Лиса Ангър
Несвяст (3)

2

Спускам се по тясна ръждива стълба и забързвам в дълъг коридор, като се опирам с ръце о стените. Осветлението е мъждиво и примигващо. Мъча се да не забравя, че номерът на моята каюта е май 203. На борда има още петима мъже, освен капитана, но не виждам никого от тях.

Стигам до вратата на каютата, туткам се известно време с бравата и най-накрая влизам в миниатюрното си убежище. В противоположния на вратата край се вижда тясна койка. Под нея има чекмедже, в което съм прибрала нещата си. Коленича пред него, издърпвам го и след като отварям ципа на чантата, започвам да ровя вътре. Намирам каквото търся: деветмилиметров „Глок“, черен и хладен. Проверявам пълнителя, изваждам от чантата резервен и го пъхам в джоба на палтото. Глокът потъва зад колана на джинсите. Упражнявала съм движенията за изваждането му оттам и заемане на позиция поне милион пъти. Ръката ми ще знае какво да стори, дори ако мозъкът е изключен. Рефлекси. По същия начин обучават военните. Съпругът ми, който е бил и в известен смисъл още си е такъв, лично ме обучи.

Преценявам възможностите. За пореден път самоубийството взема връх заради своята лекота и окончателност. Атаката идва на второ място, като обиколен път към първия краен резултат. На трето е спотайването и изчакването. Нека се поизпоти. Нека се сблъска с наетите за охраната ми мъже, а сетне да ме открие на борда на този кораб, да намери мястото, където го чакам с пистолет в ръка.

Бумтежът в гърдите ми е спрял и сега се ослушвам за звуци от започнала битка, но не долавям нищо друго, освен далечния ритъм на корабната машина. Изобщо не ме е страх или пък страхът до такава степен се е превърнал в неразделна част от мене, че ми прилича на покой.