Лиса Ангър
Несвяст (43)

42

Усещам допира на малко топло телце до себе си, долавям познатото ухание на бебешки шампоан. Не отварям очи. Страх ме е да не се окаже сън. Тя се върти и леко покашля, а душата ми се изпълва с надежда.

— Мами, още ли спиш?

Отварям очи и се виждам в залята от слънчева светлина стая. Светлината е така ярка, че нищо не мога да различа. Отново затварям очи, а сетне ги отварям едва-едва, докато привикнат. Виждам отпуснатия в някакво кресло Грей, който гледа през прозореца. Долавям ритмичното бипкане на кардиограф.

— Мами.

— Мами спи, Виктория — обажда се Грей, изнервен и тъжен.

— Не спи — възразява детето ядосано. — Очите й са отворени.

Той ни поглежда, а после скача внезапно и се приближава до леглото.

— Ани — казва Грей и полага длан върху челото ми. Той въздъхва дълбоко и аз успявам да видя сълзи в очите му, преди да ги закрие засрамен с длан. Усещам тежест в белите дробове, боли ме главата, но никога в живота си не съм била по-щастлива при вида на други двама души.

— Той е мъртъв — опитвам се да кажа на Грей, но гърлото ми е сухо и болезнено. — Няма го вече.

Той поклаща глава с объркан вид, сякаш не разбира за какво му говоря. Целува ме по челото.

— Опитай се да се отпуснеш — прошепва Грей.

— Мами, много дълго време спа — намесва се Виктория. — Цели дни.

Гледам съвършеното й личице — очите, извитите като на купидон устнички, млечнобялата кожа, коприненото злато на косата — и вдигам ръка да я погаля. Вълни на облекчение преминават през тялото ми. Тя е в безопасност.

— Всичко наред ли е, Виктория? — питам аз, когато най-накрая намирам сили да се отдръпна от нея. Търся по лицето й следи от насилие или стрес. Но тя изглежда прекрасно — поздрава и щастлива от всякога.

— Какво стана? — обръщам се аз към Грей. — Как я върна?

Но в този миг стаята се изпълва с лекари и медицински сестри. Грей взема Виктория и двамата застават до прозореца, докато ме опипват и мачкат.

— Как се чувствате, Ани? — интересува се лекарка с любезни азиатски черти. Тя е миниатюрна и красива, с леко гримирано лице.

— Тежи ми на гърдите — оплаквам се аз.

— Това е от вдишания дим — обяснява тя, като допира стетоскопа до гръдния ми кош. — Дишайте дълбоко, ако обичате.

— Какъв дим? — питам аз, след като съм вдишала и издишала с мъка.

— От пожара — отвръща лекарката с длан върху рамото ми. — Опасявам се, че трябва да мине известно време, преди да установим със сигурност дали пораженията върху дробовете ви са с постоянен или временен характер.

— Нищо не помня — казвам аз с поглед към Грей, който ми се усмихва. В израза на лицето му има нещо необичайно, някакво притеснение и загриженост. Познавам този израз и ми става чоглаво.

— Ще се справите. Няма място за притеснения — казва лекарката и ме потупва. — Няма закъде да бързате. Първо трябва да се оправите.

Следващите няколко часа преминават в суматохата на прегледи и изследвания. Разбирам, че съм се нагълтала с дим от някакъв пожар. Но аз не помня пожар. Когото и да попитам, получавам глупави, уклончиви отговори. Най-накрая ми дават нещо, за да се „отпусна“. Заспивам. Когато се събуждам отново, отвън е тъмно. Немощна лампа мъждее наблизо и в нейната светлина съзирам Грей, който дреме на стол край леглото ми. Протягам ръка към него и той се стряска от допира й, а сетне се привежда над мен и я стиска здраво.

Разказвам му всичко, което се случи, макар да ме боли от приказките. За убитите на кораба мъже, за Дакс и отвличането ми, за полета до Флорида, за Гневния мъж и конфронтацията с Марлоу. Той слуша мълчаливо и ме гледа. Изчаква да се изприказвам, без да ме прекъсва.

— Къде е Виктория? — питам внезапно аз. — Нищо не разбирам. Как успя да я върнеш?

— Ани — започва Грей, отпуснал ръка върху главата ми.

Но аз вече го прекъсвам с нов въпрос:

— Кога разбра, че я няма?

— Ани…

— Как е тя? — питам аз, докато се изправям с усилие. — Наистина ли е добре? Не вярвам той да й е сторил нещо лошо. Как са Вивиан и Дру?

— Всички са добре — отвръща той, като се премества от стола върху ръба на леглото ми. Нежно ме връща назад върху възглавницата.

