Лиса Ангър
Несвяст (33)

32

Детектив Харисън се чувства като смъртно болен, комуто са съобщили за фатална грешка в диагнозата. Чак свят му се вие от чувството на облекчение. След като Грей изплаща дълговете му, а сам той се записва в анонимна група за лечение на хазартна зависимост, полицаят е като новороден. Край на телефонните заплахи, край на писмата със снимки на жената и детето му. Язвата престава да кърви.

Ако само преди година някой му бе казал, че ще се запише в програма за анонимна терапия, би го праснал в муцуната. Но изповедите пред непознати в покоя на една разположена недалеч от плажа църква наистина го пречистват. Тук има възможност да изкаже на глас сторените от него неща (по-голямата част) и да слуша други, които са вършили много, много по-лоши, които са стигали до дъното, за да се ударят толкова лошо, че едва имат сили да продължат. Тук не е самотен. И дори не е най-лошият от цялата пасмина.

За пръв път от месеци е отново в състояние да люби жена си. Вече не усеща онази ужасяваща топка от вина и страх, която се стаява в гърдите всеки път, когато погледне невръстната си дъщеричка Емили. А на първо място, отново си спомня какво е да си полицай, добър полицай — едничкото нещо, което истински е желал да бъде. Нахвърля се върху работата с устрема на новопокръстен. И той наистина се чувства като такъв — изцяло подновен.

Наслаждава се на еуфорията, която изпитва човек, съумял да се откъсне от злокобните последици на собствените си дела. И ако все още го влече към комара, ако продължава да изпитва дълбоко вълнение при звуците на хазартна игра, каквато и да било — по радиото, по телевизията в участъка, — ако засега не намира сили да заличи номера на агента в паметта на клетъчния телефон, той си казва, че тия работи не стават за един ден.

Междувременно го спохожда най-значимият случай в полицейската му кариера и цялото му внимание е насочено натам. Той го разглежда като възможност за изкупление на по-раншните служебни грехове. Две отвратителни убийства, свързани с една жена, която се представя под фалшива самоличност. Разбира се, това обстоятелство трябва да се запази в тайна, също като неговото споразумение с Грей. Ето защо детектив Харисън си скъсва подметките от тичане, за да открие друга връзка между Саймън Бригс и Пол Браун. Убеден е, че ще намери такава. Той е като пуснато по гореща следа гонче.

А после аз умирам. Когато научава новината, извикан да разследва мястото на инцидента, той едва успява да прикрие усмивката си. Не че ме е мразил или желал злото, тъкмо напротив. Независимо от всичко той ме харесва в известен смисъл. И въпреки това детектив Харисън не жали за мен, докато се занимава с този случай. Той си знае защо.

Както се полага на едно добро ченге, каквото иска да бъде, Харисън добросъвестно проучва оградения около карстовата дупка периметър. Изследва и намерените в колата ми предмети. Но когато открива дебелия плик, който съм прибрала от камионетката на Бригс, той, неизвестно защо, не го включва в списъка на откритите на мястото на инцидента вещи. Прибира го във вътрешния джоб на сакото си, за да го пъхне малко по-късно под седалката на собствената си кола, като внимава никой да не забележи.

Подробно разпитва опечаленото ми семейство и приятелите.

— Не мога да си представя защо го направи — хлипа в негово присъствие Ела, седнала край кухненската маса. — Та тя се ужасяваше от водата. Ще ми се да я бях разубедила. Но не исках да й се меся.

Детектив Харисън я потупва окуражаващо по рамото с мисълта, че дори в това състояние, тя си остава една много привлекателна жена.

— Беше ми приятелка, разбирате ли? Моя приятелка. Това значи много в нашия ужасен свят. Много.

— Съжалявам, госпожо Сингър. Наистина съжалявам.

— Дали ще открият тялото й? — пита тя, като бърше очи. Трудно й е да говори заради риданията. — Не бих го понесла, ако не я открият.

— Не знам, госпожо. Не е лесно да се каже при тези пещери. Водолазите не са намерили още нищо.

— Не ви ли се струва понякога, че освен болки и разочарование, друго няма? — пита го тя. — Не ви ли изглежда така понякога?

