и моят психоаналитик. Този първи момент, когато установих, че с мама става нещо нередно, нещо ужасно лошо.

— Как се почувствахте след нейното излизане онази сутрин?

— Стана ми зле. Уплаших се.

— Защо?

— Защото тя бе… друга. А и не исках Франк да „се прибира у дома“. Приемах го като един етап, който трябва да бъде изминат от нея, етап, който ще свърши зле като всички останали, а накрая ще се върнем в Ню Йорк.

— Страх ли ви беше от него?

Този въпрос изглежда малко глупав.

— Той бе осъден за изнасилване и убийство — отвръщам аз бавно.

Лекарят кима почтително, обаче не казва нищо. Чака ме да продължа. Когато не го правя, сам се обажда:

— Майка ви го е смятала за невинен. Това невъзможно ли е? Мнозина са осъдени за престъпления, които не са извършили. — Той казва това, за да продължим разговора, да ме насърчи при защитаването на собствената позиция. Но аз се чувствам повече подразнена, отколкото улеснена.

— Да, мама го смяташе за невинен — казвам аз. Не мога да забравя онези идиотски посещения, при които поставят длани един срещу друг върху стъклената преграда, докато някой от пазачите не им кресне да престанат. Спомням си как ме гледа и разпитва за училище. Помня онези спокойни очи и тих глас. Нещо у него събужда желание да хукна презглава накъдето ми очи видят. — В погледа му има смърт. Дори когато се усмихва, в него нещо липсва. И всички тези промени у мама. Щом й оказва подобно влияние иззад решетките, какво ли би станало, ако наистина дойде да живее с нас?

Лекарят замълчава за момент.

— Какво смятате, че бихте могла да предприемете в онзи момент, за да промените хода на последвалите събития? — пита той най-накрая.

Това е въпросът. Имаше нещо през оная сутрин в караваната. Убедена съм, че това е бил последния момент, в който е имало възможност събитията да се пренасочат. Да бях само догонила мама и настоятелно поискала да ми обясни за какво говори. Ако й бях казала, че ми призлява, че умирам от страх, че Франк е виновен и не може, никога не бива да заживява с нас, може би щеше да ме послуша. Споделям това с психоаналитика.

— Мислите ли, че наистина би дала ухо, Ани?

— Сигурно никога няма да узная.

Той оставя казаното да витае из въздуха. Чували сме го и двамата поне сто пъти. Но неизвестно защо то никога не излиза с лекота от устата ми.

— Какво точно направихте тогава?

— Довърших си овесените ядки и догледах филмчетата. Казах си, че тя е побъркана, че е идиот. И пропъдих мисълта за това от главата си.

— Бива ли ви в това отношение?

— Да гоня нежелани мисли? Уха!

Кабинетът му е неудобен. Плюшената кушетка е мека и евтина. Тя по-скоро ме кара да се чувствам нащрек, отколкото да предразполага. Климатичната инсталация се престарава и е доста студено. Върхът на носа ми е премръзнал, макар слънцето навън да прилича на разтопено, а обилната му светлина да се отразява от меката зеленина на океана.

Не съм легнала върху кушетката, а седя кръстосала крака в единия й край. При първия сеанс ми каза, че мога да се излегна, ако от това ще се чувствам по-спокойна, но аз отвърнах, че няма да е така. Той се е разположил насреща ми в огромно кресло, което запълва без усилие, а помежду ни има ниска масичка с цветни албуми отгоре: на Пикасо, Рембранд, Реноар. Положени са сериозни усилия помещението да прилича на дневна, а не на лекарски кабинет. Всичко тук е изкуствено: масата, полиците за книги, бюрото — всичко е направено от евтин талашит, покрит с фурнир. Всичко е от типа „направи си сам“, дето пристига в кашон под формата на купчина плоскости и торбичка с болтове и гайки, както и с приложено указание за сглобяване. Има вид на временно, а това не успокоява особено. Струва ми се, че би следвало да е направено от солиден дъб — тежко и непреходно. Отвън би трябвало да бушува типичен за есента в Нова Англия ден с пожълтяващи листа и лек намек за предстоящ сняг. А той самият трябва да носи пуловер. Кафяв.

