Лиса Ангър
Несвяст (47)

Епилог

Двете с Виктория крачим по Единайсета улица от къщи към училище. В Ню Йорк е свеж есенен ден, а небето над нас прилича на рисунка с цветни моливи: син небосклон и пухкави бели облаци. Шофьори на таксита надуват клаксони, птички пеят по дърветата, обточили улицата, дечица крещят по площадките за игра. Виктория бърбори за това, колко много си харесвала новите обувки и ученическата чанта. Чуди се дали в новото училище също има паузи за закуска и сън. „Не“ — казвам й аз, наслаждавай се на живота будна.

Сънищата принадлежат към неизброимия арсенал от беди на възрастните.

Оставям я при боядисаната в яркозелено входна врата и тя се втурва по коридора с весели рисунки по стените към учителката си — възрастна жена с посивяла коса и какаова кожа, която говори с лек акцент от Ямайка. Тя дарява дъщеря ми с най-топла усмивка.

— Виктория! — възкликва госпожица Флора — Какви чудесни обувки!

— Благодаря — отвръща щастлива дъщеря ми и отправя горд поглед назад. Сега не ми се свива сърцето, както всеки път при раздяла в миналото. Няма и година, откак сме напуснали Флорида, а аз вече живея с чувството, че новият живот в Ню Йорк ми принадлежи изцяло. Нямам намерение да умирам пак, освен когато ми дойде времето за последния път. Надявам се да не е много скоро.

Продължавам по Единайсета улица и завивам към Университета за лекция. Без усилие се сливам с тълпата студенти, туристи и нюйоркчани от всякакъв цвят и възраст. Тук се чувствам у дома — нещо непостижимо във Флорида. Обичам студения въздух, променящата се окраска на дърветата, уханието на прясно опечени ядки от миниатюрните сергии, грохота на метрото под краката ми.

Оставили сме Грей в жилището, което с любов наричаме „Съкровището“. Купихме го евтино, според тукашните представи, но ще го ремонтираме докато сме живи, ще събаряме и градим стени, ще украсяваме и променяме, докато стане наше. Това е процес, който познавам добре. Междувременно Грей използва горния етаж като офис за частната си детективска фирма. Вече има и клиенти. Ще се радвам, ако бюрото му не се изтърси върху леглото ни някоя нощ.

Влизам в бялата сграда на Университета и чакам асансьора. Доста трябваше да се озоря, за да вляза в това учебно заведение, но добрите ми оценки на приемните изпити, убедително написаното есе плюс малко кандърма компенсираха съмнителната ми атестация, както и дипломата от някакъв си общински колеж на Флорида. Записала съм психология. Освен това работя във (ако щете вярвайте) Фондация „Офелия“, която си е поставила за цел да помага на момичета, пострадали от насилие или изоставени. Тази работа ме лекува — и аз не знам точно как. При целия си огромен опит смятам, че съм висококвалифицирана за тази професия.

Влизам с тълпата в обширна зала и заемам място към дъното. Изваждам от чантата си тетрадка и новата писалка — подарък от Грей. Днес ще слушаме лекция за травмите и начините, по които пострадалите се стремят да се предпазят или излекуват. Оня ден професорът каза нещо интересно: „За личностната деструкция, фугите и психическия срив се говори само в най-черни краски. Никой не засяга темата за това, че в много случаи личността сама си причинява подобни състояния, с цел да се защити, както и за това, колко мощни са тези средства за самозащита.“

Трябва да се съглася с него. Сега ходя при друг психотерапевт, с когото съм напълно откровена и двамата непрекъснато обсъждаме събитията от моя живот — отново и отново, без да даваме оценки, се връщаме към извършеното от мен, към онова, което ми е сторено, и към това, как съм се отървала. Говорим за всички участници — истински и въображаеми — и тяхната роля в заболяването и възстановяването ми. Ужасната майка. Отсъстващия баща. Унищожителя^[1]. Изгубеното момиче. Всъщност може би никога няма да съм в състояние да разгранича отчетливо сегашната действителност от фантазиите, създадени от моята психика, за да се предпази и излекува сама. Понякога си мисля, че не е и нужно.

