Лиса Ангър
Несвяст (46)

45

Обикалям стаите на нашата къща, заслушана в ехото от живота, който сме водили в нея. Прозорците са отворени, въздухът е наситен с влага. Чувам шума на океана, долавям соления му аромат. Ако нещо ще ми липсва занапред, то е близостта на водната шир, пясъкът по краката, писъкът на чайки във въздуха, звънът на окачените на верандата китайски дрънкулки под напора на бриза. Но Ню Йорк също има своята особена красота. И по свой начин е в по-голяма степен мой дом, отколкото това място някога е било, независимо от цялата си красота.

Малкото мебели, които вземаме, са вече на път да бъдат разтоварени в безобразно скъпото жилище, разположено в характерна за Ню Йорк сграда от кафяви тухли откъм източния край на площад „Томпкин“. Кварталът не е много изискан — дума да няма. Нищо общо с тукашното луксозно селище и шикозната къща. Но жилището си е наше, наш избор, по нашите възможности, наш дом. Всичко друго остава зад гърба ни…

Минавам от стая в стая, за да се уверя, че оставяме всичко в ред, че не сме забравили нещо, което ще ни трябва. Изпитвам известна носталгия, за която нямам обяснение. Грей и Виктория са отишли да свършат едно-друго… да закрият банковите сметки, да й купят собствено куфарче за пътуването утре.

След като съм обиколила цялата къща, заставам пред стъклените врати на долния етаж, които гледат към залива, и в този миг усещам нечие присъствие зад гърба си. Завъртам се на пети и виждам в дневната детектив Харисън.

— Беше отворено — казва той с извинителна нотка в гласа.

Изглежда отслабнал и блед, но много самоуверен. Изпълнена съм с чувство на благодарност към него и жена му и сега се радвам да го видя. Ще ми се да го прегърна, но не го правя. Усмихвам се с надеждата да не изглеждам студена и дистанцирана.

— Кафе? — питам го аз.

— С удоволствие.

Наливам му чашка, но самата аз се въздържам. Вече потръпвам от изпитото до момента и предчувствам настъпващото главоболие. Сядам на дивана, а той остава прав.

— Как е семейството? — питам.

— Добре сме — отвръща той. — И вярвам, че ще станем по-добре. Имам си собствена табела: „Рей Харисън — частен детектив“. И дори съумях да намеря двама-трима души, които нямат нищо против с делата им да се заеме наркоман с криминално досие. — Той се засмива леко и това размива в известна степен тежката горчивина, оставена от думите му.

— Както и да е, дошъл съм, за да ти донеса това — продължава той. Приближава се и ми подава сгънат лист хартия. Разгъвам го и виждам чек на стойност сумата, с която ни изнуди.

Опитвам се да му го върна.

— Задръж го. Ще ни платиш, когато си стъпиш на краката.

Той вдига ръка.

— Не. Така трябва да бъде. Обещал съм на жена си.

Кимам с разбиране и оставям чека до себе си. Мълчим неловко известно време — никой от двама ни не знае какво да каже. Отношенията ни са толкова шантави — не оставят място за светски разговор.

— Има някои неща, които бих могъл да споделя — обажда се Харисън. Поклаща се напред-назад с ръце в джобовете. — Но може би това не е нужно. Сигурно искаш да продължиш живота си, без да се обръщаш назад.

Не съм говорила с Дру или Вивиан от вечерта, когато напуснахме дома им. Грей поиска от баща си да изкупи неговия дял от фирмата и Дру прие. Отказа обаче да каже каквото и да било по повод отношенията си с „Помощ в мъка“, откъде знае кой е бащата на Виктория, както и да даде някакво обяснение за случилото се с мен. Грей се опитва да стигне до истината по свои пътища, но неизменно опира в стена. Решаваме, че е най-добре — в наш собствен, както и на детето интерес, да приемем това неведение.

— Мислех, че няма да науча истината до края на живота си — започва детективът, — но оня ден в офиса ми се яви един човек.

— Кой?

— Стара твоя приятелка — отвръща той с крива усмивка. — Моя не е, разбира се. Но тя ми разказа всичко.

