Лиса Ангър
Несвяст (30)

29

Когато двете с Виктория се изтърсваме неканени в дома на Вивиан същия следобед, забелязвам нещо в израза на лицето й, което не съм виждала никога преди. Случва се в мига, когато погледите ни се срещат през дебелото стъкло на входната й врата. То трае само миг и при едно по-различно състояние на духа, изобщо не бих го забелязала. Това е страх. Вивиан е най-храбрата жена, която ми се е случвало да познавам, и като виждам сега това лице, сърцето ми отива в петите.

— Каква изненада — казва тя с широка и топла усмивка, докато отваря вратата пред нас. Но вече е късно. Тайната е споделена. Влизам вътре с Виктория на ръце. Тя мигом протяга ръчички към баба и аз я предавам за мечешка прегръдка, последвана начаса от чуруликане относно събитията на деня. Вивиан прави всички необходими за случая забележки и възклицания, докато трите се придвижваме към кухнята. Аз си наливам чаша вода, а Вивиан приготвя препечен сандвич със сирене, който реже на малки кубчета, защото така го харесва Виктория. Поглеждам през дебелите двойни стъкла към сините води на безкрайния басейн, обзета от черни мисли, докато двете най-важни жени в моя живот си бъбрят безгрижно като чифт австралийски папагалчета.

След закуската Виктория се уединява в професионално обзаведената специално за нея стая за игра, а Вивиан сяда насреща ми край масата. Опира се с кръстосани ръце върху масата и чака. Разказвам й всичко.

Когато приключвам, вдигам поглед и виждам, че тя е обронила глава. След малко я вдига и аз виждам очите й пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам, Ани.

Аз се надвесвам към нея.

— Защо, Вивиан? За какво съжаляваш?

— О, Господи — казва тя. Оня израз е отново върху лицето й, но сега се задържа. — Нямаше труп, Ани. Никакъв. Трупът на Марлоу Гиъри така и не бе открит.

— Нямаше труп — повтарям като електронна играчка аз.

— Тогава изглеждаше толкова убедително, Ани. Той трябваше да загине. Не би могъл да оцелее. Но всички мислехме, че няма да се оправиш, ако разбереш, че тяло не е намерено.

Разглеждам лицето на Вивиан, очарователните бръчици около молещите очи, меката плът на бузите, поруменели сега от притеснение. Станала е изведнъж непозната и чужда — тази жена, която обикнах повече от собствената си майка. В известен смисъл не й се сърдя, задето ме е лъгала през всичките тези години. Мога да разбера мотивите й. Мога дори да приема, че го е сторила за мое добро. Но въпреки това ме е яд. Обгръщам здраво тялото си с ръце, за да неутрализирам внезапното присвиване на стомаха. Гледам цветята върху масата: нежнорозови и бели лалета, свели грациозно главици над ръба на вазата. Не искам да си спомням времената, когато споделях страха си от това, че Марлоу Гиъри може да е останал жив. Не искам да си спомням колко пъти Дру, тя, Грей и баща ми са ме лъгали по този въпрос, отнасяли са се с мен като към малоумна, повтаряли са без умора историята за този измислен труп.

— Защо ми го казваш едва сега, Вивиан? — питам аз, когато смятам, че вече мога да се доверя на гласа си. — Какво се е променило?

Тя май не ме чува. Продължава да говори.

— Ти бе обладана от ужас пред този човек. Знаех, че си в опасност. Мислех си, че с течение на времето всичко ще се подреди от само себе си. Но по-късно започнах да се питам дали някаква част в теб, може би онази, която не иска да помни много-много, не е все още свързана с него. Лекарят трябваше да ти помогне.

— Доктор Браун ли? Той е знаел коя съм? Познавал е миналото ми?

Тя отклонява поглед и мълчи.

— Ти ме заведе при него — казвам аз и си спомням първия сеанс. Спомням си как тя ме кара дотам и чака, докато приключим. — Каза, че бил помогнал на някаква твоя приятелка.

— Знам — отвръща Вивиан. — Това ми наредиха да ти кажа.

— Кой?

— Той знаеше всичко за теб и трябваше да ти помогне да се справиш с положението по свой собствен начин и в рамките на определен от самата тебе срок.