— Какво имате предвид? — пита внимателно Харисън, като си мисли, че жената пред него е прекалено красива и богата, за да си позволи толкова нещастен вид.

— Имам предвид живота, детектив. Понякога е толкова суров.

И в този момент загубва контрол над себе си, кръстосва ръце върху масата и като отпуска глава върху тях, избухва в неудържими ридания. Моята бедна, скъпа приятелка. Той седи до нея с длан върху гърба й. Виждал го е толкова пъти преди. Не се чувства чоглаво или притеснен. Съчувства й. Остава там, докато тя се овладее малко.

Мъката на Ела, самообвиненията й, всичко това е понятно и съвършено искрено според полицейския детектив Харисън. Той го усеща с кожата си. Моят съпруг, от друга страна, изобщо не оставя същото впечатление, макар да изглежда уморен и изцеден, когато в дните след инцидента бива посетен от детектива.

— Защо ще се спуска точно на това място, след като я е страх от водата? — пита го той. — Всички — приятелката й, инструкторката — казват, че е изпитвала ужас от водата. Гмуркането изглежда твърде странно хоби при човек, който не смее да нагази дори в плитката страна на басейна.

Грей клати глава.

— Ани бе твърдоглав човек. Навила си бе на пръста, че трябва да надмогне страха в името на Виктория. Не искаше детето да я види как се огъва пред някакъв ирационален страх. А след като един път е решила нещо, няма никакъв начин то да й се избие от главата.

Детективът кимва с разбиране. Целият разпит е един малък цирк, разбира се, тъй като и двамата са наясно по въпроса за възможностите на полицая — той е с вързани ръце. Но за това не се говори и всеки от двамата съвестно изиграва своята роля.

Харисън обикаля къщата, колкото да се каже, че го е сторил, броди из тъмните стаи с Грей зад гърба си, без да знае какво точно търси.

— Къде е дъщеря ви? — пита той на излизане.

Грей пуска въздишка и трие очи с юмрук.

— Пратих я с баба и дядо й. Те са на морска обиколка из Карибите. Не искам да я наранявам с нещата тук. Още не съм намислил как да й кажа.

Това изглежда разумна постъпка. Но детектив Харисън има усет към лъжата. Грей Пауърс е човек, който трябва да скрива много неща, и напрежението от това усилие му личи. Но това не е мъж, който жали покойната си съпруга. Загубата на обичано същество оставя човека изпразнен, с кух и замаян поглед, който много трудно се имитира. Жалеещите могат да ридаят неудържимо като Ела, да крещят от ярост, или да потънат дълбоко в себе си. Изобщо, докато се мъчат да вникнат в смисъла на смъртта, те реагират по най-разнообразни, непредвидими начини. Но според мнението на детектив Харисън Грей няма този напълно объркан, замаян вид, на който е бил толкова пъти свидетел.

— Тук нямаше ли икономка? — пита детективът, застанал на изхода.

— Дадох й малко почивка, докато Виктория отсъства.

— Бих искал да говоря с нея.

— Няма проблем — приема с готовност Грей. Изчезва за малко и се връща с адрес и телефон, написани на малко листче. — Живее при сестра си.

На раздяла двамата мъже се изправят един срещу друг.

— Съжалявам за вашата загуба, господин Пауърс — казва детективът с нещо като усмивка на лицето и едва доловим сарказъм в гласа. Но ако Грей изобщо ги е забелязал, с нищо не показва това.

— Благодаря ви — отвръща той и затваря вратата.

— Къде си се дянала, Офелия? От кого бягаш? — пита на глас Харисън, докато колата му напуска ограденото селище, в което живях и аз, и се възхищава на къщите наоколо, за които може само да мечтае. Гледа дечица със скъпи велосипеди. Гледа лъснатите туловища на последни модели от най-скъпи европейски и американски марки. Усеща слаб гъдел, който не иска да признае. Съсредоточава цялото си внимание върху друга мисъл: той нито за една секунда не е повярвал, че съм мъртва. Напротив, твърдо убеден е в обратното. Ако още играеше на пари, готов е да заложи живота си за това твърдение.