Лиса Ангър
Несвяст (36)

35

Когато пристигаме двамата с Марлоу в ателието на баща ми в Ню Йорк, аз приличам на хваната в паяжина муха, омотана и упоена, без следа от мисъл за бягство в главата. Дори не моля за помощ. Все още сме в началото на нашето бягство, минали са едва три седмици от събитията в ранчото и властите не са съвсем наясно с нещата. На този етап сме все още само бегълци. Това, разбира се, остава непонятно за мен в оня момент. Аз смятам, че сме издирвани като съучастници на Джанет Паркър в убийство, както и в качеството ни на подпалвачи. Дълбоко в себе си все още отказвам да приема реалността на случилото се в бензиностанцията. Всъщност то напълно е напуснало моето съзнание и памет. Сънувам кървав ореол от коси върху бял линолеум и се будя с натежало сърце.

Баща ми не задава въпроси. Пуска ни да спим в стаята, която е била моя при отдавнашните ми гостувания. Тя представлява малко, спартански обзаведено помещение в дъното на апартамента му, над ателието за татуиране. Покривката на леглото е розова, а тази на креслото е съшита от множество разноцветни парчета. Решетката пред радиатора е все така розова, каквато съм я боядисала аз на дванайсет години. Тук е и парцалената кукла с коса от червена прежда, облечена в черна тениска на „Ангели от преизподнята“^[1]. Правила ми я е някаква стара приятелка на татко. Както и може да се очаква, нарекла съм я Харлей.

— На вашите години и аз избягах от къщи — казва баща ми, докато ни води нагоре към стаята. Току-що сме се появили в ателието. Той не показва изненада от срещата. Не знам кога се е върнал от пътуването, нито дали изобщо е заминавал. И не питам. — Оттогава се грижа сам за себе си.

Казва го с някакво несигурно чувство на гордост, което предизвиква разочарование у мен. Искам да е ядосан, да ми се накара, да ми помогне в намирането на спасение от тази насочена надолу спирала, в чийто водовъртеж усещам, че съм увлечена. Но начаса разбирам, че такова нещо няма да има.

Марлоу и баща ми са като две топки, които отскачат една от друга при допир. След първото ръкостискане, което прилича на примирие след тежка схватка, повече не се поглеждат един друг. Марлоу стърчи цяла глава над баща ми. Татко изглежда крехък и спаружен редом с него. Още едно разочарование: в моите представи той е бил винаги едър мъж, могъщ и силен. А сега ясно личи, че изобщо не може да се мери с Марлоу — нито физически, нито в което и да било друго отношение.

Ако правилно помня, прекарваме там три денонощия. Те се сливат в едно в моите спомени. Двамата с Марлоу не правим почти нищо друго, освен да ядем и спим в полумрака на задната стая — до такава степен сме изморени и изтощени. Аз срещам определени трудности при опитите да разгранича състоянието на сън от будното. Беглите спомени за разговори с баща ми много наподобяват сънища: разпитва за времето във Флорида… казва, че знае за опитите ми да се свържа с него… съжалява, че бил заминал. Приказваме за татуировката, която се съгласи да направи на Марлоу. Суети се нерешително около мен, сякаш не може да реши как именно да постъпи в този критичен момент от живота ми. Аз имам остра нужда от помощ, но той е глух за безмълвния ми зов.

На четвъртата сутрин чувам тихо драскане по вратата, преди да я видя леко открехната. Баща ми ме вика с ръка. Едва разсъмва. Слънцето процежда първите си лъчи през процепите на спуснатите щори.

— Опи — шепне той.

Измъквам се изпод ръката на Марлоу и следвам баща си по коридора към неговата дневна. По средата на помещението се мъдри огромна маса, заобиколена от сгъваеми метални столове. Така вони на фасове, че ме заболява носът. Край вратата има малък и мръсен кухненски бокс. Миниатюрната мивка е пълна с мръсни съдове, а плотът около нея е претъпкан с празни бирени бутилки.

Баща ми се обляга върху рамката на един от прозорците. Над рамото му виждам кафявите покриви на ниски съседни постройки отвъд улицата. Някой си е направил там малка градинка, в която е подредил платнени столове и слънчобран на ивици. Чувам шума от ранното улично движение под прозорците. Баща ми изглежда по-стар от образа в моите представи, тежките дни в живота му са оставили дълбоки следи върху това лице. Прегърбил се е, а под очите му личат дълбоки сенки.

Аз сядам върху масата и оставам там, изпълнена от копнеж да се хвърля в обятията му. Но моят баща не е по нежностите. Най-много да ме потупа по гърба или да подложи буза за целувка. Това е всичко, поне що се отнася до мен.

— Майка ти се обажда, Опи.

Забивам поглед в краката си и забелязвам, че лакът по ноктите ми се е излющил.

— И ти изпя, че съм тук.

