Лиса Ангър
Несвяст (40)

39

Дълбоко в дивите и блатисти вътрешности на Флорида, посред пищна, тъмна зеленина и застинали над гъмжащи от живот водни повърхности, живее дивата орхидея. В течение на последните сто години любители, учени и бракониери нахлузват високи ботуши и грабят това деликатно растение с камиони, за да го разпратят из най-далечните кътчета на света. Сега то се среща толкова рядко в диво състояние, че защитниците на околната среда се борят със зъби и нокти да опазят намалялата популация, а търсенето му стига небивали висоти. Най-легендарен представител на вида е призрачната орхидея. Снежнобял, с деликатно завити на фунийки венчелистчета, лишеният от листа паразит никога не докосва повърхността, а се рее над нея като призрак, откъдето идва и названието му. Историята на Флорида е записала имената на хора, които са лъгали и крали, сражавали се и загивали в името на призрачната орхидея, която цъфти само един път в годината.

Тази идея винаги е допадала на детектив Хари сън, мисълта за хора, които рискуват живота си в името на недълговечния обект на своята страст. Понякога той сам се причислява към обществото на тези мъже. На фона от лъжи, в зловонното блато на убийци и грабители, той издирва свежото бяло създание, което е чисто, извисено над мръсотията и смуче живот от въздуха.

Също като ловците на диви орхидеи, той е готов да предприеме нерадостното пътешествие през мрака и сенките към целта, която по-слабо мотивираните не биха и помислили да преследват. Той е в състояние да седи пред компютъра, докато го заболят очите и главата. Може да се обади без резултат на сто места, да измине хиляда километра, да приказва с десетки навъсени и неприятни портиери, но никога няма да се откаже от целта. Просто през ум не му минава възможността да не открие онова, към което се е устремил.

Вечерта след моята заупокойна служба и разговора с Ела той се чувства като ловец. Останал е сам пред бюрото си в участъка. Всички други детективи са се прибрали по домовете. Някъде звъни телефон, другаде се чува радио, което дъни хип-хоп дивотии. Някой вдига тежести в салона на горния етаж — чува силния тътен при отпускането им върху пода.

Не разполага с кой знае какво. Уебсайт адрес, името на убит психоаналитик, работил без разрешение, грижливо подредена колекция вестникарски изрезки на също така убит ловец на глави, изчезнала жена с фалшива самоличност, която по една случайност се оказва бивша приятелка (заложница, според някои) на един сериен убиец. И, разбира се, нейният съпруг, бивш военен и сегашен собственик на тясно свързана с делата на военните компания, който поради някаква причина се появява в хотела на Саймън Бригс час след неговото убийство.

Обадил се е на жена си Сара да не го чака и да заключи къщата за през нощта, защото ще се прибере утре заран. След това зарежда търсачката и започва своята продължителна и самотна експедиция в дирене на призрачната орхидея.

Той обича Интернет, обича начина, по който може да се проследи дадена информация до другия край на света, до най-скритата миша дупка, при което търсенето те завежда из места, за чието съществуване не си подозирал.

Започва с www.facethefear.com. Няма кой знае какво. Само бяла страница с надпис: Никое друго чувство не лишава разсъдъка от цялата му мощ до степен, каквато постига страхът. След като кликва върху надписа, излиза друга страница, върху която се виждат мъж, прегърнал ридаеща жена, и друг надпис: Може би сте загубили някого в резултат от насилническо действие или сам сте станали жертва на такова. Ив двата случая целият ви свят е променен, а в живота ви е отворена, дълбока празнота. През нея прониква най-зловредният и безмилостен звяр: СТРАХЪТ. По-зъл от всеки престъпник, по-злокобен от делата на който и да било убиец, страхът ще ви отнеме всичко, което е останало от живота. Само един път извежда от омагьосаната гора и вие трябва да го поемете. Трябва да се опълчите срещу онова, от което ви е страх най-много. Ние ще ви покажем как.