— Сигурно много си се притеснил — обаждам се аз, като гледам сенките под очите му, дълбоките бръчки по лицето. — Толкова съжалявам.

— Моля те, Ани — прекъсва ме Грей с тон, който ме кара да млъкна на секундата. — Трябва да ме изслушаш.

Сграбчвам ръба на чаршафа и установявам изведнъж, че цялото ми тяло е напрегнато, сякаш се готвя за скок. Изражението на Грей — свъсени вежди, стиснати устни, бягащи от моите очи — ми казва, че нещо не е наред. Не смея дори да помисля какво именно.

Той си поема дълбоко въздух.

— Виктория никога не е отсъствала, Ани, никога не е била в опасност. Пратих я на плаване с Дру и Вивиан. През цялото време бе с тях.

— Не може да бъде — отвръщам аз със свито сърце. Адски искам да ме разбере и да ми повярва. — Слушай, те и двамата са вътре в играта. Те са помагали на Алан Паркър с идеята, че помагат на мен. Но Паркър отиде прекалено далеч и аз трябваше да я спася, като го заведа при Марлоу.

Грей разтърква очи с двете си ръце, преди да ги отпусне върху раменете ми и да ме погледне в очите.

— Не, Ани. Нищо подобно не се е случвало.

— Напротив — възразявам вече ядосана. — Точно това се случи. Дру и Вивиан не са ти казали, понеже са наясно, че никога не би подхванал такава игра.

Той клати бавно глава, без да отделя поглед от моя.

— Не, мила — нежно казва той.

— Как тогава загинаха всички онези мъже на кораба? Ами Дакс — този, дето искаше да ме спаси, — с него какво стана?

Той клати отново глава, сякаш не намира думи. В гърдите ми се надига нещо като паника. Чувам някой да се смее в коридора и внезапно долавям монотонните звуци на един куп машини, предназначени да наблюдават и контролират живота в човешкото тяло. Някъде откъм пода се носят тенекиените звуци от голям джазов оркестър. Дишането ми е затруднено.

— Но аз ги видях.

Той хваща ръката ми и си играе с нея, върти пръстена.

— Ти така и не стигна до кораба в Маями. Изчезна след гмуркането и не се появи при човека, който трябваше да те отведе на борда.

Чувам думите му и не мога да повярвам на ушите си. Той ме мисли за луда.

— А и никога не съм имал служител на име Дакс, Ани.

Сърдечният монитор забързва: 107, 108, 109. Протягам ръце, за да види синините от борбата ми на оня кораб.

— Откъде са тези синини?

Той нежно разтрива ръцете ми.

— Не знам, мила. Нямам представа какво се е случило с теб. Но ти не се появи на кораба, който те очакваше. Аз се побърках да те търся от мига, в който си се измъкнала от придружителите си. Най-накрая ми се обадиха от участъка, в чийто район попада ранчото на Франк Гиъри. Открили те в безсъзнание от погълнатия пушек в плевнята. Всичко наоколо горяло. Имотът е изоставен от години. Местните жители го мислят за обитаван от духове. Някакви деца забелязали дима и повикали полицията.

— Пожар.

— Ти си го подпалила.

— Не може да бъде. Аз убих Марлоу Гиъри. А после…

После — какво? Нищо не помня. Спомням си бяла светкавица пред очите, докато пред мене изтича кръвта на Марлоу.

— Намериха ли труп? — питам аз. — Той бе обезобразен, ранен. Движеше се с бастун.

— Не, Ани. Сама си била. Нямало е никакъв труп.

— Но той не бе в ранчото — бързам да се намеся аз. — Беше в една каравана далеч оттам, в гората. Никой на този свят не знае за съществуването й, освен мен. Точно затова им бях нужна, не разбираш ли?

Грей изглежда съкрушен. Хваща ръката ми.

— Няма нищо, Ани.

— Сигурно Алан Паркър е уредил да махнат тялото — казвам аз. И сега разбирам, видяла уплашения израз на Грей, че думите ми звучат като брътвеж на побъркана.

— Ти не ми вярваш — отбелязвам отчаяна аз.

Грей отпуска длан върху главата ми, роши косите ми, гали ме по врата. Приближава лице до моето.

— Вярвам, че ти го вярваш — шепне той. Аз се вкопчвам в него, притискам глава към тялото му.

— Баща ми — започвам отново, но вече без всякаква надежда. — Той отгатна къде може да се крие Марлоу.

Притиска ме по-силно.

