Лиса Ангър
Несвяст (44)

43

Започвам да установявам, че никога не оставам сама. Или Грей е при мене, или Ела, или Бриджит. Не ме оставят насаме даже с Виктория, освен сутрин, докато я водя на училище. Не че ми висят над главата, но в къщата постоянно има по някого и винаги някой е с мен, когато излизам за едно или друго. Като знам какво мислят за мене, не мога да им се сърдя. Ще потърпя известно време, но рано или късно ще ми писне. Засега давам най-доброто от себе си, понеже искам да остана при семейството си, а не да ме заключат в някоя гумена стая на майната си.

— Мами — обажда се Виктория в колата на път за училище тази сутрин.

— Да, Виктория.

— По-добре ли си? — Тя гледа отражението ми в огледалцето за обратно виждане. Леко е смръщена.

— Да — отвръщам аз. — Много по-добре.

Виждам я да се усмихва и насочвам отново поглед към пътя отпред. Сетне чувам:

— Не искам повече да оставам при баба и дядо.

Това звучи странно и аз отново поглеждам в огледалцето, за да видя, че веждите й са пак смръщени.

— Защо, скъпа?

— Просто не ща. Искам да си стоя при тебе и тате. Ти не трябваше да заминаваш, а те не трябваше да ме водят с тях. — Виждам, че го е обмисляла. Сърцето ми леко се свива.

Усмихвам й се и решавам да не питам повече.

— Никъде няма да заминавам и ти не трябва да ходиш никъде, щом не ти се ходи. Нали?

— Да — казва тя, но усмивката й не се завръща.

През останалата част от пътя я наблюдавам в огледалото и се питам дали пък да не задълбая малко въпроса. Но докато стигнем училището, тя си е пак предишната Виктория, оживена и бъбрива, чурулика за предстоящата изява в „Покажи и кажи“^[1]. Домъкнала е Клод и Изабел. Не се съмнявам, че ще пожъне колосален успех.

След като оставям Виктория, не се прибирам направо. Противна ми е мисълта да прекарам остатъка от деня около Бриджит, която, между нас казано, е още по-некадърна готвачка и домакиня, отколкото съм аз. Започвам да си мисля, че е оперативен работник от службата на мъжа ми, чиято главна задача е да ме държи под око.

Намирам се в интернет кафето край плажа. Поръчвам си кафе с мляко и като се свирам в най-отдалечения ъгъл, започвам да сърфирам из Мрежата с помощта на един от лаптопите. Опитвам се да намеря потвърждение на някои от нещата, които се случиха с мен. Но, както се оказва, не е нужно да ми вярват околните. Аз знам какво се е случило. Знам, че не съм луда. Знам, че срещнах Марлоу и го премахнах от този свят. Това знание ме излекува и би следвало да съм напълно доволна. Какво са сторили Алан Паркър и „Помощ в мъка“, за да потулят нещата, не е моя работа. Направих опит да се свържа с баща си и да поговорим за онази нощ, но без успех. Започвам да се тревожа за него.

Пръстите ми висят над клавишите. Искам да измисля начин да се свържа с Алан Паркър, с други лица, потърсили услугите на неговата организация, както и с баща си, в отсъствие на Грей. Край тоалетните има телефонен автомат. В края на краищата не правя нищо от намисленото. Май ме наблюдават. Всички са толкова доволни от моя „напредък“. Не е сега моментът да разлайвам кучетата. Трябва да съм у дома при детето си.

— Не ви оставят сама, нали? — Обръщам се и виждам млада жена, седнала на масата зад мен. Има бебе, което спи безметежно в количката си. Пепеляворусата коса на жената е събрана отзад в стегната конска опашка. Лицето й е бледо до сивота. Под очите личат тъмни кръгове на умора. Не я познавам.

— Моля?

— От сума време се мъча да ви сваря някъде насаме — казва тя.

— Познаваме ли се?

— Не, вие не ме познавате, госпожо Пауърс. Казвам се Сара Харисън. Съпруга на Рей Харисън.

Поглеждам я в лицето и се мъча да установя какво може да иска. Дали няма да последва нов опит за изнудване? Една отчаяна жена има нужда от пари? Не, не е това. Нещо в израза на лицето й ми го казва. Очите са широко отворени и откровени. В нея се чувства сила и присъствие на духа.

Няма престъпен вид. Уплашена е, току поглежда към вратата, а сетне към бебето. То много прилича на Рей Харисън и единствено розовата дрешка ми подсказва, че е момиченце. Спомням си времената, когато и Виктория бе така мъничка и крехка. Не мога да се удържа и докосвам патешкия пух по главичката. Бебето въздъхва, но не се събужда.

— Трябва да поговоря с вас — казва Сара.

Извръщам се настрани. Ако някой ни гледа, нека си мисли, че просто се любувам на детето. Забивам поглед в компютъра.

— Какво мога да сторя за вас, госпожо Харисън?

— Чухте ли какво стана с моя съпруг?

Кимвам.

— Съжалявам — казвам аз. И наистина съжалявам за всички тях, а най-вече за това невинно момиченце.

— Онова, което му се случи, стана, защото искаше да ви помогне.

— Не разбирам — казвам аз. Давам си сметка, че звуча дистанцирано и хладно. Но в този момент не мога да си позволя друго отношение. Тя изглежда така неустрашима, докато споделя последните събития в живота на своя съпруг, вестникарската версия плюс всичко онова, което той е установил в хода на разследването си.

— Смятат, че е имал нервен припадък, свързан със слабостта му към хазарта. Никой не му вярва за „Помощ в мъка“, нито за нападението с електрошок, извършено над него. Мислят го за луд.