Той всеки път разбираше, когато лъжа или скривам нещо от него. В чакалнята нито един път не видях друг пациент. Никога не си водеше бележки, но паметта не му изневери нито един път. Сега си спомням всичко това. Защо не ми е направило впечатление по-рано?

— Кой ти нареди да ми кажеш така? — настоявам аз, когато разбирам, че не иска да отговори.

— Когато се позакрепна, поисках от Грей да ти каже, че тялото на Марлоу не е открито. Мислех си, че трябва да го знаеш. Но той отказа. Искаше да те предпази. Винаги го е искал и ти знаеш това, нали?

Тя хваща ръката ми и здраво я стиска, отправя ми напрегнат поглед, от който изпитвам неудобство. Изпитвам страх. Но не се дръпвам от нея.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Вивиан? — Навеждам се към нея и на свой ред стискам ръката й. — Обясни ми.

Очите й се насочват към нещо зад гърба ми. Обръщам се и виждам Дру да стои на прага. Прилича на буреносен облак. Свъсени вежди, мрачен поглед, зачервен врат.

— Не трябваше да го правиш, Вив — казва той остро.

Тя се изправя в стола си, изпъчва гърди насреща му, вирва брадичка.

— Крайно време е. Беше наша грешка. Трябва да го знае.

— Изобщо не трябва — възразява Дру. — Гиъри е мъртъв. С труп или без труп. Никой не го е ни чувал, ни виждал оттогава — обръща се към мене той, а веждите му се изпъват в една обща, гневна черта.

Те си разменят погледи. Виждам, че спорът помежду им е стар. Толкова пъти са чували острите си реплики по същия повод, че сега нямат нужда от думи. Вивиан искаше да ми каже още неща, но присъствието на Дру слага край на тази възможност.

— Никой не е чувал и за Офелия Марч през тези години, но ето, тя седи тук.

И двамата обръщат погледи към мене. Вивиан е така тъжна. Не мога да разгадая израза на Дру.

— Коя е тая Офелия? — намесва се Виктория. Гледа ме с широко отворени очи.

— Никоя, миличка — отвръщам аз и протягам длан да я помилвам. — Героиня от една книга. — Ставам и вдигам дъщеря си на ръце. Трябва да е влязла, докато разговаряме. Не е ясно кога е станало това и какво е успяла да чуе. Всичките ми въпроси ще останат сега без отговор. Това няма значение всъщност — те лъжат и двамата.

Грабвам дрешката на Виктория и чантата й от масата. Вивиан и Дру понечват да ме спрат, но се отказват. Няма да правят сцена пред внучката си, я. Добре че поне нея уважават в достатъчна степен.

— Отиваме ли си? — пита детето.

— Да — отвръщам аз. Виждам, че изучава лицето ми, понеже не може да усети нищо от интонацията. Поглеждам я с усмивка, на която тя неуверено отговаря. Излизам без повече приказки, спускам се по стълбите и отивам при колата. Виктория крещи назад:

— Чао, бабо! Чао, дядо!

Те двамата стоят пред прага и махат с дървени ръце на дъщеря ми.

— Ядосаха ли те? — пита тя, докато я настанявам в детската седалка. Адреналинът ме прави непохватна и свръхсъсредоточена — цялото ми внимание е концентрирано върху закопчаването на предпазните колани около дъщеря ми. След като не отговарям, тя повтаря въпроса. Не искам да я лъжа, но и не ми се ще да отговарям цял ден на въпроси след това. Без да промълвя дума, аз я целувам по бузката и разрошвам косите й. Затварям вратата откъм нея и се насочвам към шофьорското място, като през цялото време усещам върху себе си погледите на Вивиан и Дру.

— Ти си луда — заявява Виктория, когато излизаме от алеята на пътя. — Учителката казва, че няма нищо лошо в това, но човек трябва непрекъснато да споделя чувствата си, мами.

— Това е добър съвет, Виктория. Само че понякога нещата се оказват по-сложни.

Тя кимва със сериозен израз на разбиране, а аз се питам що за урок съм й дала в конкретния случай. Не ще е добър, в това съм сигурна.