Не си води бележки и никога не записва разговора ни. По този пункт останах непреклонна. Не искам да оставям материална следа от собствените си мисли където и да било. Той е съгласен. Казва, че ще постъпим така, както аз намеря за добре. Но винаги се питам дали не сяда да надраска на бърза ръка всичко веднага след излизането ми. Защото неизменно помни дословно всеки наш разговор.

Макар да споделям с него много неща, запазвам доста други в тайна. Посещавам го от дъжд на вятър вече над година, след като ми е препоръчан от Вивиан (Приятел е на Марта. Марта ли? Е, не я ли помниш Марта? Дето събираше дарения миналия август? Както и да е. Чух, че е невероятен.) По време на сеансите разкривам истината по отношение на чувствата си, но променям имената на всички участници в моята история. Има много неща около мен, които той няма да научи никога.

— Ани — обажда се сега докторът, — защо се връщаме към това?

Разтърквам очи с всичка сила, сякаш по този начин съм в състояние да прогоня цялото натрупано напрежение.

— Защото го усещам.

Вдигам поглед към неговите благи, топли очи. Харесвам външния му вид, даже и без кафяв пуловер: възрастен мъж със сиво-бяла коса, с толкова загоряло и набръчкано лице, че прилича на стара ръкавица за бейзбол… но не в лошия смисъл. Носи подобни на моите панталони, риза от фина тъкан и плетени сандали. Не прилича много на психиатър, а повече на любимия ти вуйчо или на приятен съсед, с когото обичаш да си побъбриш край пощенската кутия.

— Вие не го усещате, Ани — казва той с тих, но твърд глас. — Мислите си, че е така, но то не е. Трябва много да внимавате с езика, на който разговаряте със себе си. Назовете случая с името му. Епизод, панически пристъп, или нещо друго. Не си въобразявайте, че ви обзема психическо усещане за присъствието на един мъртвец.

Кимвам. Знам, че има право.

— Защо ми е толкова трудно? — питам аз. — Толкова реално изглежда. И много по-зле от когато и да било досега.

— Коя дата сме днес? — пита той.

Аз се замислям и отговарям. Разбирам накъде бие и поклащам глава.

— Не е това.

— Сигурна ли сте?

Сега не казвам нищо, защото не съм сигурна, разбира се. Не съм сигурна нито в това, нито в каквото и да било друго нещо. Може и да е прав.

— Но аз не помня.

— Някаква част от вас си спомня. Макар съзнанието да не допуска някои събития, споменът за тях е жив вътре в него. Той напира да излезе на повърхността, да бъде разбран, приет и освободен. За тази цел прибягва до всякакви способи. Когато сте достатъчно силна, за да се изправите лице в лице срещу тях, всички спомени ще се върнат. Сега сте по-силна от мига, в който се запознахме, Ани. Може би е настъпил часът да видим някои от тези демони. Може би именно поради тази причина чувството е толкова силно именно сега.

Като го гледам си мисля, че може и така да е. Може би наистина съм в състояние да надникна в онези мрачни кътчета вътре в мене, да се опълча срещу онова, което е притаено там, ида го победя.

— Той е мъртъв, Ани. Но докато не се справите със спомена за нещата, които ви е причинил, за вас той ще продължава да живее. Никога няма да се освободите от него.

Това звучи като слабо ехо от думите на моя баща, както и на Грей. С мозъка си разбирам, че са прави. Но сърцето и кръвта ми говорят друго, също като африканската почва на газелата или килимът от борови иглички — на горското мишле. Аз съм плячката. Знам мястото си в хранителната верига и трябва да бъда постоянно нащрек за всяка нова миризма, за всяка сянка.