— Баща ти каза, че някой е влязъл с взлом в ателието и е ровил в старите му албуми с татуировки. Намерил един от тях, разгърнат на татуировката, която правил на Марлоу. Оставен бил върху бюрото. Веднага ми се обади.

— Не може да бъде. — Отдръпвам се от Грей и го принуждавам да ме погледне в очите. — Той ми помогна да стигна до Флорида. Негов приятел има частен самолет.

Грей не казва нищо. Само обронва глава. А аз започвам да хлипам.

— Защо постъпваш така с мен? — питам аз. Внезапно ме обхваща слабост. Завива ми се свят. Гърдите и гърлото ми се свиват от болка при всяко ридание. Грей протяга ръце и аз се притискам към него.

— Всичко ще се оправи, Ани — казва той, а думите му се вият около мен като змии. — Всичко ще се оправи.

Психически срив, казват докторите, предизвикан от завърналите се спомени — реакция на желанието за съединяване на двете части — светлата и тъмната — в единното цяло на личността и може би на жаждата за отмъщение над човека, който е опропастил юношеството и целия ми живот. Всичко е фантазия на болното ми съзнание, което се стреми да намери своето равновесие. Къде съм била през седмиците на моето отсъствие? Как съм се добрала до фермата по средата на Флорида? Никой не знае.

Новата ми лекарка — симпатична блондинка с пухкави устни и лек британски акцент — смята, че цялата работа е започнала в мига, когато съм видяла майка си по телевизията и съм научила за „Помощ в мъка“. Нещо във връзка с тяхната препоръка човек да се изправи срещу страховете си ме е подтикнало към изработването на този сложен сценарий, по който мога да сторя именно това — да избягам от създадения от мене фалшив живот, за да подгоня мъжа, когото винаги съм смятала за свой преследвач, да се изправя лице в лице с него и да го убия. Тази фантазия е дремела в мен като резервен вариант — като скритите в матрака на леглото неща, като координатите на Оскар. Лекарката смята, че онова последно убийство, извършено недалеч от ранчото на Франк и така широко отразено в медиите, е станало причина за отключване на целия процес. А когато съм научила от Вивиан, че тялото на Марлоу не е открито, съм решила да действам.

— Смъртта на Ани Пауърс слага начало на едно пътешествие и на една схватка, в хода на които трябва да си пробиете път с бой до Марлоу, да го убиете, за да спасите дъщеря си — казва тя със своя спокоен, разсъдителен глас. — Вярвала сте, че само по този начин можете да върнете Офелия към живот, да я отървете от Марлоу, което никой друг не е в състояние да стори. И едва след като се справите с това, можете да спасите дъщеря си.

Тя е толкова въодушевена от собствената си теория. Личи си от начина, по който се привежда напред и се взира в лицето ми със своите светли, издължени очи.

— Вие нито за миг не сте повярвали в неговата смърт. Хората не могат, не им е присъщо да вярват в подобно нещо при липсата на труп. Именно затова съществуват погребенията: за да се убедим, че смъртта наистина е дошла, че човекът си е заминал завинаги. Инстинктът ни казва, че той не може да умре, не може в един момент да е тук, при нас, а в следващия да е изчезнал окончателно. Вашите близки ви убеждават в неща, които противоречат на инстинкта ви. Когато научавате за лъжите им, вие се убеждавате, че през цялото време сте били права. Някогашните заплахи на Марлоу са живи в подсъзнанието ви. Ето тук се крие спусъкът, който слага начало на цялата история.

Не се разправям с нея. Известно ми е, че от това само изглеждам още по-луда.

— Допускам, че макар този епизод да е силно травмиращ за вас, все пак се чувствате по-добре, отколкото когато и да било през последните години. Права ли съм?

Права е. Мръсотията, докарана от Марлоу в моя живот, е почистена. Може и да съм го пуснала в къщата на майка си, оставила съм го да съсипе абсолютно всичко, но накрая се изправих и го победих. Той е най-накрая мъртъв.

— Интересно е обаче обстоятелството — разсъждава тя гласно, — че когато се изправяте насреща му, той е обезобразен и болен. Това изглежда изразява започналото отслабване на неговото влияние върху вас. Остава ви само да нанесете финалния удар.

Аз кимам мъдро.

— Мисля, че сте права.

Ако тя долавя нотка неискреност в гласа ми, не го показва. Драска нещо в бележника си. Личи, че намира моя случай за особено интересен.

Колко лесно се обяснява всичко, все пак. Саймън Бригс: хищник, който по някакъв начин установява, че Офелия е жива. Не работи по ничия поръчка, но има остра нужда от пари. Изнудва ни, защото е наясно с необходимостта да крием самоличността ми. Кой го убива? Разбира се, ние знаем, че е Грей. От гледна точка на полицията обаче това би могъл да свърши който и да било от враговете му, както и някой недоволен клиент. Когато човек води живот като неговия, няма начин да стигне до друг край, освен с куршум в мозъка до някакъв изоставен паркинг.