Даден е номер за връзка и той е изненада вижда, че кодът е местен. Търси адрес, но не намира такъв и бързо съобразява, че номерът е на клетъчен апарат. Набира го от собствения си мобилен телефон, чийто номер не се появява върху дисплея на търсения абонат и още преди да е чул сигнал свободно, се разнася мъжки глас: Поздравяваме ви. Направихте първата стъпка. Оставете името и телефонния си номер и ние ще ви потърсим. Ако не сте готов да сторите това, значи сте се обадили преждевременно.

— Здравейте — започва детективът, като се мъчи да говори с треперлив и несигурен глас. — Казвам се Рей и бих желал да науча нещо повече относно вашата програма. — Затваря, а в стомаха му остава някакво неприятно усещане.

След като търси още информация за тази организация и не намира нищо, изпраща имейл до приятел във ФБР, за да научи дали те не разполагат с нещо повече относно „Помощ в мъка“. Следват още часове с кафета, напрежение на очите, схванат врат, бродене из виртуални коридори, отваряне на въображаеми врати, търсене на хора, които не искат да бъдат намерени. Към полунощ неговата представа за търсача на дива орхидея става по-малко привлекателна, не така романтична.

Спомня си мислите, които го спохождат по време на заупокойната ми служба. Че трябва да се върне в миналото, ако иска да предугади бъдещето. Въвежда името Франк Гиъри. Докато проследява старите статии относно процеса, присъдата, кръстоносния поход на майка ми, новия процес и освобождаването, след това убийството, извършено от Джанет Паркър, той си мисли що за кошмар е бил този мой живот.

Оттук отива към следващи съдебноследствени действия, извършени въз основа на нови, свързани с ДНК технологии, посредством които се доказва без сянка от съмнение авторството на Франк в три убийства, заради които е бил осъден първоначално.

В статията се казва, че пак въз основа на ДНК анализи може да се установи, че Марлоу Гиъри е съучастник или дори извършител на няколко от останалите убийства. Почеркът на извършените от него престъпления по време на федералното му издирване съвпада с този при убийствата, приписвани на неговия баща.

Попада на цитат от Алан Паркър, съпруг на Джанет Паркър и баща на Мелиса:

Новите доказателства са смущаващи. В подобни случаи се очаква справедливост. Човек би искал да застане лице в лице с убиеца на своята дъщеря.

Харисън чете по-нататък, че именно Алан Паркър е основател на организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“. Тя също настоява за преразглеждане на доказателствата въз основа на новите технологии.

Звънът на телефона го стряска. Събаря празната чаша за кафе, когато протяга ръка към слушалката. Тя тупва на пода с тъп звук, но не се счупва. Върху синкавия дисплей примигва надпис: „Непознат абонат“.

Харисън се обажда:

— Ало.

Но в слушалката няма друго, освен статични смущения.

— Ало — повтаря полицаят. Сърцето му забива по-бързо. Не е намислил какво да каже, ако се обадят хората от „Помощ в мъка“.

— Харисън — чува се плътен мъжки глас. — Майк се обажда. Едва сега видях имейла ти.

Харисън изпитва огромно облекчение. Поглежда часовника и вижда, че е почти един през нощта.

— Останал си до късно — отбелязва той.

— Както обикновено. Ама и ти май?

— Да — отвръща детективът и разтърква очи. Разменят си незначителни любезности, интересуват се за жените и децата. После:

— Та викаш… „Помощ в мъка“, значи? Прозвуча ми познато и се поразрових малко. Регистрирани се в щат Флорида. Адресът обаче е П.К.^[1]

— Кои са основателите? — пита Харисън, като записва номера на кутията.

Чува Майк да чука по клавишите на компютъра.

— Някой си Алан Паркър. Основал е организацията преди близо пет години. Регистрирани са като консултанти при траурни случаи. Няма заведени оплаквания във връзка с дейността им. Нямат и печалби. Не са под ничие наблюдение… официално.

— Какво ще рече официално?

— Ами преди две-три години в южната част на Калифорния е регистриран инцидент. Някакъв мъж, който бил осъден заради това че като футболен треньор на едно училище блудствал с две момчета и лежал шест години по този повод, бил убит в дома си. Жестоко убит, кастриран, с разбита глава… прекалена работа.

— И полицията се заинтересувала от близките на пострадалите — отгатва Харисън.

