Лиса Ангър
Несвяст (35)

34

Продължавам да лежа във водата, но вече не ми е студено.

— Чувството на романтична любов е зле насочено — казва ми докторът. Той седи скръстил крака в металната ми стая. Гласът отеква, тенекиен и влажен, от нейните стени и тавана. — Човешките същества обичат да чуват от любимия онова, което сами мислят за себе си. Ако си дълбоко убедена, че не чиниш пукната пара, естествено е да обичаш човека, който се отнася към теб по съответния начин. Именно затова си обичала толкова дълбоко Марлоу.

— Защото мисля, че нищо не струвам ли?

— А не мислеше ли? Не те ли учеха точно на това твоите родители с думи и дела? Ако не лишена от стойност, то поне от каквото и да било внимание?

— Но той не се е отнасял към мен като към парцал.

— Не и от началото. Те никога не го правят от самото начало. Малцина се ненавиждат до такава степен или така открито, че да приемат подобно отношение от първия ден. Ако те бе нагрубявал от самото начало, ти щеше да го напуснеш и той би се лишил от възможността да установи над теб контрола, който е съумял да изгради в крайна сметка. Това е номерът на всеки насилник. Издига те на пиедестал, за да може сетне да те стъпче в земята парче по парче.

Аз се съгласявам, макар това да не отговаря съвсем на истината. Но вече съм научила, че понякога истината въобще не прилича на такава. Жестоко бях съдила майка си заради нейната любов към един убиец, мразила я бях заради тази слабост, заради това че е готова да плати най-висока цена за късче долнопробно подобие на любов. Но Офелия прави същото.

— Когато човек загуби напълно контакт с преценката за собствената си стойност, със собствената си идентичност, узурпаторът го убеждава, че той единствен на света е в състояние да обича подобна отрепка. Любовта, дарена от него в началото, е висота, която помниш и към която непрекъснато се стремиш с упованието на наркоман. Тя никога повече не идва. Но вече е късно — налапала си въдицата.

— Той ме обичаше — заявявам аз с жалко упорство.

Докторът бавно поклаща глава.

— Офелия, той е психопат. Те не могат да обичат.

— Нищо чудно, че са ти отнели лиценза. — Думите ми рикошират към мен — ядни и пълни с омраза. — Ти си само един тъп знахар. — Истината може да ни докара до такива грозни изстъпления.

Той се усмихва приятно и тихо цъка с език.

— Овладей се.

— Съжалявам — казвам аз.

Вдига ръка.

— Добре. Намираш се под известен стрес. Разбирам това.

— Не мога да му кажа онова, което иска да узнае.

— Не можеш, или не искаш?

— Не знам къде е той — писвам аз с една октава по-високо.

— Напротив, знаеш. Отговорът е някъде вътре в теб.

Събуждам се внезапно. Докторът, моят мъртъв лекар, не е при мене в стаята. Аз съм сама, стиснала в шепа изпомачканата и скъсана снимка на дъщеря си. Изглежда съм драскала по хартията в опит да се добера до нея и да я спася. Изглаждам я с пръсти, доколкото това е възможно.

— Виктория — произнасям високо името й аз, колкото да го чуя. Аз й причиних всичко това. Нещата, от които най-много се боим, в крайна сметка се стоварват отгоре ни — това е природен закон. Полюлявам се със снимката в ръце, мразя Марлоу Гиъри, мразя Гневния мъж, а най-силно мразя себе си.

Разбира се, докторът от съня ми е прав. Марлоу бе психопат и убиец, също като баща си. И също така, разбира се, никога не ме е обичал. Но това не пречи аз да го обичам, да му се отдам по начин, който е достъпен единствено за нагрубявани и пренебрегвани тийнейджърки, щастливи да загинат като девственици на жертвения олтар. Той ме манипулира и използва, но аз го приемам с благоговение. Всеки път, когато убие, а аз остана бездейна край него, една част от мене умира, за да остана накрая безжизнен труп.

И сега, макар да изглежда странно, тук се чувствам като възкръснала. Питам се къде ли се е скитала Офелия. Какво знае тя, което е останало неизвестно за Ани. Подозирам, че е ходила да го търси. Спомням си думите на Вивиан от последната ни среща: Ти бе обсебена от него. Част от тебе, може би онази част, която не помни особено много, е все още привързана към него.

Въпросът е: Защо? Дали не се опитва да се върне при Марлоу? Да бъде отново с него? Нима е до такава степен отчаяно, глупаво, безнадеждно влюбена? Не зная отговора на този въпрос. Но в едно съм сигурна: Офелия знае къде се намира той. Трябва само да я накарам да сподели с мен.

— Чувате ли ме? — крещя аз в празното пространство.

Тишината се нарушава от тихо жужене, но то идва от флуоресцентната лампа над главата ми. Съска и пращи почти непрекъснато. Изключили са прожектора, с който ме заслепяваха — виждам го в по-далечния ъгъл на помещението. Радвам се, че се отказаха от този технически прийом. В противоположния ъгъл се мъдри наблюдателна камера. Под обектива й примигва червена светлинка.

— Къде е дъщеря ми? — крещя още по-високо аз с устремен право в камерата поглед. Отново тишина, след която долавям бръмчене на говорител.

— Не искам да й причинявам зло, Офелия — обажда се Гневният мъж е накъсан от електронни смущения глас, който звучи като от едновремешна презокеанска линия. — Знам какво е да загубиш дете. Не го пожелавам никому. Дори на тебе.

— Не я наранявайте — обаждам се бързо аз, а гръдният ми кош се стяга. — Ще го намеря.

Шумотевицата от говорителя изпълва цялото помещение.

Трябваше да поискам да я чуя, преди да се съглася, но отчаянието ми е твърде голямо, за да се сещам за подобни трикове.

— Ще си спомниш ли? — пита гласът. — Ще ме заведеш ли при него?

— Ще направя всичко, което поискате — отвръщам аз с глас като на пребита, каквато съм. — Само не я наранявайте. Не причинявайте зло на моето момиченце.

Давам си сметка за това, че отново плача. Дотолкова съм забравила срама, че даже не бърша сълзите си.