Лиса Ангър
Несвяст (4)

3

Баща ми е майстор на татуировки и патологичен лъжец. Последната му черта е май единствената, на чиято устойчивост мога да разчитам — почти всяка произнесена от него дума е лъжа. Просто не може да се справи с това.

— Как си, тате? — ще попитам аз.

— Великолепно — ще каже той. — Събирам багажа.

— Закъде? — ще попитам пак малко скептично.

— Утре тръгвам на плаване из Средиземноморието.

Или пък:

— Казвал ли съм ти, че служих в Специалните части?

— Така ли? — подхващам играта аз, но слушам с половин ухо. — Кога?

— Във Виетнам.

— О! Разкажи ми.

— Не мога. Прекалено болезнено е — по-добре да го забравя.

И така си я караме. Вече не се и притеснявам особено много, отчасти защото той никога не лъже за важни неща. Само за глупости. Също като хълцавица: изригва от него невикана, нечакана, неустоима. Аз обикновено му играя по гайдата, защото при всичките му лъжи у него има нещо истинско. Макар да е пълна нула като баща, той ме обича и — убедена съм в това — винаги ме е обичал.

Когато вдига телефона, чувам равномерен шум. Това е жуженето на иглата за татуиране. Ателието му „Боди Арт“ е разположено на улица „Грейт Джоунс“ и макар да не е нещо повече от една дупка — петдесет квадратни метра, — там идват хора от цял свят заради неговото изкуство. Рокзвезди, супермодели и даже (така се говори) бунтовни млади представители на саудитския кралски двор. Той ми разправя всичко това от години, но аз, разбира се, не мога да му вярвам. Най-накрая ми изпрати една изрезка от „Вилидж Войс“ с посветена на него статия и от нея разбрах, че в този случай говори истината. Какво ще кажете, а?

— Всичко наред ли е? — пита той снишил глас, когато разбира, че съм аз.

— Екстра — отвръщам. — Екстра я караме.

Той замълчава за миг и аз усещам, че е доловил лъжата. Знаем си и кътните зъби. Чувам диханието му, докато обмисля какво да ми каже. Спомням си не едно или две подобни тежки мълчания по линията за далечна връзка — от едната страна аз, отчаяна до немай-къде, а от другата той, без желание да ми помогне. Накрая проговарям:

— Кажи ми го пак, тате.

— О, миличка — отвръща той с лека въздишка, — стига вече. Мислех, че си надживяла всичко това.

Аз въздишам на свой ред и чувам Виктория да бъбри с куклите си в другата стая.

— Толкова си хубава — казва на една. — Отвън, но и отвътре. Ти си умна и силна. — Имитира мене и това ме кара да се усмихна.

— Опи, чуваш ли ме?

Баща ми винаги е намирал пълното ми име идиотско. Нарича ме „О“ или „Опи“, а понякога „Оп“. Сякаш и трите не са още по-идиотски. Мисля, че ги използва, за да дразни майка ми. И наистина я дразнеше невероятно много. Но глупавите прякори си останаха в употреба. Поне между двама ни.

— Кажи ми го само веднъж — обаждам се аз, като се мъча да прогоня истерията от гласа си.

Затварям очи и си представям лицето на моя баща, кафяво и набръчкано от хилядите часове, прекарани върху неговия Харли Дейвидсън. На младини е носил черната си коса като гъста, дълга до под раменете грива. Никога не съм виждала цялото лице на тате, скрито под гъста, черна брада. Когато го видях за последен път, преди доста години вече, и брадата, и косата бяха преполовили пътя към сиво-бялото. Вечно носи джинси и тениска, а на краката — ботуши. В гласа му се долавят следите, оставени от безброй цигари и тонове уиски.

— Бяхте деца и двамата, когато пристигнахте тук. Ти и той — започва тате, защото знае, че именно от това място искам да започне. Не ми хареса от самото начало. Имаше нещо не наред в погледа. — Той ръмжи ядосано. — Хич не ми харесваше, дето все около него се въртеше. Това ме караше да ревнувам. Макар да не си признаваше, знаех, че си в голяма беда. И аз те предадох, дете, още съжалявам за това.

Аз само слушам и си спомням.

— Трябваше да му видя сметката още тогава. Или пък да извикам полиция, или нещо друго. Но аз нищо не сторих. Това е най-големият ми грях като баща. А се мъчех да ти бъда приятел.

Моят баща има множество грехове като баща, а главни сред тях са лъжата и склонността да ме изоставя. Опитите му да ми бъде приятел не заемат първо място в личния ми списък на неща, заради които трябва да съжалява, но аз не му казвам това.

— Оставих те да се криеш известно време при мене. Представа нямах за това колко на зле са отишли нещата. Наистина.

