Лиса Ангър
Несвяст (45)

44

За тази вечер сме планирали гостуване у Дру и Вивиан. Перспективата ме изнервя и притеснява. Не се чувствам уютно в компанията на Вивиан, откакто съм се върнала. С Дру не разговарям изобщо. Вечерята у тях е последното нещо, което бих искала да ми се случи. Но Грей ме убеждава, че това е необходимо за всички завръщане към нормалното, отправна точка, от която ще продължим напред като едно семейство. Не че го мразя заради тая работа, ама почти.

На два пъти съм го сгризала за нещо, докато се приготвяме, и сега ме избягва. Виктория е раздразнителна и леко лигава, може би заради моето настроение, което всеки път се оказва заразително по отношение на нея. А може да си има собствени причини. Не иска да тръгва, както ми е и казала, мрънка за пица и видео. Питам я защо на иска, след като съм я нагласила в новия тоалет, купен след срещата ми със Сара — искам да имам някакво оправдание в очите на Бриджит за това, че не съм се прибрала веднага.

— Винаги си обичала да ходиш у баба — започвам аз, докато закопчавам твърдите копчета на гърба на розовата рокля, която носи над розов чорапогащник. Тя придържа косата си, за да ме улесни.

— Не, не обичам — заявява Виктория заинатена. — Предпочитам пица и видео.

Виждам опечалено увисналите ъгълчета на устните й в огледалото насреща. Нежно я извръщам, за да застанем лице в лице. У нея няма и следа от Марлоу — лицето й е досущ моето.

— Какво има, Виктория? — питам аз почти шепнешком.

Тя забива поглед в краката си.

— Нищо. — Прилепя се до мен и ме прегръща с мънички ръчици през шията. Аз също я прегръщам и се готвя да попитам отново, обаче в същия миг на прага се появява Грей.

— Как може да се уреди човек с такава прегръдка? — пита той и детето се хвърля към него със светнало лице. Няма и помен от предишната печал. Той я подхвърля във въздуха и силно я прегръща. Двамата се усмихваме един на друг над главата й, а тя се кикоти от удоволствие. Грей я оставя на пода.

— Всички ли са готови? Татко се обажда току-що. Вивиан е сложила месото на скарата.

Може и да забелязва, че двете с Виктория преставаме да се усмихваме, но не дава вид.

 

 

Гади ми се от целия фарс. Все едно че Сара Харисън седи насреща ми край дългата стъклена маса, около която сме се събрали за вечеря. Огромно оранжево слънце се спуска към хоризонта на синьо-розовия небосклон над залива. Ядем филе миньон с печени картофи и огромни кочани царевица. Дру и Грей пият бира, а ние с Вивиан — бяло вино. Виктория пие млякото си от пластмасова чаша с нарисувано отгоре й котенце. Всеки страничен наблюдател би умрял от завист — богато и щастливо семейство се наслаждава на съвместна вечеря в луксозния си дом с изглед към океана.

— Ани — започва Дру, като нарушава тягостната тишина, настанала след размяната на няколко общи приказки и мнения за вида на детето, — изглеждаш добре.

Усмихва ми се по начин, който не ми е познат досега. Видът му е доволен и милостив — кралят се радва на своите благоверни поданици. Благодаря му, защото май точно това се очаква да сторя при дадените обстоятелства.

— Радвам се да го видя — продължава той. — Благословени сме да се съберем така, като едно семейство. Дълъг бе пътят до щастието… за всички ни.

— Така е — обажда се Вивиан, забила поглед в чинията. — Истинска благословия. — После вдига очи към мен и ме хваща за ръка. Имам желание да я отблъсна, но не го правя. Усмихвам й се, а сетне и към Виктория, която седи до мен и внимателно наблюдава цялата сцена.

— Трябва да призная — кара нататък Дру с малко по-силен и ведър глас, — че когато за първи път се появи сред нас, реших, че не си подходяща за сина ми. Опасявах се от това, че не си добре и че Грей ще се опита да те спаси по начин, който не можа да използва при собствената си майка.

Думите му падат като юмруци върху масата — отчетливо и тежко. Всеки спира по средата онова, с което се е заел, за да го погледне. Чашата на Вивиан застива току пред устата й, моята вилица увисва над един домат. Никога не съм го чувала да говори така. Тази откровеност ме кара да се изчервя.

— Татко — обажда се намръщен Грей, като се навежда напред на стола си. Отправя многозначителен поглед към Виктория и забелязвам напрежението в раменете и горната част на ръцете му.

— Остави ме да се изкажа — срязва го Дру и вдига ръка.