Докато карам, гневът ми се уталожва и адреналинът слиза до поносими равнища. Изчезването на Дру и Вивиан от огледалцето ме облекчава. Грей ми е разправял, че преди всяка операция хората изпитват невероятно напрежение, което обаче мигом изчезва, щом гръмне първият изстрел. Всички притеснения относно това, дали ще останеш жив и здрав, изчезват и остава единствено действието. Днес най-после разбирам какво точно е имал предвид.

Грей ни чака у дома. Когато влизаме в къщата, той скача от дивана. Виктория тича към него и той я вдига, за да я прегърне горещо. Тя се кикоти по уникалния неин начин, който кара сърцето ми да се свие.

— Как е моето момиче? — пита я той.

— Мама се ядоса страшно на баба и дядо — отвръща тя най-сериозно.

— Няма нищо. Понякога ни ядосват хора, които обичаме — отвръща той, като я оставя на пода и поглежда към мен. От погледа му разбирам, че вече е говорил с Дру и Вивиан.

— Знаеш ли какво? Горе Есперанса има една изненада за теб.

Виктория не чака втора покана. Гледам как се втурва по стълбите. Мъничките й обувки трополят по дъските.

Гледаме се известно време. Нищо не мога да прочета върху лицето му.

— Защо уби Саймън Бригс? — обаждам се аз след цяла вечност. Слънцето залязва и в стаята притъмнява. Чувам шума от прибоя. Чувам смеха на Виктория горе. В кухнята ври зрял боб.

Той мръщи вежди и отваря уста, за да отрече. Спирам го с ръка.

— Проследихте. Видях с очите си.

Грей извръща глава и въздъхва дълбоко.

— Защото не можах да разбера за кого работи — отвръща най-накрая той. — Открих леговището му. Предложих му пари в замяна на информация за работодателя му, както и за това, да отиде при него — който и да е той — и да му заяви, че не може да те открие, че си мъртва и така нататък. След като му дадох парите, той ме излъга: каза, че работи за полицията. Тогава го убих. Надявах се да дам по този начин ясен знак на господаря му. — Грей свива рамене.

— Как разбра, че лъже?

— Разбрах.

— Жив ли е той, Грей. Марлоу. Жив ли е?

Не ми отговаря, само ме фиксира с поглед. Усещам, че иска да протегне ръце към мен, но помежду ни се издига висока, непроницаема стена.

— Жив ли е? — питам отново.

Най-накрая промълвява:

— Не знам, Ани. Наистина не знам.

Изчаквам думите да потънат в съзнанието ми. Колкото и да е странно, чутото ме успокоява. Действа ми добре да чуя от неговите уста нещо, което съм знаела през цялото време. Усещам се по-силна, по-сигурна при мисълта, че не съм чак толкоз откачена, че инстинктите ми не са ме подвели напълно.

— Какво стана с доктор Браун? Кой бе той?

— Познат на баща ми. Военен психиатър, който се занимава с изпаднали в стрес в резултат от военни и паравоенни операции пациенти. Смятахме, че ще ти бъде от полза.

Не споделям наученото от детектив Харисън. Още не съм сигурна. Той може да намери обяснение за всяка моя дума. Не зная на кого да вярвам. За Харисън не може да се каже, че е света вода ненапита.

— Какво стана с него?

— Не знам, Ани. Това е самата истина.

Самата истина. Интересна фраза. Човек я казва тогава, когато всяка друга излязла от устата му би прозвучала като лъжа.

И тогава я виждам. Застанала е отвън, с опрени върху стъклото длани. Истинска като мен самата, което не означава чак толкова много. Виждам я най-сетне такава, каквато е: едно момиче, излъгано и предадено от всички, които обича. Вечно очакващо спасението, което така и не идва.

— Ани? — обажда се Грей.

— Не ме наричай така. Това не е моето име.

 

 

По-късно завивам Виктория в леглото и лягам до нея. С едната ръка е прегърнала Клод, а с другата стиска моята. Тя е сънена, клепачите й натежават. Попивам нежните очертания на профила й, меката руменина на кожата, прокарвам пръсти през коприната на косите й. Понякога си мисля, че майчинството се състои в един безкрайно дълъг процес на сбогуване в миниатюрни порции. От мига, когато се отделят от тялото ти, те не спират този процес. Първо пълзят, после ходят на четири крака, след това крачат и накрая побягват. А тази вечер е дори по-зле. Аз наистина се сбогувам. Тя няма представа за това, разбира се.