Сега съм по-отстъпчива към самата себе си. Старая се да се отнасям към собствената си личност така, както третирам дъщеря си — търпеливо и с разбиране. Същото отношение се мъча да установя към спомените си като момиче. Офелия е една наранена млада жена и тя прави онова, което е необходимо, за да оцелее. Всеки ден виждам нейна версия в клиниката — обронила глава, обгърнала тялото си с ръце, с празен поглед. Виждам я да се отравя, беси, уморява от глад, убива с алкохол и дрога. Знам, че за Виктория няма опасност да се превърне в подобно изгубено момиче. Научили сме я да се познава и цени, да се уважава и пази. Надявам се да ставам все по-добра в даването на личен пример.

Оглеждам голямата зала, виждам другите студенти да чукат като побеснели в лаптопите си или да бъбрят помежду си преди началото на лекцията. Някакво момиче флиртува с момчето зад него, докато друго ги наблюдава с нескрита завист. Двама младежи разговарят оживено в ъгъла. Единият жестикулира, а другият е подпрял брадичката си с длан. Всички имат такъв здрав вид, добре облечени и самоуверени. Представям си идиличното им детство, близките връзки с родители, братя и сестри. Знам, че това са само фантазии. Никой не познава скритите тъмни места на другия, никой не знае болките му.

Миналия месец прибрах праха на майка си. Тя е кремирана, а урната заедно с личните й вещи се съхраняваше в районната морга. Отнесохме праха на плажа и го пръснахме по вятъра при изгрев-слънце. Избрах това място, тъй като е единственото място, където прекарах щастливи мигове с двамата ми родители. Ще ми се да вярвам, че и тя го помни, че понякога, когато остава сама нощем в леглото, съм й липсвала. На мен самата ми липсваше. Обичах майка си. И тя ме е обичала по свой собствен начин, надявам се.

Още не съм разговаряла с баща си. Когато се пренесохме тук, отидох да го потърся, да го разпитам за ролята му в цялата история, за всичко, което знае. Но заварих ателието затворено. Хазайката му казва, че най-редовно получава чек за наема от банката. Пуска ме в апартамента, докато сама остава на прага. Оглеждам се за някакво указание относно посоката, в която се е запилял. Но няма нищо… всичко е също като през онази нощ, само дето дрехите му ги няма. Минавам оттам кажи-речи всяка седмица, отбивам се при хазайката за новини. В сърцето ми зее празно пространство, което е предназначено за баща ми. Цял живот го преследвам — няма да спра и сега. Грей смята, че той е нашата последна и най-добра възможност да се доберем до истината. Но аз знам, че дори когато се върне, той ще продължи да прави онова, което е правил винаги: ще лъже.

Знам, че искаше да ми помогне, да ме отърве от Марлоу, от самата себе си. Направи каквото можа. Изглежда най-накрая ми се притече на помощ по своя си начин. А после отново избяга. Сигурно не може другояче.

Преподавателят влиза през една врата, разположена в предната част на помещението. То е огромно и прилича повече на театрална зала. Има подиум, микрофон и множество редици столове, които се издигат все по-нагоре. Лекторът е висок и строен, с чорлава черна коса и сини като лед очи. Гласът му е дълбок и май не се нуждае от микрофон. Лекцията е озаглавена „Тайният живот на травмата“, а залата е почти пълна. Той преподава на студентите неща, които са ми до болка познати: защитните средства на психиката за оцеляване пред лицето на немислимото. Аз съм своя най-добър клиничен пример.

За днес е приготвил диапозитиви на рисунки, правени от пациенти. Моли един от студентите да загаси осветлението. Преди да настане мрак, аз я забелязвам с крайчеца на окото си. Седи в другия край на моя ред, изгладняла и объркана. Мъртвото момиче, което толкова дълго чака все така неидващото спасение, за да се спаси накрая само. Миг преди да изчезне заедно със светлината, тя се обръща към мен и се усмихва.