Ами бедничкия доктор Браун? Властите са по петите на този практикуващ без разрешително шарлатанин. Чакат го огромни глоби и затвор. Обира си крушите на бърза ръка. Правил го е и по-рано. А видяното от мен? Е, не може да ми се вярва, нали така? А кой ли го е убил? Някой разлютен пациент… какво ли не са в състояние да направят подобни хора.

Непознатият на плажа може да е бил Бригс, който подготвя почвата, като ме разстройва психически. А може да съм си въобразила. Видяла съм някакъв случаен непознат, а въображението ми е свършило останалото. Колието, за което твърдя, че съм намерила. Другата половина, която пазя от толкова години, също липсва от кадифената си торбичка в матрака. Това кара лекарката и всички останали да мислят, че нищо не съм намерила на плажа.

— За вас това е символ — обяснява лекарката, — при това важен. Вие сте разполовена от Марлоу, разделена от истинската ви същност. Убедена, че сте намерила другата половина от колието, вие тръгвате по пътя към заветната цел — вашата цялост. — Лекарката ми е изключително доволна от своята версия.

Само че майка ми наистина е загинала при автомобилна катастрофа в пияно състояние преди година. В моите фантазии за това ме уведомява Марлоу. Но аз трябва да съм го чула отнякъде, може да съм прочела в Интернет и, неспособна да го асимилирам, съм го затаила дълбоко в своето подсъзнание. А в хода на последния ми пристъп тази информация изплува на повърхността заедно с всички останали спомени.

И най-накрая, „Помощ в мъка“. Какво да кажем за тях? Просто специализирана консултантска организация, известна с използването на някои оспорвани методи, като хипноза, самовглъбяване, както и връщане на пострадалия на местопрестъплението, негови посещения при насилника му в затвора, присъствие по време на екзекуция, но във всички случаи — непричастна към отвличания, мъчения, убийства и пр. И да, наистина до неотдавна тя е ръководена от Алан Паркър, баща на Мелиса и съпруг на Джанет. Но той живее в провинцията и се бори с рака на белите дробове. Състоянието му не позволява да пътува. Още една информация, на която съм попаднала кой знае как и съм притаила за по-сетнешна употреба в коронното сред всички останали мои „затъмнения“.

Добрата новина след всичко това е обстоятелството, че моята нова лекарка не ме смята за наистина душевноболна — в смисъл за постоянно. Не намира да страдам от химически дисбаланс — нещо, което се лекува с хапове до края на живота. Убедена е, че страдам от посттравматичен стрес, който е започнал с убийството на Франк Гиъри, чийто неволен свидетел ставам. Ужасите, които виждам в продължение на прекараното с Марлоу време, задълбочават травмата. Възприемането на фалшива самоличност и опитите да се отърва от Офелия само влошават нещата. Лекарката е убедена, че ако се бях предала на полицията, изтърпяла каквото наказание ми отредят и се бях подложила на терапия, щях да продължа занапред като Офелия Марч при значително по-малко терзания.

Съгласна съм, разбира се. Приемам безапелационно всяка нейна дума. Правя всичко необходимо, за да оцелея в живота такъв, какъвто е. Приспособявам се, както съм правила винаги.

Понеже съм така послушна, пускат ме у дома, при семейството ми. Няма да ми повдигат обвинение заради палежа на плевнята в имота на Франк Гиъри. Технически погледнато, тя ми принадлежи. Това е и една от причините, поради които съм я подпалила, както смята моята нова лекарка. Понеже олицетворява последната ми връзка с Франк и Марлоу Гиъри.

— Огънят е пречистваща стихия — пояснява тя. И е права: аз много се радвам за това, че ранчото днес представлява купчини пепел. Дано някой го изравни напълно и построи мол отгоре му.

Дала съм съгласие общината да продаде мястото за своя сметка. В замяна на това няма да се повдигат никакви обвинения срещу мен. Чиста работа.

От друга страна, Офелия Марч няма да бъде преследвана за съучастничество в деянията на Марлоу Гиъри. Тъй като кръстосахме толкова много щати, а Марлоу изкла сума ти свят, случаят е от федерална юрисдикция. Сега-засега, никому във ФБР не е дошло на ума да се занимава с мен. Приемат ме като жертва, а не като съучастник. Всички ме съжаляват, никой не ме обвинява за нищо. Името на Офелия още не се е появило във вестникарските заглавия. Благодарна съм за това, но се опасявам, че е временно.