— Още ли си ядосана? — обажда се неочаквано Виктория и се обръща, за да потърси очите ми.

Поклащам глава.

— Не. Всичко е наред. Понякога възрастните се карат.

Тя кимва едва-едва и се усмихва през сън. Отговорът ми я задоволява. Винаги е била много разумно дете, винаги проявява разбиране не като за възрастта си.

— Обичам те, миличка — казвам аз. — Повече от всичко на света. — Много е важно за нея да знае това.

— И аз те обичам, мами.

Гледам как се отпускат чертите на любимото лице, как се уравновесява дишането й. Когато съм сигурна, че е заспала, се измъквам от леглото и бързо напускам стаята. Ако се задържа още малко, не бих събрала сили, за да направя онова, което знам, че трябва да сторя.

Заварвам Грей да ме чака в коридора. Прекъснали сме разговор, който трябва да бъде приключен още сега. Следвам го в спалнята и затварям вратата зад гърба си. Разказвам му всичко: връщането на паметта, приготовленията, които съм направила с помощта на моя приятел Оскар.

— Ани — казва той накрая, — чуваш ли се какво приказваш? Запознала си се с този човек в лудницата!

— Това му е професията. Върши подобни неща за компании като твоята. Помага на хора да изчезнат, снабдява ги с нова самоличност, инсценира тяхната смърт.

Грей ме поглежда скептично.

— Но е откачен, така ли?

— Не повече от мен самата — казвам аз предизвикателно. — Имаше тежък период. Депресия. Риск на професията.

Грей се отпуска в креслото си край прозореца. Аз сядам върху леглото. Оставям му време да осмисли чутото.

— Добре, дай да помислим логично — обажда се най-накрая той, като вдига очи към мен. — Какво ще се постигне по този начин? От гледна точка на Виктория? Наистина ли искаш да й причиниш всичко това?

— Не разбираш ли, Грей? Той ме е намерил. Не зная как, но го е направил. Може Саймън Бригс да е работил за него. Кой знае? Сега искам да загина по мой сценарий, с надеждата да се върна един ден при детето си. Или да стане по неговия — и край. Пито — платено. Той печели.

— Не мога да позволя това. Знаеш много добре.

— Той ще чака. И ще дочака първата секунда, в която отпуснем гарда.

— Прекалено високо мнение имаш за него. — Грей се изправя и започва да мери стаята с крачки. — Раздула си образа му в своето съзнание до размери, които са му напълно чужди. Дори не сме сигурни, че е жив. Това е ненормално, Ани.

— Ако не е той, значи е някой друг, който знае за Офелия. Не мога да изложа Виктория на такава опасност. Време е, Грей. Винаги сме смятали, че именно това трябва да сторим, ако миналото ни догони.

— Така бе преди — казва той с лице, по-тъжно от когато и да било. Отпуска се тежко върху леглото. — Преди да имаме дом и семейство, дъщеря — цял един съвместно изграден живот. Не мога да те загубя, Ани.

Аз коленича пред него.

— Точно затова ме пусни да вървя, Грей. Остави ме да умра, за да станем отново семейство.

Той отново въздъхва дълбоко и затваря за миг очи. Очаквам да скочи и да ми докара вода през девет дерета, за да докаже, че това е най-тъпото нещо, което може да измисли човек, че е откачено, безотговорно и дори абсолютно ненужно. Но Грей ме изненадва.

— Добре — казва той. — Но ще го направим, както аз знам. Мои хора ще ти помогнат да изчезнеш. Мои хора ще чакат от другата страна, за да те настанят на сигурно място и ще те закрилят. Ще пратим Виктория при Вивиан и в нейно отсъствие ще организираме всичко. Ако нещата протекат добре, няма защо тя въобще да научава. Когато бъдеш в безопасност, когато проблемът е неутрализиран, ще намерим начин да се завърнеш.

Той също се отпуска на пода срещу мен, за да ме вземе в крепките си обятия.

— Съгласна ли си?

Звучи толкова лесно, сякаш го замисля да протече в рамките на броени седмици. Но не казвам това. Радвам се, че не ме спира.

— Съгласна.