— Ако всичко това е истина, върху тялото му трябва да има следи от електрошока.

— Има следи — отвръща тя. — Но никой не вярва в произхода им. Вашата приятелка Ела Сингър е разпитвана само за да се отбие номерът. — Тя млъква и се засмива горчиво. — Тя и съпругът й били възмутени. Тя била помогнала с всички сили в разследването, а ето какво получавала за награда. А съпругът видимо играе голф с кмета. — Думите й са натежали от обида.

Спомням си пламъчетата в погледа на Ела, когато ми подава оня вестник. Нищо не ми е казала за обвиненията срещу нея самата, разбира се. И във вестника нищо не пише за тях. Ако я запитам направо, сигурно ще ми каже, че е искала да ми спести тревогите — и без това си имам достатъчно свои. И може да е права. Трудно ми е да си представя Ела с електрошок в ръка, но май не е невъзможно.

— Да приемем за миг, че ви вярвам — започвам аз. — Какво мога да направя в случая?

— Вие май не разбирате — казва жената. — Аз не ви моля за помощ. Сама се опитвам да ви помогна. Те искат да ви накарат да свикнете с мисълта, че сте луда. А вие не сте. Моят съпруг ви стори зло и сега осъзнава това. Иска да поправи грешката си. И аз го искам.

— Добре — отвръщам аз. — Може би е истина. Но с какво бихте могла да ми помогнете, Сара?

Бебето отново въздъхва тихичко. Виждам малкото розово вързопче с ъгълчето на окото си.

— Може би с нищо. Исках само да знаете, че живеете в змийско гнездо. Съпругът ви, най-добрата ви приятелка, а също така свекърът и свекървата — лъжат до един. На практика ви държат като затворник. Макар и в златна килия.

Замълчавам и отпивам от кафето с надеждата тя да не види, че ръката ми трепери.

— Има едно интересно нещо, което е открил моят съпруг и заради което е отишъл оня път в дома ви. Той научава, че „Помощ в мъка“ са клиенти на „Пауърс и Пауърс“.

Аз продължавам да мълча и тя отново заговаря:

— Приятел на Рей работи във ФБР. Той го е снабдил със списък на клиентите. Поради обясними причини властите държат непрестанно под око тези приватизирани военни компании. Нека ви попитам следното: що за услуги би могла да предоставя една военна организация на друга, която е създадена, с цел да помага на хората при мъка?

Уместен въпрос. Дотолкова уместен, че не ми се ще да отговарям на него. Допивам кафето си.

— Ако всичко това е истина, Сара, значи се излагате на голям риск. Трябва да мислите за бебето си.

— Аз точно за него мисля — отвръща остро тя. — Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Мъжът ми е направил доста грешки и част от тях са свързани с вас. Но се опита да поправи нещата и плаща голяма цена — кариерата, репутацията си. Ние не сме в състояние да направим кой знае какво по въпроса. Но и двамата сме на мнение, че ви дължим истината. Моят съвет е такъв: вземете дъщеря си и се махайте час по-скоро от това семейство. Бягайте. С всички сили.

Аз се изправям. Не искам да чуя нищо повече. Вдигам сака и го мятам през рамо.

— Нали имате достъп до компютъра на мъжа си. Открийте списъка на клиентите и ще разберете дали ви казвам истината, или не.

Оставям пари върху масата — бакшиш за обслужване, което не съм получила. И се отправям към изхода.

— Ако не искате да го сторите заради себе си, Ани, направете го заради дъщеря си.

Излизам, без да се обръщам назад.

В условията на карстова топография съществува едно явление, което се нарича „изчезваща река“. В определени точки водата пропада през мънички отвори във варовиковото дъно и по незнайни канали достига до подземни пещери. Там тече като всяка река, понякога се слива с други, но всичко това става в пълен мрак и дълбоко под повърхността на земята. И най-накрая, сякаш отникъде, водата се процежда отново през камъка, за да се появи над земята, понякога на стотици километри от мястото на пропадането.

В тези подземни условия процъфтява животът на хиляди пригодили се към влагата и мрака същества — паяци и мушици, стоножки и гущери. В хода на еволюцията те са загубили очите си, а кожата им е станала прозрачна. Дори най-малка доза светлина е смъртоносна за тях.

Офелия се спусна под земната повърхност, за да се покаже отново като Ани. Техните жизнени потоци се сляха, само за да потънат отново в мрак. Мислех си, че ще изляза на светло един път завинаги. Но може би е истина, че вече не мога да различавам светлината от мрака. Вероятно съм напълно приспособена към живота си такъв, какъвто е сега.

Карам известно време без определена цел, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце. Дробовете ми не са се оправили след поглъщането на дима и сега ми е трудно да си поема дълбоко въздух. Карам край плажа, после свървам из улиците на нашето малко и старомодно океанско градче, наблюдавам туристи с ужасяващи слънчеви изгаряния, тийнейджъри с излети, идеални тела, да се суетят наоколо боси и по бански, загорели пенсионери с безгрижен вид и бастуни. След малко се успокоявам, но думите на Сара Харисън продължават да кънтят в ушите ми. Искам да се прибера. Да се престоря, че никога не съм я срещала. Мъча се да си внуша, че и тя е продукт на изкривеното ми съзнание, поредна моя фантазия. Но не става. Казаното за собствената й дъщеря отеква в съзнанието ми: Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Тази простичка истина боде. Усещам, че отново се отказвам от себе си. Този път в името на дъщеря си.