— Точно така. Само че не откриват никакви улики по отношение на когото и да било от тях. Така че няма осъдени. Става ясно все пак, че един от бащите се е свързал с „Помощ в мъка“ и това е станало около половин година преди излизането на убития от затвора. Казал, че има нужда от консултация, за да преодолее яростта и страха във връзка с безопасността на детето си. Това е всичко.

— Значи…

— Смущаващо в цялата работа е обстоятелството, че проникването в дома на убития е извършено като по военен учебник, а самият той бил вързан и приведен в безпомощно състояние по начин, прилаган също от военните. И така, имаме това професионално проникване и обезвреждане на жертвата, последвани от жестока разправа над нея. Много странна работа. — Майк млъква и Харисън го чува да дъвче нещо. Дъвченето продължава по-дълго, отколкото детективът би приел за възпитано.

— Не разбирам. Смяташ, че „Помощ в мъка“ са свързани по някакъв начин с военните ли? — пита най-накрая полицаят.

— Хм — мучи Майк все още с пълна уста. — Извинявай, цял ден не съм хапвал. Алан Паркър е бивш тюлен от морската пехота. Една от дъщерите му е станала жертва на сериен убиец на име Франк Гиъри. Двамата с жена му създават организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, след като самият Франк е пуснат на свобода в резултат от — както смятат мнозина — издевателство над правосъдието. По-късно Джанет Паркър откача и застрелва Франк Гиъри в собствената му къща.

Харисън почти усеща миризмата на дивеча.

Организацията се саморазпуска, но Алан Паркър продължава да мобилизира общественото мнение с искане за преразглеждане на събраните улики. В края на краищата става ясно, че е възможно Марлоу, синът на Франк Гиъри, да е убил дъщерята на Алан Паркър. Самият той се загубва за известно време от общественото пространство, за да се появи по-късно отново.

Като вземат предвид военното минало и извършеното от жена му убийство, във ФБР допускат възможността тази организация да се занимава със саморазправа. Проведено е рутинно разследване и понеже не се стига до нищо положително, то е наскоро след това прекратено.

Детектив Харисън си пробива път през последните гъсталаци дива растителност и излиза на открито, където ярки слънчеви лъчи проникват през балдахина на дървесни корони. Осветена от тях, призрачната орхидея се рее във въздуха, бяла и потръпваща, след толкова дълго очакване.

 

 

Виждам момиче, което лежи под цяло поле от звезди. Тя лежи и мечтае да се издигне високо над земята, също като взрив отпреди милиони години, да стане бяла и недосегаема като тях. До нея лежи млад мъж. Той е самата красота, чертите му са изящно изрязани, тялото — като дялано от мрамор. Очите са като черни дупки — нищо не убягва от вниманието им. Те са любовници, да. Тя го обича. Но всъщност му е пленница. С него я свързва онази страховита пустота, която усеща в себе си, болезненият страх, че няма да намери друго убежище на този свят. А това е достатъчно.

Двамата напускат безопасността на църковния двор, качват се в крадената кола и поемат по безлюдния нощен път, който се вие в планините. Тя отпуска уморена глава върху страничното стъкло и слуша песента на двигателя, свистенето на гуми по асфалта, радиото, от което се носят звуците на „Крейзи“ от Патси Клайн: Луда съм за твоята любов.

Забелязва нещо в далечината: далеч отзад се появяват като оранжеви очи фаровете на друга кола. Вижда ги в страничното огледало. Ако и той ги е забелязал, с нищо не показва да е притеснен. Но това е така, защото не знае онова, което е известно на нея. Не знае за мъжа, който пусна салфетката върху тяхната маса.

Спасявай си кожата, докато още можеш.

След последните грозни признания, които си пробиват път като червейчета към съзнанието й, тя разбира, загубила всяка надежда, че може. И го прави по безпомощния начин, който все още е в нейна власт — не казва нищо.

 

 

Не помня да съм стреляла по Грей. Този спомен, слава Богу, още не ме е споходил. Не помня нищо и за Тексас. Помня обаче втората си среща с Бригс, макар по онова време да не знам това име.