Сега виждам, че е пиян. Четири бутилки е люснал, само откак сме тук, а сигурно пие доста отпреди това. Станал е непривично разпуснат и бъбрив.

Грей ме поглежда с неудобство, но се обляга назад, все още напрегнат, все още пълен с очакване. Не че го е страх да се опъне на баща си. Просто и най-малката препирня при тях винаги прераства в колосален скандал и той предпочита да си затрае.

— Но ти не си като майката на Грей — заявява Дру. — Ти, Ани, показа дух, какъвто не съм подозирал у тебе. Ти ощастливи моя син и се прояви като много добра майка.

Преди година бих са подмокрила от благодарност при подобно изявление. Сега просто ми се ще да му забия един юмрук право в равните бели зъби. Думите на Сара Харисън се блъскат в главата ми, а сърцето бие все по-често. Полагам сериозно усилие да овладея напиращите към лицето ми чувства.

Вивиан се изправя рязко, като едва не събаря стола си. Усетила е наближаващата буря.

— Виктория, ела да идем горе при кукленската ти къщичка — казва тя и се насочва към вратата. Очаквам детето да се втурне след нея, както всеки път, но тя остава на мястото си като зазидана.

— Не ща — заявява Виктория намусено. Хваща ме за ръка и добавя: — Тук искам да остана.

— Виктория — повтаря баба й толкова остро, че чак аз подскачам. — Да вървим.

Нещо се преобръща в мен.

— Няма да й говориш по този начин — чувам гласа си. — Никога.

Сега всички погледи се отправят към мен, сякаш съм марионетка, която неочаквано е направила движение по собствена воля.

— Не искам да играя тия игри с тебе, бабо — казва Виктория. — Не ми харесват.

Поглеждам дъщеря си с мисълта колко по-силна, по-корава е от мене още на тия години.

— Какви игри, Виктория? — питам аз. Тя не отговаря, но впива поглед в очите на баба си. Върху лицето на Вивиан личи предупреждение, а върху това на детето — уплаха. В гърдите ми се надига гняв и аз заставам между тях.

— Какви игри? — повтарям въпроса аз.

Същия следобед влизам в компютъра на Грей. И откривам, че Сара Харисън ми е казала истината относно връзките на „Пауърс и Пауърс“ с „Помощ в мъка“. И от този момент нататък възбуденият ми мозък се мъчи като бесен да подреди отделните частици на всичко онова, което ме сполетя. Този поглед, разменен между Вивиан и детето, като че ли дава последен тласък на процеса.

— Какво става тук? — пита Грей. Той отново се е привел напред, сякаш готов да стане от мястото си.

Виктория поклаща глава и упорито забива поглед в коленете си. Пялото й телце е напрегнато. Пуснала е ръката ми и впила пръстите си в облегалките на стола. Аз я прегръщам през раменцата и шепна в ухото й:

— Няма да ходиш никъде, щом не искаш, миличка.

Виждам как се отпуска цялата.

Всички замълчават за момент.

— Снимката — обаждам се спокойно аз, внезапно проумяла. — Ти си я вързала и снимала така. Казала си, че е игра.

Виктория ме поглежда изненадано, а после избухва в сълзи.

— Не прави лошо на мама! — писва тя неочаквано, вперила поглед в Дру. Върху лицето й е изписан такъв срах, че сърцето ми се свива. Тя ме хваща за ръка и започва да се примъква в скута ми. — Не съм й казала аз. Не съм аз!

Тя е цяла върху мен, хлипа и се притиска към тялото ми по начин, който помня от дните на прохождането й. Аз я прегръщам здраво и заравям лице в косите й.

— Никой няма нищо да ми стори, Виктория — шепна в ухото й.

Грей е вече на крака, вперил яростен поглед в баща си.

— Татко — казва той, — какво си направил?

Дру диша шумно, сякаш за да се успокои.

— Направих онова, което бе нужно, за да можем отново да се съберем ето така, като едно семейство.

Грей блъсва масата с такава сила, че една чаша пада и се разбива върху пода. По краката ни плисва вино. Никой не се навежда да прибере парчетата и да почисти. Всички сме като замръзнали. Лицето на Грей е алено. На шията му пулсира вена. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

— Какви ги приказваш, татко? — изревава той.

Дру също почервенява, но не казва нищо.

— Кажи ми, по дяволите!

Дру вдига шишето с бира и отпива дълга глътка. Ясно е, че не намира за необходимо да отговори на сина си.