Чувам накъсан вой от сирена. Някой влиза в ателието и се закашля. Долавям как баща ми захлупва микрофона с шепа и се обръща към някого с думите:

— Не можеш ли изчака една минута, мама му стара?

— Никога не си правил подобна татуировка — напомням му аз. — Нито преди, нито след това.

— Вярно е — отвръща бързо той. — Направих на онова копеле татуировка, каквато няма друга по света. Негов проект, мое изпълнение.

— Не може да се повтори — обаждам се аз.

Отвръща ми с презрително сумтене:

— Не и от когото и да било в бранша. А пък аз ги знам до един. Това е произведение на изкуството, което исках да запазя за тебе, но ти не прояви никакъв интерес.

Това е вярно. Никога не съм се интересувала от татуировки. Животът е сам по себе си суров — оставя предостатъчно белези. За какъв бяс доброволно да се подлагам на иглата? Пиърсингът е друго от нещата, които съм успяла да избягна. Не обичам хора, които намират удоволствие в болката.

— Разкажи ми за татуировката.

Той въздъхва, преди да продължи, сякаш съжалява, задето ми е уйдисал на акъла.

— Никога не бях виждал подобно нещо и това отчасти ме мотивира да я направя. Великолепен проект. Бурно море, вълни се разбиват в щръкнали като зъби на акула канари, множество сенки и полутонове, цял куп скрити образи, даже и очертанията на момичешко лице. На твоето лице, Опи.

Така научих.

Не е нужно да я описва. Виждам я съвършено отчетливо в съзнанието си. Този образ ме спохожда често в съня ми, а понякога и наяве.

— И когато видя рисунката, няма начин да е грешка?

Тишина.

— Не, моето момиче. Не може да се сбърка. Той е мъртъв, Опи.

— Викай ми Ани.

Знам, че ненавижда името Ани дори повече, отколкото Офелия. Мисли го за много обикновено. Но не е по-обикновено от неговото собствено: Теди Марч. Всичко живо му вика Мечо^[1]. Както и да е, бих дала мило и драго да бъда обикновена.

— Мъртъв е, Ани. И никога повече няма да ти навреди. Нито на тебе, нито другиму. Той не можа да те убие тогава. Ти се бори и победи.

Харесвам звученето на тези думи. Искам те да попият в съзнанието ми и да се превърнат в моя истина. Патологичен лъжец или не, но притежава верен усет за нещата, който всеки път ме успокоява.

— Недей принася собствения си живот в жертва заради него — продължава той. — Нараняваш себе си, а също и Виктория. Както и оня твой съпруг. Стегни се, дете.

Това е моят малък ритуал, неща, които трябва да чуя, за да се успокоя. През последните няколко години с всичко това в главата единствено те са в състояние да ми вдъхнат кураж, да ме убедят, че е безопасно да се живее моят живот. Но този път нищо не върши работа. Нямам представа защо. Все едно виждам знаци, които никой друг не е в състояние да забележи: както кучето търчи в кръг, когато някакви неуловими вибрации го предупреждават за предстоящо земетресение. Все си повтарям, че това не е истина, че всичко е само в моята глава. Най-неподходящото за тях място, разбира се. Може би наистина трябва да се обърна пак към лекар.

 

 

Есперанса, нашата прислужница и детегледачка, изпразва съдомиялната. Вади чинии, чаши и сребърни прибори, за да ги подреди по местата им с присъщата си деловитост. Пуснала е телевизора и от екрана отново се взира печалният образ на мъртвата вече жена. Нищо ли друго нямат за показване тия идиоти? Съзнавам, че съм се вторачила в лицето на мъртвата, в чорлавата коса, в изпъкналите ключици, в уморените очи. Нещо в изражението от тази стара снимка — може би още от училище — показва, че тя сякаш е наясно с предстоящата насилствена смърт. Знае, че осакатеното й тяло ще бъде открито във водата. Внушава усещане за мрачна безнадеждност.

— Ужасно, нали? — обажда се Есперанса, когато забелязва, че гледам към екрана. Почуква с пръст слепоочието си. — Болни хора.

Кимвам.

— Ужасно е наистина. — Отделям с усилие поглед от телевизора и напускам кухнята. Докато се изкачвам по стълбите, чувам Есперанса да си тананика.

На горния етаж Виктория играе щастлива в стаята си. Това ще продължи известно време, преди да й омръзне и да почувства нужда от моята компания или внимание. Засега е изцяло потънала в света, който е създала сама за себе си и двете кукли Изабел и Клод. Нейните бебчета, както сама ги нарича.