Пореден гаден хотел край поредна магистрала. Все още в Ню Мексико. Излизам от банята и го виждам да седи върху ръба на леглото с пура в устата. Марлоу е излязъл преди час. Къде ходи и какво прави, нямам никаква представа. Знае, че ще го чакам.

— Не си му казала за бележката — обажда се той, като пуска към тавана концентрични кръгове зловонен дим. — Това ме изненадва. И радва.

Стоя пред вратата и се питам истински ли е този човек, или въображаем. Вече съм имала „посещения“ от мама, татко, както и от едно момиче, убито от Марлоу. То носеше барета с ивица миниатюрни розови цветчета, залепена по периферията. Ясно личи, че много си я харесва. Час по час попипва баретата с надежда да привлече вниманието на околните върху нея. Но моето внимание е привлечено от зейнала върху гърлото й дълбока рана. Пита ме, кървяща и стенеща върху леглото, как съм могла да му позволя да направи подобно нещо. Но когато затварям очи и ги отварям отново, от нея няма следа. Оттогава преставам да се доверявам на сетивата си, когато става дума за чуждо присъствие в стаята ми.

— Един човек ми плати цял куп пари, за да открия Гиъри преди полицията — съобщава той, втренчил поглед в стената пред себе си. — И ще ми дадат още по-голям, когато му го предам.

Той се извръща и поглежда към мен. Веждите му са гъсти, очите са поставени дълбоко и приличат на две пещери под надвесена скала. Носът представлява сплескана маса от плът и хрущял. Устните са розови като бонбон, а миглите — дълги, като на момиче. Ще ми се да отклоня поглед от него, но той остава прикован върху издупченото му от едра шарка лице.

— Работата е там, че ми трябва жив. И за да бъда откровен: аз съм професионалист, но не съм бияч. Искам чиста работа — не кървава пихтия. Той е едър мъж, по-силен от мен и в по-добра форма. — Дебелакът се тупва по шкембето и леко се закашля за илюстрация на казаното. — Трябва да го изненадам или заловя в съня му. Тук можеш да ми помогнеш, ако решиш. Аз пък ще ти помогна да вземеш това решение.

Той измъква огромен пистолет и го отпуска нежно в скута си.

— Ако ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Ще ти дам част от печалбата и ще улесня измъкването ти. Ще го направиш ли? — пита той и леко накланя глава. — Аз ще пипна Гиъри така или иначе. А тебе ще предам на полицията. Ще прекараш остатъка от живота си в затвора.

Той запраща огромен облак дим към мен, а след това започва да ме разглежда така, сякаш ме вижда за първи път.

— Бе ти какво си решила да правиш? Да не си се побъркала? Май ти хлопа дъската, Офелия. Затова искам да ти помогна. Никой не иска да ти навреди — достатъчно си си навредила сама.

Аз се увивам по-плътно в пешкира и се притискам към стената, без да зная какво да отговоря.

— Ще чакам и наблюдавам — казва той, като се надига с въздишка от леглото, след което откачва табелката с надпис „Не ме безпокойте“ от дръжката на вратата и я оставя върху масата. — От теб искам единствено да отключиш вратата и да закачиш тази табелка отвън, когато той заспи. След това влизаш в банята и лягаш във ваната. Когато е безопасно да излезеш, аз ще ти почукам по вратата. — Със свободната си ръка измъква дебела пачка пари. — Ще ти дам това и ще те оставя на някоя автогара.

— Защо мислите, че ще го направя? — обаждам се аз най-накрая. — Кой ще ми попречи да му кажа всичко, а после да окача табелката, та той вас да изненада?

— Тя можела да говори — отбелязва мъжът с лека усмивка. Дръпва яко от пурата. — Ти го ненавиждаш, Офелия. Прочетох го върху лицето ти в ресторанта. Мислиш си, че го обичаш, но добре знаеш колко зъл е той, както и че някой ден ще дойде твоят ред. И твоето тяло ще бъде открито в някой мотел като толкова много други.

Тръпки ме побиват.

— Или пък полицаите ще ви спипат в един момент. Или някой администратор, дето още не е успял да се надруса като хората, ще ви познае и ще позвъни където трябва. А мисля, че и друг е по петите ви.

— Кой?

