Лиса Ангър
Несвяст (39)

38

По-малко от седмица след изчезването ми в малък параклис край плажа протича заупокойна служба. Съседи, приятели и колеги се събират в тясното пространство. Денят е жарък и климатичната инсталация не може да се справи със задачата си. Хората се потят, веят си с каквото имат подръка, ронят сълзи при словоизлиянието на Грей, който обяснява колко ме обича, как съм променила целия му живот и съм направила от него един по-добър човек. Казва, че съм оставила всичко добро от себе си в лицето на дъщеричката ни Виктория.

Детектив Харисън стои най-отзад и наблюдава тълпата. Подозрително му се струва отсъствието на Дру, Вивиан и Виктория. Ама че цирк, казва си той. Никой не би направил заупокойна служба за човек, който още се води изчезнал, освен ако не иска да убеди другиго в самата смърт. За останалите Грей изглежда съсипан от непоносима мъка, но детектив Харисън вижда човек, понесъл бремето на колосална лъжа.

Някаква жена седи на първия ред и ридае. Разпознава я даже в гръб. Това е Ела, красиво гримирана в своята скръб, със събрани в идеален кок коси, с безупречно семпла рокля и идеален маникюр.

След службата Харисън остава в сянката на дърветата, за да наблюдава разотиващите се опечалени. Търси някого, който е самичък, някой, чието място не е тук. Установява, че повечето мъже са колеги на Грей, всички с вид на военни, добре сложени и потайни, вечно нащрек за обкръжаващата ги обстановка. Разпознава съседи в лицето на някои от по-възрастните — виждал ги е в нощта на първото си идване у нас. Не съзира обаче никого, който да събуди по-особен интерес.

— Не биваше да идвате — казва му Ела, която го е забелязала и приближава. — Вие не й бяхте приятел.

Дъхът й мирише леко на алкохол. Той я поглежда и преценява наум: тя е неадекватна и май едва се държи на краката си. Очите й са зачервени.

— Има ли кой да ви закара? — пита внимателно полицаят.

— Никой от тия тук не й бе приятел — изтърсва тя ни в клин, ни в ръкав на висок глас. Хората се обръщат към тях на път към колите си. — През живота си не съм видяла ни един от тях.

Той слага ръка върху рамото й.

— Нека ви закарам у дома, госпожо Сингър.

— Имам си кола — заявява тя опърничаво.

— Ще я приберете по-късно — настоява детективът.

Тя изненадващо не почва да се разправя.

— И кои са тия хора? — доразвива мисълта си Ела, отпусната цяла върху ръката му, докато я води към колата.

— Къде е дъщеричката? Къде са Дру и Вивиан. Питах Грей. Каза, че не било моя работа. — Млъква за момент и клати глава. — Нещо тук не е наред.

Той й отваря вратата и Ела се вмъква вътре с известно усилие. Харисън влиза откъм другата страна, запалва колата и се нарежда за излизане от паркинга. Синьото небе посивява, натежали тъмни облаци прииждат откъм морето.

— Убили са я, нали? — обажда се тя, като гледа през страничния прозорец навън.

— От къде на къде ви хрумна подобно нещо?

Тя свива рамене.

— Мъжът на плажа онази нощ. След тази среща тя стана съвършено различна. Не приличаше — де да знам и аз — на себе си. Може би се страхуваше от нещо. Не знам.

— Разказвала ли ви е някога за миналото си? — пита той, докато кара към нашето селище. При пропуска се е образувала опашка от коли, които отиват у нас за помена. Ела посочва тяхната улица и поклаща глава.

— Не, не е. Знам, че Ани е израснала в централната част на Флорида и двамата й родители са починали. Няма други близки, освен Виктория и Грей. Никога не говореше за миналото си. Имах чувството, че не й е приятно да я питат и затова никога не съм го правила.

Сърце не му дава да й каже, че Ани дори не е нейното истинско име.

— Как се разбираше със свекъра и свекървата? — пита детективът.

— Обичаше Вивиан. Но с Дру… там нещо не беше в ред, ако ме питат мене.

— Така ли?

— Той я мразеше или поне тя бе на това мнение. Смяташе я недостойна за Грей. Но тя и по този въпрос не говореше много-много. И аз не настоявах.

— За какво си говорехте тогава?

Тя изчаква малко.

— За патъци — казва Ела и избухва в кратък, истеричен смях, който прераства в ридание. Той се опасява да не излезе от релси, но приятелката ми се оправя сравнително бързо. След малко Ела обърсва сълзите, като внимава да не размаже аркансила от миглите си. — Аз съм много лоша приятелка, нали? Нищо не знам за Ани.

Той спира в алеята им.