— „Помощ в мъка“ е клиент на „Пауърс и Пауърс“ — казвам му аз най-накрая. Иска ми се да избухна като него, да грабна скъпия порцелан от масата и да го запокитя в стената, само за да го видя на парчета, но дъщеря ми се е вкопчила истерично в мен. Имам усещането, че заради нея съм длъжна да запазя самообладание. — Днес проверих в компютъра ти. Има ги в списъка на клиентите.

Грей ме поглежда и отново се обръща към баща си. Виждам, че не знае на кого да вярва.

Всички погледи са съсредоточени сега върху Дру, който продължава да мълчи, изпъчил гърди и надул бузи. Паметник на самодоволната арогантност, на безусловната непогрешимост.

— Е, и какво? — пита той. — Какво от това?

Лицето на Грей се отпуска. Целият гняв се оттича от него. Спомням си това лице отпреди много години, когато в болницата ми разправя за баща си, колко безпомощен се чувства, изправен срещу неговата воля, срещу свързаните с него бащини намерения. Как през целия си живот се опитва да се хареса на един човек, който никога и от нищо не е доволен. Отдавна не сме разговаряли за това, погълнати от поредната ми драма. Виждам, че нищо не се е променило. Може би Грей, също като мен, е водил фалшив живот в името на нещо, което е приемал като по-висша цел. Може би изобщо не му се е връщало тук, за да започва работа при баща си, може да го е направил единствено в името на съвместното ни благо.

— Цялото си детство пропиля в опити да спасиш майка си — отбелязва Дру, като хваща ножа и вилицата, за да се заеме със стека. — Не исках да прекараш зрялата си възраст в опити да спасиш другиго, който на всичко отгоре не подлежи на спасяване. Не исках още едно дете от кръга на моите отговорности да расте с нестабилна психически майка. Направихме онова, което бе нужно. Ние помогнахме на Ани, но в крайна сметка тя трябваше да се спаси сама. Вярно е, че методите ни бяха нетрадиционни. Но така трябваше да бъде и Ани го знае.

Той е спокоен, делови, все едно говори за нещо съвсем далечно от нас, за някоя рискована операция или съмнителна инвестиция, която се оказва много изгодна в дългосрочен план. Но той говори за мене, за моя живот, за моята дъщеря. И двамата с Грей гледаме как Дру се храни. Виктория още плаче тихичко в обятията ми. Вивиан стои до масата, отпуснала ръце върху стола си. Слънцето се е спуснало под хоризонта и над океана виси оранжево-синьо сияние. Толкова красиво място за живеене и толкова грозен живот.

— Ти бе обсебена, Ани — обажда се тихо Вивиан. — Той щеше винаги да те преследва.

Но никой не й обръща внимание.

Наблюдавам съпруга си и виждам как се мъчи да осъзнае чутото, спомня си разказаното от мен, за което заяви, че е фантазия.

— Значи Алан Паркър, „Помощ в мъка“, всичко, което й е разказал той, е истина? — Грей не крещи вече. Гласът му е пълен с печал.

Дру внимателно отрязва ново парче месо, за да го сложи в устата си. Започва бавно да дъвче. Двамата с Грей го наблюдаваме, смаяни от неговото спокойствие, от това безразличие, с което посреща целия наш гняв и негодувание.

— Вижте какво — проговаря най-сетне той, като оставя сребърните прибори в чинията със звън, — Алан Паркър заведе Ани там, където бе необходимо, а тя свърши останалото. Не е ли така, момиче?

Погледът на Грей се прехвърля от мене върху баща му и обратно.

— Да не искаш да ми кажеш, че той наистина е бил там? Марлоу Гиъри? И тя го е убила? — Гласът му е зареден със заплаха. Юмруците са свити край тялото. — Това не може да бъде! Няма начин!

Широка усмивка бавно разцъфва върху лицето на Дру. Тя е почти мила, само че така и не засяга погледа му. Прилича на чудовище във вечерния сумрак. Дръпвам се инстинктивно назад.

— Ти какво ще кажеш, Ани? — пита ме Дру с гнусно намигане, все едно правим заедно някаква мръснишка шега. — Мъртъв ли е вече Марлоу Гиъри? Най-накрая?

И сега проумявам, че двамата с него наистина сме в един отбор. Защото само Дру и аз разбираме необходимостта аз да бъда онази, която убива Марлоу Гиъри. Нито един разказ за неговата кончина, никакви статии или материали по Интернет не биха ме убедили, че е мъртъв. Аз трябваше да го убия и да наблюдавам как умира. Само така можех да се освободя истински от него.