— Нямам представа, но още някой ви дебне. Не знам нито кой е, нито какво иска. Пък и няма значение. Казвам ти следното: крайно време е. Ако не ми помогнеш, този, който ще дойде след мен, няма да ти остави никакъв шанс.

Сега вече трепери цялото ми тяло.

— Облечи си нещо — съветва ме той, докато излиза. — Ще вземеш да настинеш. — Преди да изчезне, обръща глава назад и добавя: — Господи, дете, къде са гледали родителите ти?

 

 

— Всичко при нея ще бъде наред — казва баща ми, като ме връща в действителността. В интонацията му има нещо тържествено. Нещо неуместно.

Обръщам се към него. Той кара бързо по широка магистрала към частно летище, където някакъв собственик на малък самолет му бил задължен. В един момент спира, за да проведе кратък разговор с ателието, от който не разбирам ни дума, а сетне продължаваме нататък. Никога не съм подозирала, че има кола. Звучи невероятно, обаче тя е съвсем приличен линкълн, при това последен модел. Много неща не знам за баща си очевидно.

— Познавам там един човек, карахме заедно като деца — обяснява ми той, докато се готвим за път. — Той пое правия път, нали разбираш, захвана се за работа и днес е вече от голямото добрутро — занимава се с мащабно строителство. Казал ми е, че когато и да имам нужда от самолет, денем или през нощта, той е на мое разположение.

— Доста голяма услуга — отбелязвам аз скептично.

— Не е нещо особено в сравнение с онова, което аз сторих за него. Можеш да ми вярваш.

— Спести ми подробностите. — Нямам настроение да изслушам някоя от шантавите му истории. Даже не съм напълно убедена, че ще намерим самолет на онова летище, ако има летище, разбира се. Но друга алтернатива няма. В стомаха ми се вихрят киселини. Образът на Виктория, вързана и със запушена уста, не напуска съзнанието ми.

Поглеждам към баща си, който едва се удържа да не започне своята история, но волята му надделява. Облягам глава на стъклото и гледам дърветата, които прелитат край нас. Мисля за другите коли по това шосе, завиждам им заради обичайните задачи — поели за нощна смяна, или на връщане от работа, на път за някое парти, или на връщане от среща. Аз никога няма да водя подобен живот. Никога. Даже като Ани всекидневието ми е изтъкано от лъжи. Човек може да се скрие от делата си, може да ги навре в миша дупка, да ги махне от всекидневието, но те остават винаги до него. Това ми е вече ясно, макар и със закъснение. Няма как да се отървеш от демоните. Те подскачат и вият, трополят и свиркат, докато им обърнеш внимание. В края на краищата трябва да застанеш с открито лице срещу им. Те го изискват.

Напускаме магистралата, за да поемем по тъмен второразреден път. Съзирам летище с хангари и подредени в стройни редици самолетчета. В далечината се вижда невисока кула, както и редица светлини, които според мен очертават пистата. Наистина има летище.

— Каза, че една от портите ще бъде отворена — съобщава баща ми.

И тя е отворена.

— Откъде разбра, че не съм мъртва? — питам го аз, докато колата минава през портата. Не знам защо именно тогава ми дойде в главата този въпрос. Има толкова много други проблеми за обсъждане. Отпред се появява фигура на човек, който крачи между един малък самолет и някакъв хангар.

— Грей прати да ме известят. Някакъв хлапак. Той ми предаде бележка, в която всичко бе обяснено. Сигурно се е опасявал да не взема да ровя.

Грей обича да си връзва гащите отвсякъде. Ще ми се да е сега до мене, но, от друга страна, напълно справедливо е да съм сама. Баща ми спира колата и двамата чакаме известно време в мрака. Мъжът при самолета застива на място и поглежда към нас.

Татко устремява поглед право напред, а после тежко въздъхва. И двамата знаем, че няма да дойде с мен. Не ми е ясна причината за това, но той просто не може да продължи нататък. А винаги е правил само онова, за което има сили. Маже би това е така при всички нас. Може би само когато става дума за родител, този недостатък причинява подобна болка.