Благодарение връзките на Дру и Грей кражбата на чужда самоличност също минава метър, така че всичко изглежда безупречно.

Връщам се към спокойните, празни дни на обичайното си съществуване. Ела идва да ме вижда всеки ден, след като Виктория отиде на училище. Разказвам й всичко. Тя ме слуша по начин, който остава недостъпен за Грей. Той изпитва известно нетърпение, необходимост да оправя нещата и да ги държи под контрол, да успокоява, особено когато е убеден, че става дума за събития, протичащи единствено в моето съзнание. Не от това имам нужда. Аз се нуждая от някого, който да слуша с дълбокото разбиране, че онова, което разправям, е от огромно значение за мен. Независимо дали се случва само в главата ми, или не. Ела изглежда разбира това. Тя е търпелив и заинтригуван слушател. Също като моята лекарка.

— Ани ли да ти викам, или Офелия? — иска да знае тя днес, докато пием кафе. Излегнали сме се върху ярки плажни кърпи, проснати върху широки и удобни шезлонги. Въздухът е топъл, усеща се лек бриз. Чайки грачат над ленивите вълни — бият се за нещо, която една от тях е успяла да отмъкне от някакъв боклук. Вече три седмици съм си у дома.

— Мисля, че Ани е по-добре, все пак — отвръщам аз. Обмислила съм го, разбира се. — Решила съм да се прекръстя на Ани Офелия Пауърс. Вече не съм онази, но тя все още е част от мене.

Ела кимва с разбиране.

— Знаеш ли какво, Ани? — обажда се тя с усмивка. — Изглеждаш добре. Много по-добре от когато и да било. По-солидна и съсредоточена.

— Цяла — уточнявам аз.

— Да.

Марлоу Гиъри е мъртъв. Аз го застрелях и видях живота да изтича от жилите му. Най-накрая спасих Офелия. Тя е в безопасност. Има си дом и близки, които я обичат. Не говоря за това. Няма смисъл.

Седим мълчаливи известно време и пием кафе. Чувам новото момиче на име Бриджит да изпуска чаша в кухнята. Става на сол върху плочите. Грей я нае след напускането на Есперанса. Тя е хладна, докато Есперанса бе жарка, кльощава, за разлика от нея, кротка в сравнение с експанзивната си предшественичка. Не че е лоша, просто е различна. Исках да се обадя на Есперанса, но тя явно се е върнала в Мексико да се грижи за умиращата си майка, а там няма телефон. Обещала е на Грей да се върне, след като майка й почине. Опасявам се, че е напуснала заради мене. Много липсва на двете ни с Виктория. Но поради отсъствието й ние ставаме някак по-близки.

Отивам да проверя дали Бриджит е добре. Нищо й няма. Само е изпълнена със съжаление за стореното. Опитвам се да я успокоя и отново съжалявам за Есперанса.

Когато се връщам, Ела чете вестник.

— Знаеш ли какво стана с оня полицай, дето идва тук първата вечер? — пита ме тя.

— Рей Харисън ли?

— Да.

Не ми е известно дали тя знае за това, как ни изнудваше и се питам дали е редно да говоря по този въпрос. От известно време не се бях сещала за него. Сега си мисля за последната ни среща край басейна, където вземах уроци по гмуркане. Спомням си как разговорът ни ме отведе до Вивиан, която пък ми съобщи за неоткритото тяло на Марлоу. Тя твърди, че никога не е споменавала дума за доктор Браун, както и че въобще не е използвала подобни загадъчни фрази, като „така ме накараха да казвам“. И тя била заблудена от него, както всички останали. Излишно е да споменавам, че отношенията ни са охладнели. Тя се чувства неудобно в мое присъствие. Поддържаме привидно добри отношения заради Виктория. Дру ме е отсвирил напълно.

— Какво за него?

Тя ми подава вестника и аз прочитам за пропадналото ченге, за курвата, хероина, комара и мистериозната вноска по спестовната му сметка.

Поглеждам Ела, а тя ме е наблюдавала. Бърчи вежди, когато погледите ни се срещат.

— Шантава работа, а? — обажда се тя, а в очите й виждам странни пламъчета, сякаш сензационната статия й доставя особено удоволствие.

— Да — отвръщам аз, като сгъвам вестника и се облягам назад със затворени очи. Усещам ласката на слънцето върху лицето си. Обзема ме тревога. Нещо в прочетеното току-що не е наред. Но точно сега не мога да се разправям с проблемите на Рей Харисън. — Шантава.