Той поклаща глава.

— Не.

— А тя какво каза?

Той въздъхва.

— За пожара. За убийството на съпруга й. Зле е тя, Опи. А вие двамата сте в голяма беда. Защо не ми ги каза тия неща?

Аз свивам рамене и разглеждам коленете си. Те са ожулени и мръсни, костеливи и непривлекателни.

— Какво общо има това с тебе?

Той прави знак с глава към спалнята ни.

— Не ми харесва това момче, Опи. Има нещо в него, дето не е наред.

Гласът му стига до мен приглушен и гъгнив, все едно имам памук в ушите. Не му отговарям. Не мога. Знам, че Марлоу ни чува. Не мога да обясня как, но чувствам това. Цялото ми тяло е напрегнато от надежда и страх. Ето го моментът, който очаквам цял живот: сега баща ми ще направи решителната крачка и ще ме спаси.

— Трябва да ми кажеш едно нещо. — Той се приближава до мен и нежно повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите.

— Добре — отвръщам аз. — Какво?

Питам се как ли ще го направи, по какъв начин ще ме измъкне от Марлоу. Дали пък вече не е се е обадил в полицията и те не чакат отвън? Сама не мога да повярвам колко силно желая да е именно така. Колкото и да съм влюбена в Марлоу, дваж повече ме е страх от него, от стореното от него и от още по-лошото, което предстои. Всичко това се таи едновременно в мен, парализира ме от страх. Аз съм едно момиче, изпаднало в крайна нужда от помощ.

— Трябва да ми кажеш, че всичко е наред — мълви той тихо. — Че няма никакви проблеми.

Обръщам сега поглед назад към оня момент и се опитвам да не мразя своя баща. Не е само неговата слабост, която намирам за жалка и осъдителна, но също зле прикритото желание да се измъкне от цялата тази каша. Той иска от мен да облекча собствената му съвест.

Давам му онова, което иска, защото съм добила голям опит в това отношение.

— Всичко е наред — казвам аз с фалшива усмивка и бързо кимване с глава. — Ще си намерим някое местенце на запад. Аз ще се дипломирам и ще започна работа. Скоро ще навърша осемнайсет — ставам голяма. По-голяма, отколкото си би ти, когато си започнал самостоятелен живот.

Камък му пада от сърцето — вижда се с просто око. Отпуска ръка край тялото си и въздъхва. Усмихва ми се едва-едва. Не му се налага да бъде баща, да заема твърда позиция, да излезе напред и да предприеме трудните стъпки, за които аз нямам сили. А и не би знаял как стават тия неща.

Сяда до мен върху масата. Изважда бала пари. Дебело, плътно руло, пристегнато с гумено пръстенче.

— Тук са близо хиляда долара — казва той тихо. Кимва към спалнята. — За тебе са. Не за него. Това е неприкосновеният ти резерв. Ако нещата не потръгнат, с тяхна помощ ще се върнеш у дома.

Не знам за кой точно дом говори. В оня миг съзнавам, че единственият мой дом е при Марлоу. Вземам парите. Те натежават в дланта ми. Сърцето също натежава.

— Въпрос на време е полицията да се изтърси тук — съобщава той с шепот. Погледът му е забит в пода. — Вероятно няма да е днес, но не ще се забавят много.

— Да си вървим ли?

— Ако не искате да ви върнат във Флорида.

Не мога да се доверя на гласа си, а в гърдите ми се надува като балон отчаянието.

— Нали даваш дума, че си добре? — мълви той след продължителна тишина.

Събирам сили да го погледна в очите и казвам:

— Кълна се.

Той ме потупва нежно по гърба, целува ме по челото и бърза да излезе от стаята. Чувам стъпките на обутите му в тежки ботуши нозе надолу по стълбите. Оставам за момент така, все още таяща слаба надежда да чуя забързания му тропот назад, или пък шумно нахлуване на полицията, но нищо подобно не се случва, а звукът от стъпките става все по-далечен и слаб, докато приключва със захлопване на вратата към улицата.

— Казах ти, че никога няма да те прибере. — Обръщам се и виждам застаналия отзад Марлоу. Изражението му е смесица от триумф и съжаление. Отпуска ръка върху рамото ми. Плътта ми се смразява от този допир.

Започнатата върху лявата половина на гърдите му татуировка се простира към рамото. Тя е намазана с антибиотик, линиите са подути, видимата част от кожата е силно зачервена. Сигурно боли, но той с нищо не го показва.

Подавам му парите и той ги прибира в джоба си. Това е така естествено, че никой не помисля за друга възможност. Допирам буза до здравото му рамо, така че да вижда лицето ми. Той ме гали по врата и тила. Обхващам с ръце тънкия му, здрав кръст.

— Никой друг не ти трябва, Офелия — казва той. — Ти принадлежиш на мене.