От моята спалня продължавам да чувам шепота й по интеркома, който все още държа непрекъснато включен. Звукът на нейното дишане нощем е най-приятната приспивна песен за мене. Питам се кога ли ще ме накара да махна микрофона от стаята й. На колко ли години трябва да стане, за да не иска повече да слушам всяко нейно дихание? Мами, ще каже тя, заеми се със собствения си живот.

Когато бях на шестнайсет, с мама напуснахме апартамента в общинските жилища на Долен Източен Манхатън, за да се забием в една каравана във Флорида, та да е по-близо мама до някакъв мъж, с когото се бе залюбила. Преди това връзката им беше установена посредством няколкомесечна оживена кореспонденция с дебели писма, написани с червено мастило, и подправена с три-четири телефонни разговора за наша сметка, по време на които майка ми гука в слушалката и я държи по толкова интимен начин, че очаквам всеки миг да я засмуче. След няколко сърцераздирателни разговора и горещи обещания ние си събираме оскъдния багажец, за да го натоварим отзад на купения за седемстотин долара шевролет и да отпрашим на юг, където ни чака новият живот.

— Във Флорида ще живеем много по-добре — уверява ме мама с авторитетен глас. — Парите ще ни стигат за повече неща. А и е толкова красиво по ония места.

Аз гледам как се изнизват покрай колата каменни и тухлени сгради и се питам къде ли може да бъде по-красиво, отколкото в Ню Йорк. Вярно, тук може да бъде студено и опасно — страховито място в своята самота, независимо от многолюдните тълпи. Но тази грандиозна архитектура, уличният шум, енергията, излъчвана от милионите хора, събрани тук, за да изживеят живота си. Никога не можеш да сбъркаш това място с някое друго — собственият му сърдечен ритъм е абсолютно уникален. Единствен в целия свят. Като си помисли човек за големите красавици в историята — Клеопатра, Мона Лиза, Ава Гарднър, — никоя от тях не е хубава по оня евтин, стандартен начин, който минава за прелестен в наши дни. Тяхната красота струи отвътре навън посредством собствената им индивидуалност, която би стояла грозно, нахлузена върху другиго. Ако не знаеш как да я гледаш, как да я търсиш в тесни улички и потайни местенца, в пакостливата атмосфера, в пулсиращия нощен живот, можеш лесно да се почувстваш смазан от Ню Йорк, отблъснат от неговите миризми и звуци, може дори да те прогони неговата самонадеяна надутост. Но загубилият ще бъдеш ти.

Очаквах баща ми да се опъне по-силно, когато мама реши да тръгне заедно с мен. Но той сякаш се съгласи с нея, че за мене така би било по-добре. Започнала бях да имам неприятности в училище заради нахалство, мързел и отсъствия. Градът предлага прекалено много изкушения за едно лишено от родителски надзор момиче. Но така или иначе, моите нужди винаги заемат последно място сред съображенията при което и да било взето от родителите ми решение. Единствен житейски стимул за мама е мъжкото внимание. Баща ми не е в състояние да обича нищо така много, както собственото си изкуство. Аз се вмествам някъде помежду всичко това. Не твърдя, че не са ме обичали.

— Не се коси, моето момиче — успокоява ме татко, докато аз ридая на гърдите му. — Флорида е на една ръка разстояние. Аз ще прескачам, ти ще идваш — няма страшно.

Но той нито един път не дойде да ме види във Флорида. Срещнахме се отново чак след две години, когато избягах. Но май изпреварвам събитията.

И така ние се нанасяме в оная каравана, а мама започва работа като сервитьорка в едно заведение съвсем наблизо. И слава Богу, защото престарелият шевролет загря на три пъти по пътя до Флорида, а тук умря окончателно.

— Е, всяко зло за добро — отсъжда мама с присъщия й извратен оптимизъм, когато колата изпуфтя за последно и се отправи към един по-добър свят. — Поне всичко ни е наблизо. При спешен случай можем да вземем такси. А до Франк ще ходя с автобуса. Междувременно пестим разходи за бензин и застраховка. И освен всичко останало, така е по-добре за околната среда.

Не бих пожелала никому — освен ако не е непоправим оптимист — да се забърква с моята майка. Нищо не се получава при нея. Никога. И ако зад всичките й неудачи се крие някаква рационална причина, аз не съумях да я съзра.

Да вземем мъжа, заради когото се довлякохме във Флорида. Приличен човек с благ характер, който се държи съвсем нормално с мен по време на посещенията. Само че има един проблем: очаква изпълнение на смъртна присъда заради изнасилване и убийство в щатския затвор на Флорида. Мама се „запознава“ с него в хода на инициирана от църквата епистоларна кампания. Целта била да се разпростре Словото Божие над изгубените души в смъртните килии, да се „спасят“ те, преди да се изправят пред лицето на земното възмездие за стореното от тях. Мама очевидно е приела идеята малко прекалено присърце.