— Ела ли? — питам нетърпеливо аз. — Къде е тя? Капаците за ураган са затворени. Няма я от седмици. Нито се обажда, нито пише. Ще се наложи да си тръгнем, без да се сбогуваме.

Той поклаща загадъчно глава.

— Не знам какви са плановете й. Но съм сигурен, че ще ти се обади, Ани. В някой от близките дни.

Докато изважда друга хартия от джоба си, за да ми я подаде, главоболието ме напада. Този път е снимка… размазана, черно-бяла снимка надве момчета във военни униформи, прегърнати през раменете… едното се усмихва, а другото не. Отнема ми секунда да разбера кого виждам, като в първия миг приемам единия младеж за Грей. Но сетне разпознавам и двамата: Дру Пауърс и Алан Паркър — по-млади, по-слаби, почти неприличащи на мъжете, в които са се превърнали. В ъгълчето личи надпис: Река Басак, 1967, Виетнам.

— Нищо не разбирам — казвам аз, а подът се размърдва под мен. — Какво означава това?

— Двамата са били „тюлени“ във Виетнам. Познават се открай време.

Попивам бавно това сведение и виждам как всичко се подрежда. Но главата ме боли страшно и ми е трудно да се концентрирам.

— Имам си теория — обажда се Харисън. — Искаш ли да я чуеш?

Не искам, но кимвам утвърдително.

— Мисля, че преди години, когато Алан Паркър е решил да отмъсти заради дъщеря си, той е потърсил съдействието на старата си дружка Дру. По това време „Пауърс и Пауърс“ е вече преуспяваща в своето поприще фирма. Направих някои проучвания и стигам до извода, че Дру е дал на Паркър един от хората си, който се заема със задачата да издири Марлоу Гиъри. Мъжът се казва Саймън Бригс. По-късно, когато Паркър основава „Помощ в мъка“, „Пауърс и Пауърс“ му осигуряват живата сила, необходима за въздаване на извънсъдебно правосъдие.

Обмислям чутото. Нищо чудно да са близки. Виждам ги и двамата: арогантни, груби мъже, които си въобразяват, че делата им са мотивирани от любов към техните деца, без да разбират, че любовта няма нищо общо с властването над хората.

— Тогава срещата на баща ми с Грей и тяхната уговорка за мен е плод на случайността, така ли? Или не?

Харисън обронва за миг глава. Изглежда обмисля дали да каже онова, което иска. След това започва:

— Баща ти, Теди Марч, известен още като Мечето, е служил в същия взвод. Във Виетнам.

Избухвам в смях.

— А стига бе! Баща ми!?

Но веднага се сещам за всичките му приказки по повод Виетнам. Историите за „тюлени“, които винаги съм приемала като лъжа. Така и не му повярвах.

Детектив Харисън изважда нова снимка. На нея виждам баща си, Дру и някакви други мъже в лодка, която плава в мътна река посред джунглата. Всички са сериозни, напрегнати, нащрек. Баща ми е още момче с едва набола брада и цигара, виснала от устните. Той е жилест и мускулест, с тъмни очи и квадратна брадичка. Дру прилича на по-масивен и не така привлекателен вариант на съпруга ми — млад булдог с мръсен поглед и свъсени вежди.

— Тия мъже, тия бащи, всички те търсят своите деца — казва Харисън, като поглежда към стъклените врати. — Дъщерята на Алан Паркър е убита от Франк Гиъри, синът на Дру се е отчуждил и го няма от години, дъщерята на Теди е пленница на Марлоу Гиъри. Обединява ги общата задача да се представят като добри бащи по едничкия начин, който им е познат.

Обмислям всичко това — сложните комбинации, непочтеността и измамите, които са необходими, за да се проведе всичко случило се.

— Интересно е, че и двете, ти и Мелиса, ставате жертва на двамата Гиъри. Странно съвпадение. Карма, може би.

Това е нашата карма, нашата връзка. Думите на Марлоу отново звучат в главата ми.

Харисън продължава:

— Единственото, което не е запланувано, е влюбването на Грей в тебе.