— Приемала сте я каквато е в момента, госпожо Сингър. Ние знаем за хората само онова, което те ни позволяват да узнаем. Вие сте зачитали нейната лична сфера и сте прекарали добри времена заедно с нея. Според мен това ви прави прекрасен приятел. Наистина го мисля.

Тя изважда салфетка от чантичката и си бърше носа.

— Благодаря — казва Ела и кимва. — Тя стори същото за мен.

Остават така за малко в алейката, а вятърът люлее високите палми, които шушукат помежду си, споделят всичко, което са видели и което няма да кажат никому. Притъмнялото небе е готово да се разцепи.

— Ами оная нощ на плажа? — обажда се Ела, като се навежда напред и поглежда небето. Харисън отново си отбелязва колко е красива с тези нейни тънки черти и царствено издължена шия.

— Какво за нея?

— По време на партито тя реши, че е видяла някакво момиче, което познавала. Облечено в джинси и тениска.

— Коя е била тя?

Ела бързо свива рамене.

— Нямам представа. Познавах абсолютно всички присъстващи, включително прислугата, която е идвала и при други случаи преди това. Тя изглеждаше доста разстроена от това и си тръгна почти веднага.

— И какво мислите по въпроса?

— Мисля, че нито една жива душа в къщата ми онази вечер не е изглеждала по описания от нея начин, никой там не бе по-млад от четирийсет и с положителност не е бил облечен в джинси и тениска.

Той си спомня вечерта на оня паркинг. Спомня си погледа ми, който следи нещо зад гърба му, сякаш наблюдавам някого. Видял е страх върху лицето ми тогава, и то толкова истински, че е посегнал за пистолета си.

— Мислите, че Ани си я е въобразила? — Тя има вид на изненадана, все едно че тази мисъл не й е минавала през главата. Сетне промълвява: — Не знам. Помня израза на лицето й. Изглеждаше като обезумяла. И сигурно бе в известен смисъл. — Ела се усмихва нервно и прокарва длан по брадичката си. — Не знам за какво ви ги разправям тия неща. Те с нищо не ви помагат, нали?

— Трябваше да ми ги кажете — отвръща Харисън. — Човек не знае иззад кой храст ще изскочи заекът. — След малко добавя: — Споменавала ли е нещо за лекар пред вас?

Тя поклаща глава.

— Какъв лекар?

— Ами за една организация, наречена „Помощ в мъка“?

Тя вдига вежди и мисли известно време.

— Не — отвръща най-накрая и започва да разтрива слепоочията си. Случвало му се е да види фолксвагени по-малки от камъка на пръстена й. — Никога не е споменавала подобно нещо.

— Имала ли сте понякога усещането, че иска да избяга нанякъде? На много хора им се случва. Способна ли бе на подобно нещо според вас?

Тя поклаща глава енергично и без колебание.

— В никакъв случай. Не и без Виктория. Тя боготвореше това момиченце. — После добавя: — И вие не го допускате, нали? Че просто се е чупила?

— Искам да обхвана всички хипотези. При липса на труп, сме длъжни да проследим всички възможни варианти.

— Е, това не е никакъв вариант. Тя не би тръгнала без дъщеря си.

— Добре — казва той, като я дарява с усмивката, от която има нужда според него. — Много ми помогнахте. Много, наистина.

Тя го поглежда с благодарност.

— Значи това е разследване на убийство. Появявате се на заупокойната служба и прочее. Също като по телевизията.

— Просто се опитвам да си свърша работата докрай — отговаря уклончиво той.

Ела кимва, понечва да каже още нещо, но се сепва, благодари му за докарването и хуква към входа на къщата, защото в този момент дъждът руква като из ведро. Той я наблюдава докато затвори вратата зад себе си.

Харисън продължава по улицата и паркира недалеч от нашата къща. Докато наблюдава влизащите и излизащи опечалени, той си мисли за мен, за Марлоу Гиъри и за всички неведоми пътища на любовта. Преминалият в градушка дъжд принуждава хората да търчат от колите към къщата и обратно, прикрили глави с дреха или чанта, а той си мисли за това, че ако иска да разбере какво е станало с Ани Пауърс, ще трябва да се върне в миналото, за да предвиди бъдещето.

 

 

Разказвам на баща си как съм хлътнала в онази дупка, следвана от своя „инструктор“, за да плувам през проходи и тунели цяла вечност, преди да изляза от друга. Там ме очаква с джип гранд чероки някакъв мъж, чието лице едва-едва се вижда и чието име няма да науча никога. Измъквам се от неопрена, избърсвам тялото си и обличам дрехите, които ми е донесъл този мъж. Проверявам съдържанието на торбата, която е взета от наетото шкафче с помощта на ключето, предадено лично от мене на Грей. Лягам отзад в колата и прекарвам така часове наред, загризана от червейчето на съмнението. Понякога задремвам, колкото да се събудя от някоя дупка по пътя или от мисълта, че съм зарязала дъщеря си, а само след няколко часа всичките ми близки и познати ще научат, че съм се удавила при тренировка.