— Виж какво, дъще — започва той, но не продължава. Моля се да не се впусне в някоя тирада за това, как се е провалил в бащинството и колко му е мъчно по този повод. Нямам нито време, нито сърце за това. Седим си така, докато той явно събира кураж да каже още нещо.

— Може да стане и по друг начин, промълвява най-накрая той. — Що да не извикаме ченгетата?

— Дъщеря ми е в ръцете им.

— Офелия… — пак започва и спира той. Каквото и да е имал наум, отказва се да го произнесе. — Знам. Имаш право. Върви при момиченцето си. Но внимавай.

Гледам лицето му, потрепващото върху челюстта мускулче, издутата на слепоочието вена. Както обикновено, не мога да вникна в бурята, която се вихри зад това чело.

— Обичам те, Опи. Винаги съм те обичал — казва той, без да ме поглежда.

— Знам, татко. — И наистина знам. Знам го.

Няма сбогуване, няма просълзени прегръдки, няма слова на мъдрост и окуражаване. Излизам от колата и след четвърт час съм във въздуха. SR–20 ме връща към ранчото на Франк, откъдето започна всичко.

Седя отзад в кабината, стегната с колан, със слушалки на глава. Пилотът, късо подстриган масивен мъжага с най-нежната кожа, която ми се е случвало да видя у представител на противния пол, ме е поздравил и дал инструкции за безопасност, обаче след това зъб не обелва по време на полета. Не проявява интерес нито към мен самата, нито към моята задача. Плаща му се, за да свърши определена работа, а не да разпитва. Забелязвам, че избягва да погледне лицето ми, сякаш за да не може да го идентифицира по-късно.

Шумът от двигателите хипнотизира, действа успокояващо със своята монотонност. Докато машината се понася по пистата, за да се издигне почти веднага, аз си мисля за Виктория.

Родих я по естествен път, без упойка. Исках да присъствам при първия й досег със света, да я почувствам, докато излиза от мене. Тези непоносими, пулсиращи болки, миговете на отдих… те ме отведоха в непозната земя, приобщиха ме, стенеща и потна, към света на майчинството. Почувствах дъщеря си да минава през моето тяло и да започва своя живот. Очите ни се срещат, когато я полагам върху гърдите си, и ние се разпознаваме. Познавахме се толкова от отдавна.

Не бях виждала Грей да плаче. Но той го направи, когато за първи път я взе на ръце. В този момент тя стана негова дъщеря. Фактът, че в жилите й тече кръвта на Марлоу, не е притеснявал никога нито него, нито мен. Тя е наша. Нещо повече: тя принадлежи на себе си. Виждам нейната чистота, нейната невинност, всичките възможности пред нея. Характерът й ще се оформи в условията на нашето семейство, а не по силата на нечестивите гени на Марлоу и неговия баща. Заклевам се, че никога няма да допусна тя да изпита зловредното им влияние, нито това на Офелия с нейното минало.

— Как ще я наречеш? — пита Грей.

— Искам да се казва Виктория — отвръщам аз, тъй като часът на нейното раждане е победа за всички ни. Сега имам чувството, че Офелия, Марлоу, Франк и майка ми са далечно, далечно минало. Аз съм Ани Пауърс, съпруга на Грей, и, което е по-важно, майка на Виктория. Откъснала съм се от грозното минало, забравила съм го в пряк и преносен смисъл.

— Виктория — повтаря той с широка усмивка. — Той е омагьосан от нея, взира се в мъничкото лице. — Съвършена е.

Сяда до мен с дъщеричката ни на ръце.

— Виктория — отново го произнася Грей. И това е нейното име.

Мъча се да възстановя чувствата си от онзи ден, силата, която черпя от съзнанието, че съм майка на Виктория, сигурността, която усещам в сърцето си, за това, че ще съумея да я предпазя от влиянието на всички сторени от мен в миналото злини. Но онова чувство го няма. Докато самолетът излита и светът остава под краката ми все по-малък и по-малък, аз си мисля, че жизненият ми път е бил винаги такъв — грозен и плашещ лабиринт. Без значение колко бързо и упорито бягам, независимо от това, колко силно желая да се скрия в някоя ниша, в крайна сметка всички пътища водят натам, откъдето съм тръгнала.