— Не може да бъде — заявявам аз, макар подсъзнателно да си давам сметка за това, че може, и още как. — Прекалено много са променливите в това сложно уравнение, твърде много съвпадения. И моят баща ли е потърсил помощ от Дру? Така ли е попаднал на Грей? Използвали са мен, за да подмамят Грей, понеже са знаели, че няма да устои на предизвикателството да спаси едно беззащитно момиче?

— Пол Броард — твоят доктор Браун — е разполагал с огромен опит в манипулиране на човешката психика. Би следвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Чувствата ми — безредна смесица от гняв, недоверие и страх — изглежда си пробиват път върху лицето ми, защото из един път Харисън започва да съжалява за идването си. Той поглежда към вратата и вдига ръце.

— Съжалявам, Ани. Знаеш ли какво? Това е само теория. Смуча си я от пръстите.

— Ами Бригс? — питам бързо аз, като продължавам да обмислям чутото, да търся слаби места в неговата теория.

— Той е отдавнашен служител на „Паурс и Пауърс“. Това поне го знам със сигурност. Но изглежда Грей не го е знаел. Като не успял да разбере за кого работи, той го застрелял, за да бъдеш в безопасност.

Чувствам се изтощена, главата ми кънти от болка, а в ушите ми нещо непрекъснато звъни. Опитвам се да осъзная какво означава всичко това, да приема, че сме били пионки в ръцете на тези мъже — на моя баща включително, — и то още отпреди двамата с Грей да се срещнем. От тези мисли ме втриса и започвам да усещам, че всяко чувство ме напуска. Благодарна съм за това.

— Що се отнася до мен, аз започвам да им преча — казва Харисън. — И те ми съсипват живота.

Сещам се за казаното от Сара Харисън по повод нападението над мъжа й, извършено от Ела с помощта на електрошок. Не знам какво да мисля за това. Исках да питам самата Ела, но тя изчезна от хоризонта. Коя е тя, тази жена, дето я мислех за приятелка? Трудно ми е да дишам. Всеки път след натравянето с дим ме заболяват дробовете, когато се развълнувам. Опитвам се да забавя дишането си. Харисън изглежда долавя мъките ми.

— Виж какво — обажда се той и прави крачка към стъклената врата, — може би си извадила късмет в този случай, Ани. Караш нататък, разбираш ли? Моят живот е съсипан. Но ти… ти прогони своите демони и победи. Можеш да си тръгнеш заедно със семейството си и да започнеш на чисто.

Аз се засмивам. Смехът ми, остър и горчив, прозвучава грозно в стаята.

— Искаш да кажеш, просто да забравя? Мисля, че за всички ни е ясно докъде водят подобни отрицания.

— Не говоря за отричане на фактите, Ани. А за едно ново рождение.

Изправям се и отивам до прага на стъклената врата. Гледам как вълните ближат брега. Поемам солен въздух и се питам дали детективът е прав.

— Възможно ли е? — питам аз. — Възможно ли е всичко това да се заличи и да се започне отначало? От една нова Ани? Или миналото ще се мъкне незабелязано подпре ми, докато някой ден, когато най-малко очаквам, ще се стовари внезапно отгоре ми?

Чувам гласа си да отеква в празното помещение. Харисън не отговаря.

Продължавам да наблюдавам брега. Потъвам в мисли, а след това установявам, че главоболието ми отслабва.

— Може и да е възможно — отговарям сама на въпроса си. — Ани?

Обръщам се и виждам Грей. Застанал е зад мен със странно изражение на лицето — нещо средно между загриженост и лека насмешка. Сами сме.

— С кого говориш? — пита той.

Главоболието си е отишло, но на мястото му нахлува паника. Минавам край него и той се опитва да ме задържи, но аз се изплъзвам. Вдигам три листчета от дивана — два касови бона от супера и една бебешка снимка на Виктория. Няма чек, няма стари снимки от Виетнам.

Оглеждам помещението още един път в очакване детектив Харисън да се появи от кухнята с чаша кафе в ръка. Но не. Смачквам хартиите и ги натъпквам в джоба си. Отивам до прозореца, за да видя, че колата на Грей е блокирала алеята. Нямам сили да го попитам дали не е видял друга кола на идване.

— Ани — обажда се отново Грей и се доближава до мен. Сега тонът му е настоятелен: — С кого говориш?