Привечер се качвам на борда на търговски кораб в пристанището на Маями. Той ще отплава за Мексико, където трябва да остана, докато Грей дойде да ме вземе.

— Които и да са били — казва баща ми, — открили са те доста бързичко.

— Така е — съгласявам се аз.

Не мога да остана на едно място. Кръстосвам малкото помещение надлъж и шир, а цялото ми тяло е на възли и буци от болката, която няма да спре, преди да се добера до Виктория. Всяка майка познава тази телесна болка, която настъпва и при най-слабия плач на детето й. Всяка мускулна нишка, всяко нервно окончание стенат, преди да си утешила и успокоила разплаканото дете. Същото усещам и сега, само че подсилено от някакво мрачно отчаяние.

— Тук има нещо нередно — казва баща ми.

Не мога да сторя нищо друго, освен да го фиксирам с втренчен поглед, да гледам сиво-бялото му лице, раздърпаната брада, дълбоките бръчки около очите, които изглеждат потънали в остарялата физиономия. Дългите сиви коси, прихванати отзад, изглеждат сухи и чупливи. Питам се дали не е болен, но не мога да задам този въпрос сега — не искам да зная отговора.

— Имам предвид — продължава той, — кой знаеше къде отиваш? Кой знаеше за оня кораб?

— Никой… освен Грей и хората от неговата фирма, натоварени със задачата да ме охраняват до местоназначението.

— По какъв начин тогава онзи човек… дето му викаш „Гневния мъж“… как успя да те открие той насред океана?

Не знам.

— Може би са ме наблюдавали и следили.

— Възможно е — съгласява се татко, наклонил глава на една страна. Май иска да каже още нещо, но се отказва.

Въобще не съм се замисляла по въпроса как ме е намерил Гневният мъж. Даже не се изненадах, когато видях втория кораб през онази нощ. Сякаш го бях очаквала — толкова бях уверена, че Марлоу е дошъл за мене.

— Трябва ми компютър — обръщам се аз към баща си.

— Има в ателието.

Води ме долу и аз сядам пред дисплея, за да сърфирам в Мрежата в опит да се домогна до самоличността на Гневния мъж. Откривам Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри и започвам да се ровя из базата данни. В същото време имам усещането, че в главата ми тиктака невидим часовник. Обръч пристяга гръдния ми кош. Питам си къде ли е сега Гневният мъж и дали имат възможност да наблюдават действията ми. От Грей знам колко е напреднала техниката в наши дни. Те могат да са на няколко пресечки и дори на километри оттук и въпреки това да ни слушат и гледат, все едно са в стаята. Изглежда странно, че ми дават подобна свобода, но, от друга страна, са ме вързали със стоманена верига право за сърцето. Ще правя каквото поискат — няма къде да вървя.

Но защо ме оставиха точно на това място? Положително им е било ясно, че ще отида при баща си. Дали не се крие нещо зад това?

Търся познатия ми образ с надеждата да открия прикрепено към него име. Но попадам единствено на статии, които съм прочела вече стотици, хиляди пъти. Взирам се в екрана и едва удържам порива да грабна машината и да я тресна в пода, да заподскачам отгоре й с писъци на гняв и отчаяние.

Появява се баща ми с голяма книга в ръце, която оставя върху плота пред мен. Дисплеят я озарява с призрачна, синкава светлина. Книгата е отгърната на снимка с размери 20х25 и показва татуировката на Марлоу. Видът й предизвиква ледена тръпка по цялото ми тяло. Виждала съм този образ безброй пъти в сънищата си, в мрачните си мечтания. Но видът му сега, върху тази снимка, ми напомня, че той все пак е просто човек, кости и плът, а не чудовище от моите кошмари. Той е истински и вероятно още жив.

Взирам се в тъмните очертания на татуировката. Виждам разбунен океан да блъска черни зъбери. Съзирам собственото си лице, скрито в цялата композиция. Върху една от скалите е гравирана вълча муцуна. Над всичко се реят две птици. Красиво и подробно е като в сънищата ми. В тях обаче океанът се движи, а птиците надават печален писък. Върху страницата всичко е плоско и мъртво. Нещо като карта на болно съзнание.

— Защо ми го показваш? — питам аз.

— Погледни внимателно — отвръща той, като почуква с показалец изображението.

След миг го виждам. Ако не се взре внимателно човек, не би забелязал. В линиите, които оформят скалистите зъбери, има скрити други очертания: плевникът в ранчото на Франк.