Цялото ми желание да се ядосам изчезва и отново потъвам в познатото състояние на претръпване, което ми позволява да преживея толкова много ужас. Гневът и страхът ме напускат и усещам с благодарност завладяващата ме празнота. Само че не мога да понасям повече вида на Дру и Вивиан. Изправям се, прегърнала Виктория и тръгвам към вратата. Много са въпросите, останали без отговор, но не искам да чувам тези отговори от тях двамата.

— Ани, моля те, опитай се да разбереш — обажда се Вивиан. Отново виждам оня страх, изписан върху лицето й, но мен вече ме няма.

— Трябва да знам какво си направил, татко — чувам зад гърба си гласа на Грей, който се опитва да бъде спокоен. — Трябва да ми кажеш истината.

— Тури му пепел, синко — отвръща Дру с безизразен като бетонна стена тон. Аз съм във фоайето и слушам, като полюшвам детето на ръце. То е притихнало.

— Не мога.

— Напротив — възразява Дру. — Ако мислиш доброто на семейството си, можеш — и още как. Жена ти не е добре. Според мен изобщо не е в състояние да се грижи за това дете. А всички знаем, че ти не си негов биологичен баща. Какво ще стане с това момиче, ако майка му завърши заключена в някоя тапицирана стая някъде си?

— Това какво е? — пита Грей. — Нещо като заплаха ли?

Никой друг не би трябвало да знае, че Виктория е дете на Марлоу. Само ние двамата, с Грей. И баща ми. Краката ми омекват. Налага се да пусна Виктория върху мраморния под на Дру и Вивиан и коленича до нея. Поглеждам я в лицето. Ако е чула, с нищо не го показва. Обляга се на мен и търка очи с юмручета.

— Можем ли да си вървим вече? — пита тя.

— Отиваме си. Да изчакаме само татко.

— Добре — съгласява се тя. — Но не може ли по-бързо? Не искам да оставаме у тях.

— И аз.

Чувам гласа на Дру да бумти оттатък:

— Не съм длъжен да ти казвам с какви връзки разполагам, какви хора познавам. Работата ти, домът ти, жената и дори детето са твои, само защото аз позволих да станат такива. Едно-две обаждания по телефона — и всичко това отива по дяволите.

— Дру… — чувам пълния с молба глас на Вивиан.

— Какво си направил?

Чувам как нещо пада на земята и се счупва. Двете с Виктория се притискаме една към друга. Иска ми се да отида в колата, но не мога да изоставя Грей. Свиваме се под писъка на бурята.

— Направих онова, което бе нужно, за да станем отново едно семейство, за да има Виктория здрава майка, а ти да не прахосаш остатъка от живота си в опити да спасяваш човек, който не може да бъде спасен. Не разбираш ли?

Не чувам отговора на Грей. Но схващам гледната точка на Дру. В известен смисъл аз съм точно толкова болна, колкото е и той.

— Всичко започваше отначало — казва Дру. — Тези притъпи на паника, които я обземаха, преди да роди. Винаги започва по този начин, а следващата й стъпка е да изчезне с някой автобус един бог знае в каква посока. Ами ако някой път тръгне с детето? Или още по-лошо: вземе да я зареже някъде? Едно е, когато представлява заплаха само за себе си…

— Ти си ненормален, татко — прекъсва го Грей с презрение в гласа. — Нямаш право да използваш хората, да ги манипулираш, за да се превърнат в онова, което ти смяташ, че трябва да бъдат. Номерът ти не мина при мама. Няма да мине при мене и моето семейство. Аз се върнах с надеждата да станем едно семейство, да се научим да се обичаме и да се приемаме един друг с всичките си недостатъци и различия. Но това явно не може да стане, нали?

— Аз те обичам, синко — казва Дру с внезапно отслабнал и опечален глас.

— Ти дори не знаеш какво означава това, татко. И никога не си го знаел.

Чувам приближаващите тежки стъпки на Грей. Той се навежда и ми помага да се изправя, поема Виктория в ръце. Тя се отпуска върху гърдите му като парцалена кукла.

— Отиваме ли си?

Грей ме гледа с развълнувани очи.

— Съжалявам, Ани. Толкова съжалявам.

— Да се махаме оттук — отвръщам аз и го хващам за ръка. Не ми се приказва повече. Искам да се махна от тази къща завинаги.

— Трябваше да ти повярвам.

— Нямаше причина да ми вярваш, Грей — отвръщам аз и го дърпам към вратата.

— Не е така. Просто не исках да ти повярвам.

— Грей — казвам аз, когато излизаме и тръгваме към колата. — Всичко е наред. Можеш да ми вярваш от сега нататък.