Никога няма да забравя нашия първи август във Флорида. През ум не ми е минавало, че е възможно някъде да стане толкова горещо. Влажността на въздуха се усеща като мокра марля върху кожата. Пропълзява в белите дробове и ги раздува. Диви гръмотевични бури вилнеят часове наред и поройни дъждове превръщат в пълноводна река улицата пред нашия паркинг. А пред тукашните хлебарки нюйоркските приличат на калинки. Единствената положителна черта на Флорида в моите очи е гледката на пълната луна, виснала над бавно полюляващи се палми, както и уханието на портокалов цвят, което се носи понякога из въздуха. Общо взето обаче — пъклена дупка. Ненавиждах я, както ненавиждах собствената си майка, задето ме е довлякла на подобно място.

Онази Флорида, в която живеем днес с Грей и Виктория, е друго нещо. Това е Флорида на богатите, на лъскавите лимузини и дворцоподобни жилища, на изгледи към океана и бели плажни ивици, на маргарити и Джими Бъфет^[2]. Това е Флорида на централните климатици, на памучните екипи за голф, на закритите клубове и седемнайсетметровите яхти.

Откровено казано, ненавиждам и тази Флорида със същата сила. Толкова е фалшива, толкова претенциозна и парвенюшка, така горда със силиконовите бюстове и перхидроловоруси коси на кукленските си красавици.

Дайте ми на мене бетон и уличен шум до Бога безспир, дайте ми жълти таксита и будки за хотдог, дайте ми сакати бездомници, които се щурат върху импровизирани колички из станциите на метрото, вдигнали купичките за подаяния с достойнство и самочувствие.

Мисля си за всичко това, седнала на пода до леглото и бърникам навътре към моя тайник. Държа в него неща, които биха обезсърчили както Грей, така и моя доктор. Те просто не биха разбрали. Опипвам трескаво и отначало нищо не намирам. Да не ги е открил Грей? — мисля си аз уплашена. Може да ги е преместил, за да разбере колко време ще мине, преди да ги потърся за пореден път. Но ето че най-накрая усещам с облекчение хладната, гладка повърхност на едно от тях.

— Мами. — Виктория шепне в бебешкия микрофон. Аз я чувам, но тя не може да ме чуе и знае добре това. — Мами — обажда се тя с по-висок глас. — Ела в стаята ми. Има някакъв особен човек на нашия плаж.

Още не е млъкнала, а аз вече летя. Коридорът сякаш се издължава под стъпките ми, докато отивам при нея. Но когато най-сетне влитам през вратата в стаята й, на плажа няма никакъв човек. Виждат се само унилото сиво-черно небе и зеленикавата повърхност на океана.

Живеем близо до ръба на дълга плажна ивица, точно пред защитен от държавата природен резерват. Недалеч от нашата са разположени още пет други къщи, три от които остават празни през по-голямата част от годината. Използват се през уикенди, както и зиме. Така че на практика си живеем сами с белите и сини чапли, дивите папагали и морски костенурки, които мътят на брега. Тишината се нарушава единствено от звуците на залива и чайките. През сезона по плажа се разхождат хора, но малцина стигат чак до нас, доколкото всички барове, ресторанти и хотели са на два километра оттук.

— Къде е, Виктория? — питам високо аз, докато влизам в стаята и бързам към прозореца.

Тя отново се е заиграла с куклите. Организирали са си следобеден чай. Детето вдига очи от играта и ме гледа изпитателно в лицето, понеже не може да си обясни остротата на тона ми. Мъча се да държа страха далеч от него и сигурно успявам. Тя приближава прозореца и се гуши у мене.

— Няма го — казва безгрижно дъщерята и се връща при куклите, сяда при своите бебчета.

— Какво правеше? — питам аз, а очите ми трескаво шарят из високите треви и дивия овес, които разделят нашия парцел от плажа. Нищо не се вижда, но си представям как някой пълзи скришом към къщата. Няма да го видим, преди да излезе чак при басейна. Напоследък сме поизоставили мерките за сигурност, подлъгани от фалшиво усещане за безопасност. Аз поне не биваше да се забравям.

— Наблюдаваше — съобщава Виктория, а на мене сърцето ми изстива.

— Къщата ли, Виктория?

Тя ме поглежда с вирната глава и казва:

— Не. Птиците. Гледаше птиците.

Виктория започва да пълни с невидим чай въображаеми мънички чашки. Есперанса продължава да си тананика в кухнята. Плажът е пуст. Слънцето наднича иззад облаците и позлатява всичко наоколо. Решавам да се обадя на психиатъра си.